Събрани web съчинения
За контакти:
Дневник на (екс)писателя
Объркани мисли в началото на астрономическото лято

Често в спор ще ти кажат…

– А-а, ама ти не ми давай сравнения на мен… вместо аргументи… а кажи ми го в прав текст…

…или някаква подобна дивотия. Факт е, че ако обясниш на който и да е човек, но особено на недокрай укрепналия чист разум, едно нещо с речникова дефиниция („прав текст“) или със сравнение, той от първото нищо няма да вдене, а от второто – все има някакъв шанс. В това е един от проблемите на използването на сравнение в аргументирането – има риск човекът насреща да запомни сюжета на сравнението, а да забрави какво всъщност то е илюстрирало! И това е „феномен“, познат в рекламното писане – не ползвай „бомби“ в текста, понеже хората ще запомнят бомбите, а не продукта, който си рекламирал. (Например имаше една реклама по радиото преди години, в която незнайният гениален бг копирайтър бе съчинил диалогче, в което имаше думата „бомба“. Ето, аз съм запаметил добре тази бомба, но не съм сигурен дали ставаше дума за реклама на боя за коса – а пък марката гарантирано не съм запомнил. Сиреч имаме обратен ефект на това, заради което човекът е взел пари от рекламодателя!)

Преди да дам пример със сравнение, нека напомня кротко, че ако премахнете сравнението като изразно средство от Илиадата, ще остане една гола малоазийска археология. По същия начин, по който (много пъти даваме това сравнение), ако махнете от Евангелието чудесата на Исус, той ще загуби поне една трета от литературната си персонажна стойност; също както, ако махнете лудостта на Дон Кихот или колебанието при Хамлет, от тях няма да остане нищичко особено. Да се откажеш от сравнението е все едно да отречеш прилагателното име в езика и употребата му като епитет – което е невъзможно.

За мен, филолога, сравнението е като мисловния експеримент за физиците.

Как да обясня на баба, дядо, вуйчо, чичо или пък на подрастващия си питомец и прочее какво значи актуалната драма с държавните (тоест общите ни) пари за партийни субсидии? Аз бих го направил с простичко сравнение, от което всеки човек има представа. Да отбележим мимоходом, че човек преди зоон политикон (обществено животно) е най-вече фамилен зоон. Та ето как бих обяснил аз целата галимация. Да си представим, че говоря на сина си, когато е бил юноша.

– Представи си, синко, че аз ти давам всеки ден по 13 лева. За месец това прави към 400 лева. Ти ще си задоволен, ще си вършиш учебната и юношеска работа спокойно и няма да търсиш други пари от майка си, баба си, дядо си. Няма да ти трябват. (Разбира се, задоволеността може и да те разглези и да вземеш да искаш още пари за скейтобордове, за игри, за телефони и какво ли не – многото имане води до повече щения. И тогава ще почнеш да крънкаш и от другаде пари.) Дотук всичко ясно ли е?

Синът кима (което не значи, че много-много се е вдълбочил).

– Така… Знаеш ли какво правят нашите партии? Вземат по 13 лева на гласоподавател и ги харчат за пропаганда, държат ги за лихви на банка и си правят и собствени медии – телевизии, сайтове. Сиреч с обществени пари те се държат като корпорация. Освен това вземат пари и от бизнеса – тайно, под масата, под формата на кеш или имоти; накратко, търгуват с влияние… Ок, да се върнем, синко, към теб. А я си представи, че сега взема да ти давам на ден само левче (билетът в София е 1.60) на ден? Представяш ли си? Около 30 лева месечно…

Синът кима, което може да значи, че то… видиш ли… кажи-речи… горе-долу такава е и… реалната ситуация.

– Тези пари ще ти стигнат ли за нещо, сине?

– В никакъв случай, тате!

– Да, все едно да ти давам 0 лева, нали? Следователно: ти ще трябва да намериш отнякъде пари, за да ходиш на училище и така нататък, нали така? Точно така. И откъде ще ги вземеш?

– От мама.

– Точно така: я от мама, я от дядо, я от другаде. Но представи си, баба и дядо ги няма, не съществуват, they are gone, а мама е хигиенистка в Бюрото по труда? Колко пари, мислиш, че ще може да ти дава? Точно така – нищо и половина. Но ти все пак ще трябва да намериш отнякъде, нали? Е, тогава се намесват разни приятелчета, разни квартални братя и познати-непознати… влизаш в разни среди, почваш да ровиш из чужди мази, портмонета, да караш чужди колелета и още, и още. Пари все пак трябват. Има и холивудски сценарий: някой „големец“ (бандит, де) от квартала или града те приобщава, дава ти пари срещу дребни услуги, на издръжка си му, сине, един вид. Тогава той, разбира се, разполага с твоето бъдеще. Как ти се струва всичко това, ясна ли ти е разликата между това да ти давам по 13 или по 1 лев на ден?

