Спори се за рожденото му място – под или над Балкана, спори се за рождената му дата – тя бива разсечена на две от два календара, затова по паметниците ще пише 1847 (например във Варна), а в читанките – 1848. Спори се и за смъртта му; Захари Стоянов ще държи, че е улучен в сърцето, други ще говорят за челото, трети ще шепнат за изстрел от невероятна посока. Тоест Ботев, майсторът на баладичното пространство, неизбежно става част от него и разбирането за Ботев, привличащия и отхвърлящия, неизбежно е част от водовъртежа на митологизирането.

Искреният, честният и възторжен умен човек по правило е недоволен. Ботев е недоволен от „зверските наредби“ в гимназията в Одеса, от неравнопоставеността на българчетата там; изначално ще е недоволен от съдбата на България, в емиграция ще е недоволен от глада и мизерията, своя и на хъшовете (но ще е доволен от „приятелят ми Левски“), ще враждува с букурещките и всякакви чорбаджии (дотам, че няма да пусне майка си при Евлоги Георгиев, който им е роднина); Ботев, разбира се, е недоволен от устройството на света, става комунар, свързва се с руските и европейските революционери, той ще е недоволен и от книгите, които превежда (заради своеволни, уронващи поробителя, добавки тиражът на преведената от него „Аритметика“ е иззет), а ще е недоволен от недовършените си „Хайдути“ и „Обесването на Васил Левски“ - няма да ги публикува в общата си книга със Стамболов (1875); недоволен е от работата на българската емиграция, от БРЦК, ще е недоволен и от себе си след неуспеха на Старозагорското въстание – ще подаде оставка от комитета. Недоволството от отказалия да поеме четата Филип Тотю го подтиква да поеме сам воеводството, да се качи на „Радецки“ с още 200 славни „градинари“, да напише писма до семейството, приятелите и света и да слезе при Козлодуй. Пътят ще е кратък, страшен, но славен.

Малко са тези, които Ботев е нарекъл "приятел" (а той обича обръщението "брате"), малко са и тези, към които не се е отнесъл критично. Също белег на неистово възторжения човек – не прощава нищо, още по-малко на себе си. Вдъхновяван от Каравелов, "къса струната" с него. Петко Славейков, който му публикува първата творба за пред света в своя вестник ("Майце си"), попада в "Защо не съм". Единственият, когото ще нарече "приятел" завинаги, е Васил Левски. Няма нищо случайно. Вазов описва Ботев като "барачест, едролик, с рошава голяма черна брада и с дълга коса на руски нихилист, с резки, неправилни черти на лицето, със сини жили на сляпото око, с малко кривнат нос, великан с атлетическа снага и широко развити гърди, с малко изпулени очи, със смел и разкрачен ход", разказва как в дните на подготовката на четата лицето му се измахнало от постоянното тичане, без внимание към ядене и спане, с бузи хлътнали и с пусната брада на воля, придаваща му "още по-мрачен вид". Брадата, с която потомствата ще го запомнят.

„Жена му Венета разказва, че един път не били яли цял ден, а той ходи, та се лута да вземе назаем от някого два-три франка. Като влязъл в стаята, майка му се била свила върху една постелчица със сгърнати ръце, потопена в грижи и в страх за бъдещето – да не умре в чуждата земя от глад. Ботьов подпрял вратата с гърба си и като се изсмял колкото може, почнал да я подиграва така весело и засмяно, като че две воденици се търкаляли само за негова полза.

– Мале, я остави ти това мислене, холам, ще ти побелеят косите – почнал той. – Толкова години си яла, та какво си придобила? Потърпи малко. Помниш ли като те бутна веднъж старият по стълбите? А на ума ли ти е, като падна чичо в казана, как му се беше обелил суратът? А когато старият те турил в чувал и те прехвърлил през плета?

Старата жена въздиша и охти, а после не може да се стърпи, почва и тя да се смее заедно със сина си, засмиват се всичките и забравят минутно за опустошителния глад. А положението горе-долу такова: владиката иска за печатницата пари, кираджията на зданието също, хъшлаците дохождат един по един на доклад, кой за пари, кой че другарят му затворен, жена му Венета се приготовлява да ражда, а Ботьов пее из стаята!”

Този епизод се отнася към есента на 1875 година – половин година преди Вола. Откъсът е от първата Ботева биография – на Захари Стоянов.