Това е моя драсканица. Смятам, когато някога някой пожелае да издаде книжката "Как се пише приказка" (2014), да сложа такава илюстрация на корицата (илюстрира последната приказка в цикъла "Есенни безредици").

×

Понеже този месец комай отново се очертава среща с 11-12-годишна аудитория, вчера във влака измислих да започна по друг начин. Обикновено първо казвам по нещо за „Тате отива за колело“ (романа за деца, 2013), размахвам им книжката пред очите, давам им примери от тяхното ежедневие, които ще намерят вътре. Така преминава една трета от срещата. След това се мятам да им изнасям урок – пак с тяхното съучастие и с помощта на дъска или флипчарт – на тема: как се пише приказка. Накрая, ако остане време, им изчитам една приказка от едноименния си цикъл (чета от електронната книга, цикълът от 2014-а не е издаден на хартия – тъкмо повод да им демонстрирам хартиена и дигитална книга в един учебен час време).

Следващата среща обаче ще започна другояче - със сложен въпрос. „За какво пише писателят, деца?“ Предполагам, че ще мълчат, най-много някой бъдещ писател сред тях да извика: „За да издава!“ Въпросът е сложен, но и неправилно зададен, още повече за такава аудитория. „Сега ще ви покажа какво значение има как е зададен един въпрос... - и ще обърна работата така: - Кои от вас са писали стихчета... разказ... приказка...“ и т.н. Тези, които са го правили и помнят (а иначе повечето са пробвали, но вече не помнят), веднага ще завдигат ръце, наскачат. И тогава ще им дозадам въпроса:

– А какво сте писали в това стихче... разказ... приказка...?

И те ще си запоприпомнят съдържания и ще позаразказват, може би един през друг. Тогава аз ще махна длан като стоп палка и ще се опитам съвсем накратко да им изясня следното:

– Уважаема подрастваща аудитория.

Писателят пише за четири работи.

А. Първо и най-вече писателят пише за самия себе си. Човек, знаете, с годините трупа опит и знания. Именно този, който първи научава от себе си, от своите сетива, от своите собствени очи, уши, уста и нос различни неща, лоши и добри, среща и запомня за цял живот разни хора, животни и пейзажи – това съм самият аз. Затова аз мога да разкажа за себе си винаги когато имам нужда да дам пример за някаква случка, история, видяно или чуто. Ако едно дете има същата играчка като неговото приятелче, то веднага ще заговори за своята играчка. Първото, което ни идва наум, когато чуем нещо, е да се присетим дали това ни се е случвало и да разкажем от свое лице своята версия на случката. А това лице, както научават всички сегашни седмокласници, граматично се нарича първо лице единствено число. Учителите учат седмокласниците: ученици, когато преразказвате разказ от името на един от героите, вие ползвате Аз-разказване в минало време и много внимавате, защото вие преразказвате историята само от една гледна точка, на вашия герой, и тя е ограничена. В художествената литература поезията е това поле, което се ползва предимно за изразяване на нашия Аз – там ние най-често изливаме душата си; а поезията е стара колкото земята, деца, и поради тази причина ние казахме, че първо човек описва и изразява самия себе си.

Б. Второ, писателят пише и описва другите хора. Той се е самоопознал вече добре, вече му е интересно какво правят и какво представляват другите около него. Едно дете вече не го интересуват неговите играчки, а играчките на неговото приятелче. И човек почва да наблюдава хората, а сетне и да ги описва. Така се раждат прозата, драматургията – за тези портрети на много хора трябва повече пространство и писателят пише разказ, новела, романи. За чуването на толкова гласове са нужни пиеси и сценарии. И навсякъде той смесва здраво интереса към самия себе си, но и интереса си към останалите хора. Разговорите между хората са по-стари и от поезията. Ние живеем в общество, а писателят също е обществено животно. Колко от вас, деца, като минават покрай детската площадка, поспират и се зазяпват в игрите на другите деца? Всички! Точно това прави писателят – зяпа и си създава собствени сюжети (тоест измислени ситуации и истории) в главата. Ето, аз вчера пътувах във влак. От Плевен се качиха млади мъж и жена. Тя беше около 20-годишна, бременна в последните месеци. Момчето беше 7-8 години по-голям. Влязоха в купето и всеки от тях се захлупи над телефона си. Аз седях, гледах ги, около час не си проговориха, а всеки бе потънал в света на собствения си телефон. И това е младо семейство, казвах си, и почнах веднага да си съчинявам защо един час не си говорят. Дали пък не са се скарали преди влака? Дали пък просто не е заради съвременния ни навик да се отчуждаваме в телефоните си? Така ли ще живеят бъдещите хора?, говорех си аз сам на себе си. За капак от Търговище се качиха трима младежи, студенти първокурсници, които, освен че бяха забили носове в телефоните си, от всяко ухо им стърчеше по една слушалка. Все едно бях в космически кораб, а не в купе на български влак. А иначе с младото семейство всичко излезе наред – когато си проговориха, тя го гледаше с голяма любов, а той макар и млад вече излъчваше семейна авторитетност. Само дето напразно си бях съчинил какви ли не глупости около тях.