Синът кима с по-отворени очи – явно все пак си е онагледил ситуацията.

– Да се върнем на партиите: ако не вземат пари от всички нас (обществото, тоест държавата), те ще застанат на хранилка на ня#кои от нас (бизнеса, тоест олигарсите). Те и сега го правят, сине, ама някак със срам, скришом и под сурдинка – а като няма откъде другаде, ще го правят с гордо вдигната глава (под формата на оправдаващи ги съмнителни закони).

– Тате, тате… - прекъсва те синът. – Ами защо не ми даваш по 5-6 лева на ден? Така прави бащата на Фроно от нашия клас. Ще ми стигнат…

Прекъсвам тази драматургия, за да посоча, че решението в полза на „разумна цифра“, а не някаква технология или друга политологическо-социологическа шашма, е всъщност много допадаща на (на)родната българска психология (а и на религиите ни) – ние въпреки всичко открай време сме възпитани в умереност. Всеки от нас може да си спомни баба, дядо, прадеди и така нататък и ще се убеди, че умереността (най-често гарнирана и с недоимък) е тяхна характерна черта. Според мен все още не сме я изгубили – въпреки глобализацията (и климатичните промени). Всеки ден всеки един от нас може да се убеди в това сам – обърнете внимание на думите, с които изпращаме децата извън дома, и призива да внимават, да не прекаляват, но и да не се делят от другите…

На мен обаче съвсем друго ми влезе в главата от вчера, като видях как една рускиня по държавния им канал 1 описваше и обясняваше кроткия и светъл образ на президента им по време на вчерашната Пряка линия [ежегодна среща на Володя Путин с „народа“ и медиите пряко в ефир, трае около 3-4 часа, вчера бе 17 поредна – б.ред.].

А между другото – но това го оставям под линия или в скоби – все се каня да преведа речта на Володя Зеленски, новия украински президент, от встъпването му в длъжност: отлична реч с добри реторични моменти, неписана от профи спикери, а или от него, или от съпътстващи го в професията му сценаристи. И пак между другото – избирането на Зеленски, независимо от политическото му бъдеще, успешно или не, на мястото просто на предишен президент, който просто е незадоволил народа (или поне избирателя), тази обичайна за (непсевдо)изборната демокрация ротация ще нанесе тепърва истинска травма на руската, лесна за тоталитаризиране, душа. Ще изпаднат в истински народопсихологически парадокс: значи братята ни могат, а пък аз не искам! Те впрочем си битуват в него. Ние пък си битуваме в друг.

Исках да завърша с парадокс. Русата кака в телевизионното руско казионно студио ги нижеше точно както навремето у нас през тоталитаризма (или соца, както му викат на улицата) – само че тогава така ги нижеха по повод вождовете на социализма или на текущите партийни и държавни ръководители. Това е ритуално говорене (в случая славославяне), същото като в църковната служба – представете си по време на вечерня аз да ви изрецитирам от амвона вместо съответния евангелски текст някой текст на Боб Дилън (или друг нобелист)? Това е абсурдно, нали? А докато тази млада жена го говореше, сещате се – цялото студио слуша в пълна тишина, същевременно всички присъстващи отлично знаят какви ще ги приказва тя; независимо какво мислят те или тя самата, тя ще приказва правилните ритуални думи и тезиси.

И тук иде парадоксът. Ние живеем винаги в две координатни оси – в (А) културната (цивилизационна) и в (Б) обществената (политическа). Според първата всяко следващо поколение трябва да е напредничаво спрямо предходните, защото то разполага с всички плодове, които то е сътворило и достигнало. (Казано литературно, всяко следващо поколение стъпва върху раменете на Атлас.) Как е възможно тогава тази руска кака да плещи глупости, както навремето нейните родители? Ами така е възможно, понеже акълът и изявите ни зависят и от втората координатна ос – политическата. Тя е като капан, няма измъкване (освен политическо бягство – „навътре“ се нарича дисидентство, „навън“ е емиграция). При А ние вървим напред или поне не се връщаме. При Б ние цели епохи циклим по затворени в кръг релси.

t
f
21.06.2019 (пр. 22.06.2019) | Знаци: 8450 | Прегледи: 294 | Сподели:

Съдържание / 202

Категории / 34

Имена / 11

Галерия / 56

Файлове / 7

Препратки / 5

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на (екс)писателя / 31

Дописки на редактора / 20

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 2

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 11

Речи / 13

Речник на самотата / 5

Романи / 12

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 4

Посетете още