Госпожа Мишева ми е учителка. По история. Интелигентен, приятен човек, с поглед, постоянно човъркащ изпод очилата. Не много висока на ръст, с не много ниско самочувствие и с непресъхващо мнение за другите. Аз винаги съм се чудил защо, когато стане дума за нея, колежките й си замълчават. Ни добро, ни лошо. А че не е човек на директорката – в това съм сигурен. Вчера я видях да контактува с прекия си началник по следния начин:

– Ще те уволня! - клатеше изразително и безкомпромисно глава госпожа директорката.

– Не можеш! Защо? - хвърляше й честолюбив поглед госпожа Мишева.

И двете влязоха в дирекцията и вратата се затръшна след тях.

Междувпрочем пак вчера Гошо, мой съученик, случайно срещнал г-жа Мишева на улицата. Какво ли не наприказвала срещу директорката: как я заплашила, как й отвърнала, как не й казала дори „довиждане“.

– Какво й пречеше? - продължавала госпожа Мишева. - Тя, ако уважава себе си поне, след като не уважава останалите, щеше да постъпи като културен човек. С ръка барем да беше махнала, с глава да кимне! А тя – нищо. Нищичко. А това, Георги, мен ме обижда...

Гошо, който не е глупаво момче и умее да пресява сладко от солено, я слушал спокойно, кимал с глава и издържал, втренчил очи в очилата й, цялата пледоария. А пък тя, повярвайте, не била никак кратка. След директорката госпожа Мишева преминала на училищния стол, за това, колко хубава била храната там и най-важното – колко евтина, после на спора й с домакинката на училището за пердетата по стаите, после за бедността на библиотеката, като настоявала, че нейната лична библиотечка е по-богата, после за барчетата край училище и за лошия пример, който дават учителите, влизащи там, после за косъма, който яла онзи ден и която си купила от баничарницата отсреща (принудила Георги за обещае, че няма да си купува вече от том баници и че ще предупреди и съучениците си), после пак се върнала на директорката – и така нататък, и така нататък, повтаряйки някои неща, други потретвайки. И в крайна сметка Гошо, който бил почти зашеметен, имал неблагоразумието да репликира уважаемата госпожа за нещо съвсем дребно, както ме увери сутринта. Госпожа Мишева обаче се начумерила, свила устни и му обърнала гръб без какъвто и да е жест на сбогуване.

И днес аз си вървя по същия коридор и срещам госпожа Мишева. Добър ден – добър ден, госпожо. Защо не беше в час? - Избягах. И все в тоя дух, обаче казано с полуусмивка, защото аз, както е известно на всички, съм неин любимец и – смея да кажа – знам как да го използвам. А моята учителка в рамките на пет-шест минути ми наговори всичко онова, което Гошо ми преразказа за цяло голямо междучасие, и аз, разбира се, цъках език. Замълчах само тогава, когато госпожата започна да ми шепне за Георги и за това, че той се самозабравял и с какво бил самочувствие, и как нямало да го приемат в икономическия университет, тъй като бил влюбен във фразата си и в интелигентността си, и как я обидил вчера... Е, аз все пак се смятам за честен човек, а Гошо е от най-добрите ученици във випуска. Безспорно.

Разделихме се с госпожа историчката, аз си изкарах учебния ден и ето сега, точно преди броени мигове, отивам до деловодството и какво виждам? Пред съседната стая, сиреч пред дирекцията, е дошъл някакъв репортер с касетофонче и взема интервю от директорката. В този момент в дъното на коридора се появява госпожа Мишева и госпожа директорката, която вече отчаяно се бори с думите, й махва свойски с ръка.

– Ето, госпожа Мишева, стар и уважаван наш кадър. Ела, Мишева, ела. Ела и виж какво пита господинът за нашето училище. Какво би казала ти? А?

– Кажете, господине? - отзовава се с лъчезарно и усмихнато лице госпожа Мишева и двете усмивки, нейната и тази на прекия й началник, си подават ръце, прегръщат се и яростно се нахвърлят върху репортера и беззащитното му касетофонче...