Силенций се събуди. Лежеше по гръб. В просъница размърда ръце и крака и усети нещо странно – сякаш имаше не по две ръце и два крака, а по три. При това не правеше никаква разлика между шестте си крайника – дали бяха крака, дали ръце, дали дявол знае какво. Опита се да се помръдне. Крайниците му замахаха безпомощно и усилието на тялото му прерасна в безсилие.

– Аз още спя – прошепна Силенций. – Кое ли време е сега?

Силенций страдаше от безсъние. По цели нощи обикаляше апартамента, много често дори излизаше и се разхождаше из квартала. Напоследък си намери нощно занимание – гонеше и трепеше хлебарките, които бяха нападнали блока. Щом отидеше в кухнята и светнеше лампата, хлебарките се разбягваха и изпокриваха за мигове. Силенций разказваше през деня, че в тези моменти гледката пред очите му била като пред прилошаване – някакви черни точки се движат, сноват хаотично… Докато изчезнат. И прилошаването отмине.

Той се ослуша. Не чуваше дишането на жена си.

– Не съм ли в леглото? – учуди се Силенций. Наоколо беше пълен мрак. Нещо, голямо почти колкото него, премина съвсем близо. Той изтръпна. Пробва да стане – никакъв резултат. Изведнъж рязка светлина го обля…

Около Силенций настана смъртна паника. Шум от тичащи, грохот от блъскащи се, съскане на шмугващи се в дупки. Силенций се изплаши и неистово започна да люлее тялото си, докато не се допря до някаква отвесна плоскост, която му помогна да се преобърне. Светкавично се скри зад бюфета. Сърцето му така тупкаше, че не можеше да чуе собствените си мисли. Впрочем Силенций имаше чувството, че не знае къде се намира сърцето му – усещаше туловището си твърдо. Като черупка!

Тропот от тежки стъпки напрегна слуха му. Бавно, тежко ходене, единият крак влачеше чехъла си по земята.

“Това е жена ми!” – изникна му изведнъж в съзнанието. Стъпките спряха за миг, после врата се отвори и затвори със скърцане. “Тя отиде в банята!”

Силенций не можеше за проумее защо осъзнава нещата толкова бавно и мъчително. Като че ли не беше на себе си.

– Не, аз просто сънувам – изхъхри той и тази трезва мисъл го отпусна и успокои. Като сънотворно.

Шум от пускане на казанчето го изтръгна от летаргията. Потече вода в банята.

“Жена ми се мие – каза си Силенций. – Я да отида да я видя.”

Той тръгна. Излезе иззад бюфета и се заизкачва по стената. На пътя му имаше издаден шкаф и Силенций трябваше да продължи да върви с краката нагоре, сетна пак в отвесно положение, сетне по стената наляво – чак до огледалото. Той залепна на огледалото, впи поглед в него и като се видя, като си спомни как беше стигнал дотук и като забрави за спасителната мисъл, че всичко това е сън, шестте му крака се разтрепераха и омекнаха и тялото му полетя към земята. Нещо изпука и Силенций остана с облещени очи, като едва-едва охкаше.

Чу се превъртащ се ключ в ключалката и едновременно се отвориха две врати. Входната и на банята. Майка и дъщеря застанаха една срещу друга в двата края на коридора.

– Миме? Защо се прибираш толкова рано, мама?

– Остави ме, че ми е… – Мимето ядосано тръшна вратата и започна да се събува. – Колко е часът?

– Пет и половина, ама… Какво ти е?

– Баща ми да не спи случайно?

– Ами! Никакъв го няма. Сигурно пак е излязъл…

“Тук съм!”, викаше Силенций, но явно те не го чуваха.

– Я направи кафе! – Мимето нервно захвърли палтото си на закачалката и двете жени влязоха в кухнята. Силенций тръгна след тях, но треснатата под носа му врата за малко не го уби на място.

В кухнята два гласа започнаха да подскачат. Ту дрезгавият глас на майката избухваше, ту пискливият глас на дъщерята караше тялото на Силенций да вибрира. А до него достигаха само отделни късове от думи и фрази.

– Идиот… Боя за коса… Два месеца ходим… Ще ми се такова той… – беснееше Мимето.

– Добре… Хубаво си зарязала… Простак! Така ли каза… – негодуваше майката.

– Арабин да беше… Боя ще ми… Такъв скандал… Никога, никога…

– Никога… Точно така… За една боя… за коса… Цигании…

– Циганин…

– Оня другият… Яхтата… да те води…

– Край!… Нито той, нито… Аз да не струвам…

“Какво става? – ослушваше се като невменяем Силенций. – Това моята дъщеря ли е? Моето Миме? Каква боя за коса? Какви яхти? Какви араби!? Та тя няма още двайсет години?! И онази дъртата и тя…! Какво… какви са ги кроили, без да… Ще им счупя носовете!… Не, аз сънувам! Аз действително… действително…”

Силенций знаеше вече със сигурност, че сънува, че това, което беше видял в огледалото, и това, което чува, е кошмар, ужас, халюцинации. Реши да влезе в кухнята и макар че остра болка съпровождаше всяко негово движение, провря се под вратата и се озова в кухнята. Двете жени стояха на масата и се гледаха.

– Виж какво ще ти кажа, Миме! – тръсна глава майката. – Мъжете са такива. Ти, ако си будала като мен, ще им се вържеш на гайдата, но ако си умна… Ти знаеш ли, че оня – баща ти – ме води сума ти време и ме омайваше, омайваше, докато един ден ми подари дезодорант и след месец се оженихме. Аз можех в момента да съм в Англия, че се бях хванала с един, който после емигрира в Англия, но баща ти ме подлъга с тоя дезодорант и аз помислих, че съм намерила подходящия… И твоят сега така – боя за коса ще ти подарява! Що не те заведе на екскурзия в Англия, ами…

– Носи се като най-големия тежкар, а пък накрая – боя за коса… – прекъсна я Мимето и изсумтя.

Силенций не можеше да повярва на ушите си. Гневът, който го затресе, притъпи и острата болка, и всичко. Някакво чувство на войнствена отчужденост забълбука в гърдите му и точно когато жена му си отвори устата да каже нещо, той се втурна настървен към нея по плочките.

Мимето изпищя.

– Какво! – скочи майката.

– Хлебарка! Хлебарка!

– Пак ли? Къде е?

– Точно до крака ти!

Майката вдигна крак и Силенций остана безчувствен. Само едното му око все още виждаше и единият му крак все още мърдаше. Впи оцелялото си око в жена си. Тя движеше устни – приказваше нещо. Силенций навярно щеше да се запита какво ли плещи сега жена му, ако бе оцелял и мозъкът му, но неговият живот в този момент се крепеше само на едното око и единия крак.

Обърна око и към дъщеря си. Тя го гледаше с погнуса. Той поиска да й махне и размърда крака си. Тя се дръпна още по-назад със стола и го посочи с ръка на майка си.

“Мимето ме позна!” – би възкликнал по всяка вероятност радостно Силенций, ако насилствено не му бе отнето това право. Впрочем само след секунда той вече спря да разчита и на едничките си око и крак…

– Ах, само да се върне баща ти! – говореше майката, докато смиташе мъртвия Силенций в лопатата. – Само да се върне, да видиш какво ще го направя! Не стига, че по цели нощи обикаля къщата с това негово безсъние и не ме оставя да спя спокойно, и приказва по три думи на денонощие, ами и от седмица съм му казала да купи отрова за хлебарки и още не е купил!… Само да ми се върне той!…