НЕДОВОЛЕН

“Този вляво притиска ме, сякаш

му е тесен светът и купето!

Ей, не виждаш ли, че сме във влак, а?

Тука всички места са с билети!

Всеки има си своя седалка

с облегалка една и на повече

няма право… Освен ако малко

по-нахален е, нагъл и… ловък!

А такива си сядат, протягат

си краката докрай и не гледат

дали някой отпред се засяга

и върти се навъсен и леден.

Та и този отляво… Прощавай,

мили друже, но тук ние всички

сме с места и сме в пълното право

да сме… Свий се, бе! Ако обичаш…

… А пък този отдясно какво е

замърморил, че все го притискам?

Тези хора са все недоволни –

надалеч си и пак си им близко!

Ами щом недоволен си – сбогом,

намери си пък другаде място!

Виждаш, хората вънка не могат

да поседнат за миг! Хайде, баста!

Ааа, не искаш! Тук имаш местенце!

Е, тогава си трай, благодарен

и на малкото – че приютен си!…”

– Ех, проблеми пак, майка му стара…

СЕМЕЙНА СЮИТА

Шкембето ти те е затиснало.

Сърби панелената кожа.

Ядосано замахваш с ножа

и рязваш си парче от свинското.

Боли те нещо под лъжичката.

Валерианче – под езика.

Оттатък дъщерята вика.

Да опустей дано и всичкото!…

Живот ли е?… – Като назъбена

от дълга употреба чаша

боде сърцето и те плаши

със тази болка грозна, гърбава…

Какво да правиш? Зашифровани

са кодовете на съдбата.

Налей една. Бодни салата.

Мезето нарежи. (Подковата.)

...И гледай, моля ти се, вестника!

Нима и там е нещо ново?

И те самите са виновни,

и те разчитат все на лесното!

Отделяш слюнката от залъка,

потта си търсиш да продаваш,

а токът левче щял да става!

Изобщо… вземат ни за балами.

Дотолкова сме се намразили,

че всеки ден сме си на гости.

А то в гощавките ни – кости,

и всеки ти сервира мазното.

Мухите, дето са насекоми,

по подове не щат да кацат,

а все на мебелите гланцът

влече ги и на стола – мекото!

...Във фризера ти – бут и броколи,

във телевизора – плът знойна.

Въпросът е, обаче, кой ни

създаде с тези крехки кокали?

Какво да правиш? Зашифровани

са кодовете на съдбата.

Налей една. Бодни салата.

Мезето нарежи. (Подковата.)

...Каквото щем да си приказваме,

животът е една магия.

Виж тези… Погледни ги тия! –

Убива, а си плюе в пазвата!

Мухите, дето са насекоми,

по подове не щат да кацат,

а все на мебелите гланцът

влече ги и на стола – мекото!

...На масата ти – свинско печено.

Ракия, вино и снежанка.

Забременялата осанка

на всички, на живот обречени.

...Какво, къде и как? То, живите,

тях (дето викат) да оплачеш…

Туй нашето живот ли значи?

Та то такова нещо бива ли?

...Сега остава след пържолата

цигарка и кресло да вкусиш.

...Ох, туй сърце не го отпусна…

– Ти трябва да почиваш. Моля те.

ПРОПОВЕД

Не мразя “просто някои”, а всички

и казвам ви:

Не мога да ви гледам!

Не влизате,

а търсите вратички,

с които да зазидате съседа!

Избождате очите си

и после

окачвате табелка на гърдите:

“СЛЯП! Дайте

ХЛЯБ! Слепец съм! Аз

НЕ прося!”

и… плюскате и мляскате открито,

а сетне –

със провиснали кореми –

оригването ви

ви вдъхновява:

“Забавни са

глупаците!

Големи

глупаци са

глупаците

забавни!”

и –

с мъка свили слепите тумбаци –

поставяте в краката ни прегради,

и падаме,

и писвате:

“Глупаци!

На слепите

да падат

им се пада!”…

… Не мразя “просто някои” –

вас всички!

И казвам ви:

Ще дойде ден, когато

“вратичките” ще станат на иглички

и ще ви се забият във

месата!

ИГНАЖДЕН

Казаха, че днеска който

пръв престъпи вкъщи прага,

нему да припиша мойто

бъдеще… Дано помага

господ всичко, дето почнах,

да върви благополучно…

Някой звънна ли? Нарочно

съм оставил днес отключено.

Ще почакам. Време има.

Ей го – цял ден е пред мене.

Жаждата е утолима

и гладът ми утолен е –

време има… Чу ли? Време

има! Толкова е просто

всичко, дявол да го вземе,

само забрави въпросите!…

Тъмно ли е вече? Боже,

времето така минава –

да се завъртиш не можеш!…

А!? До полунощ остават

два-три часа? Само? Пак ли

ще осъмне прашен прагът?

Всъщност… аз кого очаквам?

Стана късно. Ще си лягам.