УЛИЧЕН МУЗИКАНТ

Когато

всичко

ми

омръзне,

дали ще ме погледне някой?

Студено е.

Стоя и зъзна

с цигулката в ръка. И тракам

със зъби. Всъщност, трябва просто

да свиря тук на тротоара

и звуците да са въпроси.

И никой да не отговаря.

Студено е…

Добре, ще жертвам

мечтите си и страховете –

ще ги превърна във

оферти,

ще ги продавам на

букети,

ще се усмихвам постоянно,

ще гърча устни в гняв безвреден

и ще си казвам, че е рано

цигулката си да погледна…

…Студено е, студено-о!

Просто

изпуквам тук на тротоара!

И звуците са някак… постни…

– Тар-р-риру лир-ру,

тар-ри р-рар-ри…-

цигулката ми зъзне, зъзне…

От студ. Чак зъбите й тракат.

Когато всичко ми омръзне,

дали

ще ме

погледне

някой?

ОБЯЗДВАНЕ НА МЛАДА МУЗА

Чуйте! Сложих й всичко в чинията –

алегории, тези, двусмислици,

клевети… Турих даже ония

думи, дето отдавна са вкиснали.

И поканих я… Тя: “Не обичам.”

Не обичала моето ядене!

Не обичала! Толкова тичах

и слугувах, а тя: “Не. Присяда ми.”

О, така-а ли? Ела ми, госпожице!

Стой, не мърдай, пусни си косите,

шът! Какво е това, а? Да! Ножица!

Клъц оттук, клъц оттам… Ха, честито!

Не обичам такива поезии!

Аз ги храня, а те ми го връщат!

Виж какво, скъпа! Никакво глезене

и лежачка във моята къща!

Да не чувам за нещо протакано!

Ето вилица, нож, ето, сядай тук –

всеки божи миг рими да тракат

“трака-трак” в инсценирано ядене!

Не обичам такива поезии!

Вечно хленчат и вечно разкъсват

всички връзки с ездача си… Глезят се

и се плезят – червисани, лъскави!

Да не чувам за нещо протакано!

Ето вилица, нож, ето, сядай тук –

всеки божи миг рими да тракат

“трака-трак” в инсценирано ядене!

ТЕМА С ВАРИАЦИИ

(“Къща, зелена пътека и цвят.

Радио нужните звуци издава.

Тук ще остана да мисля и спя.

Второто повече ми се отдава.” -

Сергей Глинков)

Къща. Пътека, зелена на цвят.

Радио свири, а аз размишлявам –

да бъда ли “шах” или да съм “мат”?

Второто повече ми се отдава.

Къща. Пътека, зелена на цвят.

Радиоводещи се възмущават,

че много хора във нашия свят

дремят по цели дни, вместо да правят

къщи, пътеки, зелени на цвят!

Други им пляскат пък, викат им “браво”,

докато всъщност умират от глад!

Пита се: прави ли нещо държавата?

Къща. Пътека, зелена на цвят.

Радио глупаво, стига опява!

Искам да дремна час-два! От обяд

слушам те! Спри се… Ще стана! Внимавай!

Къща. Пътека, зелена на цвят.

Радио скърца във сиво-кафяво.

Бяла отпред, но пък черна отзад,

моята мисъл е – ха-ха! – лилава!

Къща. Пътека, зелена на цвят.

Радио пее, а аз му припявам –

щом каже “шия”, отвръщам му “врат”.

Толкова. Друго от мене не става.

УЖАС

Минава полунощ.

Не. Не изтрайвам. Не мога. Не.

Ще ида в коридора.

Ключът… за лампата…

бе тук… открая… хм…

Ето.

Блесва лампата

отгоре

и гледам:

в огледалото ми лази

премазан

празен

поглед.

Стреснат – спира.

Минута-две се гледаме

и казвам,

в очите казвам:

– Утре се прибирам…

Очите срещу мен

се разтреперват,

със трясък пада лампата

отгоре,

освободени,

лумналите нерви

вилнеят,

пеят,

плачат и се борят

със бръчките,

застинали в гримаса

от бяс и вопли, пепел и разруха –

щурмуват после

челото,

то расне, расте, нараства,

(божичко!)

избухва

и възд…

…кънти…

…пропада…

…водопади от гласове…

…шуртене…

…коридорът е…

…не, недейте…

…сенки и грамади…

А нервите: изтръгнати от корен!

О

УЖ

жАСс

…Огледалото изгасва,

пресъхват гласове и лампи,

само

остава неприятната гримаса:

издута, изтърбушена и

няма.

Сега

очите втренчено изсмукват

от погледа ми

всичките ми

мисли.

Разголват ги,

разлагат ги до буква

и ги поглъщат

облички и чисти…

…Загърбвам огледалото

премазан,

залитам крачка-две напред

и спирам.

Мълчание.

И в него някой казва,

в гърба ми

казва:

– Утре… се… прибирам.