Луната светела като прожектор и мъглата, като сценичен ефект, пропускала нейната светлина. В града било тихо – с изключение на профучаващите автомобили, пролайващите псета, бученето в ушите; но било тихо.

Те се сливали един в друг, потрепервали при нежния допир, прегръщали се ту бурно, ту едва-едва. Били деца на природата – дошли от нейния дъжд, създадени в нейната стихия, откъснати от своето минало и запокитени долу: там, където те ще загинат, ще изчезнат, ще се стопят и дори и спомен няма да остане. Това били те.

И те впивали телата си при всеки повей на вятъра, устните им се търсели и намирали, ръцете им се преплитали и ставали едно – така силна била страстта им и така неистово – желанието да се слеят…

Те – двете локви.