Няколко са версиите за избора на името/псевдонима „Славейков“ от Петко Рачев, син на Рачо Казанджията и внук на Рачо Чехларя; последният избягал някога от Банско, защото, неиздържал на униженията, затрил насилника си турчин. Едната, по-легендарната, гласи, че в селото на майка си Петко Рачев вижда славеи, които дотолкова го впечатляват, че... Втората, подкрепена от съвременник на Петко, Панделий Кисимов, пак е свързана с майката, но този път с рода й – Бюлбюлковци (на български – Славейкови). След 1850 г. Петко Рачев започва да използва това име [калка], първоначално Славейковски. Името Славейков, красиво и поетично, ще се затвърди в нашата поезия и от сина поет, Пенчо П. Славейков.

Петко Славейков е роден в Търново, майка му умира при раждането. Учението ще бъде страстта на неговия живот – той ще учи в килийни и светски училища, ще се самообразова жадно и ще учителства през почти целия си живот. Всъщност е трудно да се раздели деятелността и енергията му – освен учител, той е писател, филолог, изследовател, фолклорист, етнограф, социолог, журналист, издател, политик, обществен деец. Известна е остротата на социалната му позиция, заради нея, заради неудържимия си сатиричен поглед Славейков обикаля голяма част на България, даскалувайки, гонен от едно място, приет в друго. Учителства от 1843 до 1888 г., с прекъсвания. Търново, Килифарево, Дебелец, Церова кория, Берковица, Лясковец, Бяла, Пиперково, Свищов, Севлиево, Плевен, Враца, Видин, Елена и т.н.; Трявна, Цариград, Одрин, Стара Загора, Пловдив – градове и села, в които е давал знания на бъдещите поколения. Преподава буквар, български и старобългарски език, история, теория на словесността, история на българската и европейската литература.

Петко Славейков има богата биография, неподдаваща се на кратко обобщение, както и богати заложби, нелеки за изброяване. Той е първопроходник. Основоположник на българската сатира, на литературата за деца и юноши, на любовната и пейзажната лирика; първи баснописец, първи комплексен писател – твори и в трите рода: епос, лирика, драма. С възгледите си върху българския език, чрез журналистиката и литературната си практика Славейков упражнява силно влияние върху оформянето на книжовния език, а по признание и на съвременниците участието му в превода на Библията (под егидата на Библейското дружество) е възлово за приемане на много черти от родния му централно-балкански диалект в бъдещите книжовни норми. Издава над 75 книги, оригинални и преводни, от най-различно естество – учебникарски, дидактични, забавна литература, ръководства, полезни съвети, първа готварска книга; продуктивен преводач, преработва и побългарява произведения на други автори, издава популярна литература, календари, песнопойки и мн. др. Един от словотворците на Възраждането. Негова дума е названието на известното училище в град Елена – Даскалоливницата [по аналогия със свещоливница], един от настоящите туристически обекти на България.

Особена е ролята и заслугата на журналиста Славейков. На това поприще ще разгърне огромен просветителски и обществен потенциал. Неговият вестник „Македония“ е една от двете най-авторитетни трибуни на възрожденската ни периодика – заедно със „Свобода“ на Каравелов (но за разлика от издавания в емиграция Каравелов вестник, „Македония“ се издава в Цариград). Впрочем първата публикация на Ботев, „Майце си“, я прави именно Славейков на страниците на свой вестник. („Гайда“, 19 бр. Сетне ще попадне и той в Ботевото „Защо не съм“.) Също така единствено „Македония“ се осмелява да публикува некролог непосредствено след смъртта на Раковски. През живота си Славейков издава над 23 вестника и списания. Първо списание за литература - „Смесна китка“, първо женско списание - „Ружица“, първо детско списание - „Пчелица“.

Ценни и автентични и за днешния читател са неговите автобиографични творби - „Историята Медникарова“ [Медникаров е един от псевдонимите му], предговор на „Български притчи“, „Автобиография“; биографични – „Чавдар войвода и Лалуш“, „Поп Стойко или Софроний, епископ Врачански“ и др; мемоари – дневниците на „Македония“. А Петко Славейков има какво да разкаже: за някогашното учителство, за Цариградските борби, за многострадалната си сбирка от пословици, поговорки и характерни думи, за дейността си след Освобождението.

„Целокупна България“, „Независимост“, „Търновска конституция“, „Истина“ – част от вестниците, които неуморимият Славейков издава след 1878 г. Той е сред тези възрожденци, които ще прекрачат в новата епоха и ще дадат своя влог. Изтъкнат деец на борбата за независима църква в началото на 70-те г. на 19 в., водач на българската колония в Цариград; през Освободителната война е преводач и разузнавач, участва в боевете при Шипка; след 1878 г. е един от изработилите Търновската конституция (малцина знаят, че самата конституция е подписана на масичка, взета „на пожар“ от дома на Славейков – в тържествения ден тази битова необходимост бива забравена и търновецът дядо Славейков се принуждава да изпрати разсилния до дома си). Той е и в числото на водачите на Либералната партия; бил е както председател на съд, така и министър на просвещението, както директор на Народната библиотека, така и министър на вътрешните работи. И преди свободата е затварян и разследван от имперския режим, и след свободата е репресиран от Батенберговия, а сетне и от Стамболовия режим. Ще ги преживее; Петко Славейков умира две седмици преди съсичането на Стамболов в центъра на София (юли 1895 г.).

Като оставим всичко това настрана, да не забравяме, че Петко Рачев Славейков е един от върховете на възрожденската ни поезия, а „Изворът на белоногата“ е шедьовър, който ще продължава да привлича (по)читателите си с тайнството на направата си.