В. Трето, писателят пише за живата природа. И това също е много старо. Ние делим света с толкова животни и растения, диви или опитомени, че е неизбежен интересът ни към тях. Част от нашите приказки винаги включват животни и растения за герои. Нашите детски романи също често предпочитат музикантът да е Мечо, а младата Лисана да е ухажвана от някой Лиско, който, да речем, пее фалшиво. Когато пращаме червената шапчица нанякъде, тя бива изядена накрая не от директорката на някое училище, а чисто и просто от един вълк. Ние много обичаме да разказваме за себе си през качествата на животните и растенията. Ние сме твърди като дъб, верни като куче, щъркелите ни носят децата и никой не обича грозните патенца, които някой ден светът и отчуждението могат да превърнат в черни лебеди. В художествената литература писателите, които пишат книги за животни, разказват техния начин на живот и борба за оцеляване, се наричат анималисти. Повечето от тях го правят навярно поради чиста мизантропия (ако не знаете думата, деца, попитайте довечера родителите си; ха дано те я знаят).

Г. В горната точка написахме, цитирам, че ние делим света с животните. Всъщност, скъпи ученици, ние делим не света, а планетата с всичко живо, но и неживо. Защото светът е нещо неизмеримо по-голямо от планетата. И така, четвърто, писателят пише и за неживата природа. Няма по-голяма сила от човешкото въображение. То е измислило, може би, целия наш космос, тези всичките съзвездия, галактики, планети и слънца. И човек много, много обича да лети до тях, да ги наобикаля, да изпробва своето бъдеще, като си го представя някъде не тук, а на друга планета. В художествената литература писателите, които обичат тази тематика, се наричат фантасти, обичат да обясняват научно за несъществуващи неща. Фантастите са според мен възрастни, ама и малко деца. Детските анимационни филми например много обичат космическите сюжети, вие го знаете по-добре от мен. Фантастите не са голяма група сред огромното стълпотворение писатели, но са много сплотени, обичат да общуват помежду си и да се познават.

Защото, скъпа подрастваща аудитория, това е по-скоро изключение – писателите се интересуват от какво ли не, само не един от друг.

Тук обаче искам да приключа с едно друго уточнение. „Добре, ще каже някой, а кои са писателите?“ И това е отличен въпрос, на който няма да отговоря пряко, а по следния начин.

В училище учителите често дават следния пример.

– Я, Петко, стани и си вдигни стола!

Петко става и си вдига стола – училищен обикновен стол от тръбна конструкция и дървени седалка и облегалка, шпертплатови.

– Я кажи, Петко, според теб този стол изкуство ли е?

Петко мълчи. А учителят се мята да обяснява, че заводските роботи произвеждат тези столове, всичко става механизирано и еднакво, еднакво. А виж, представете си истински дърводелец в своята работилница, вдъхновява се учителят. Той стругова стола крак по крак, сглобява, столовете никога не му са съвсем същите, той ги прави с натрупаните свои собствени умения, а не благодарение на технологиите, вече измислени от друг и внедрени в завода...

А през това време същият този Петко си чати тайно под чина с телефона и на въпроса на неговия приятел от съседната стая „ко стаа“ отвръща, че тука даскалът говори някакви глупости, а накрая на чата ще се подпише най-вероятно като

„5ко“.