Имало някога една гора, в която – не знам защо – живеели само птички. И тези птички постоянно се надпреварвали един друг кой бил по-красив, кой по-умен, кой по-знатен и кой прочее.

И в тази птича гора живеели Врабче и Синигер. Били приятели. Нямало по-весела човка от Врабчето и по-пъстра перушина от Синигера. Цялата гора ги познавала и възприемала все по един и същ начин – Врабчето, с неговата сивота, и Синигера, с пъстротата му. Между тях никога не слагали знак за равенство, но и никога не ги сравнявали.

Но не щеш ли, един ден на Врабчето му се приискало да бъде като Синигера. Да бъде толкова красиво, толкова изящно, да има толкова обожателки. Чисто и просто, писнало му да разсмива пернатите, мечтаело и да ги смайва, да предизвиква възхищение.

Отишло тогава Врабчето при Стария Кос – най-известния магьосник и козметик в гората, и рекло:

– Дядо Косе, я да вземеш да ми смениш малко външния вид. Да ме направиш по-привлекателен. Като Синигера, например.

Старият Кос се позачудил, позачудил, повдигнал крила и се заел за работа. След някой и друг ден в гората се появил втори красавец – бившето Врабче – което блестяло повече от истинския Синигер. Всички били във възторг.

Останал самотен малкият Синигер. Вече никой не го поглеждал, не му се радвал, не се вдъхновявал от красотата му. Избягали от него всичките му обожателки и почитателки и се залепили за Врабчето. Спрял да получава нежни любовни писма…

Затъжил се Синигера. По цял ден стоял на един клон и мислел. за злата перната жестока безока своя съдба. “Какво ли не му дадох? Какво бе той, преди да ме срещне? Сиво Врабче. Не му ли помогнах аз да съзира прекрасното, да отделя истинския звук от фалшивия; не му ли втълпявах да уважава и работи върху таланта си на волнодумец? А сега какво? Боядисал се като палячо и зарязал своята дарба – да весели перата на птиците.” Такива скърби минавали през ума на Синигера и му тежала – ах, как му тежала – самотата. Но той се примирил.

Всяка година в гората пернатите организирали конкурс за пъстрота. И още откакто е измислен този конкурс – не знам кога било – Синигера не е имал друг конкурент. Но ето че тази година журито допуснало до финалния клон двама участници – Врабчето и Синигера. И така – двамата приятели били изправени един срещу друг.

Но докато Врабчето блестяло в изкуствената си пъстрота, Синигера бил свит и само си мислел как по-безболезнено за личното си достойнство да се откаже от титлата.

Публиката крещяла. Всички скандирали “Вра-абчо! Вра-абчо!”; Врабчето се усмихвало и пращало въздушни целувки. Публиката още повече подивявала, сякаш омагьосана от измамния блясък на мнимия красавец.

И точно когато Синигера вече не издържал и най-после се решил да продума – не знам как станало – завалял дъжд.

Вярно, облачето било мъничко, на достатъчно, за да измие тридневните козметични мъки на Стария Кос и Синигера да получи това, което от бога му е дадено: овациите на публиката.

А Врабчето?

Е, Врабчето се скрило някъде за седмица-две. Сетне се върнало, за да се смее заедно с другите. И най-вече на себе си.