Венета Мандева

×

Един от типовете завещана поезия (навярно най-често срещаният) е поезията автопортрет. Не можеш да не четеш и да не си съставиш – при това (а защо не) верен – образ на автора. Неговите теми, болежки, неговите сърдечни драми и етапи, семейство, неговите житейски борби, неговите душевни и духовни кумири, възгледи и социални болки, неговите равносметки и посвещения, неговите умения и постижения в словото, последните му съзерцания. В това отношение поезията на Венета е примерна.

Аз помня как тя водеше поетичната си школа с деца от разни възрасти. Тя никога не обсъждаше съдържанието, ала чуваше отлично стихотворния ритъм, стъпките, римите – ако нещо е спънато, пропуснато, нагласено, пресилено, излишно, изкуствено, тя не го пропускаше. Ако някой няма заглавие, тя ще предложи най-точното и без много умуване. Венета слушаше с леко сведена глава, с притворени очи – докато всеки от нас четеше седмичната си реколта стихчета. И ако накрая стихчето ѝ харесваше и нямаше какво да отбележи, Венета се усмихваше широко, доброто ѝ лице се разлистваше и… това бе цялата ѝ реакция. Реакция на едно дете. И наистина, тя имаше невероятна вяра в децата – и те към нея.

Друго беше с възрастните. Без да се отклонявам, искам само да дам „статистика“ от тези 30 стихотворения, които подбрах за АНАПЕСТ, че думата „враг“ се среща цели 8 (осем) пъти. А пък за мото от известно Вазово стихотворение си е избрала куплета, в който присъства думата „омраза“. Наистина, силно да любя и мразя, по ботевски.

В подборката ще ви направят впечатление някои неща:

Естествената житейска линия на възторженост на младия човек и потомъка, която бавно, с появата и на дъщерята като лиричен адресат и персонаж, мести погледа си върху ръбовете на заобиколното, върху рязката промяна в живота и ценностите му в последното десетилетие на поетесата – за да се стигне до тихата, но светла тъга на прощаването.

Любимите ѝ теми, преплетени с любимите хора, видени на фона и в калейдоскопа на течащия живот.

Историческата и поетичната приемственост.

Съвременните джинсови мадони е нейното щафетно поемане на темата за жената, развивана от Багряна, Дора Габе и пр. Този стих е и нейна марка (казано купешки).

Играта с мотиви на любимите ѝ Висоцки, Есенин и др. – това далеч не е често срещано в родната поезия.

Отличното владеене на свободния стих. Тук малко ще се разсея. Венета сред кръжочниците си бе голям адепт на класическия стих, на римата, вярната стъпка. „Няма да римувате полковник с подполковник! – обичаше да казва. – Няма да римувате на имена.“ – „Ама… Вапцаров…“, все ще се намери някой да смотолеви. „Вапцаров може, вие – не.“ Това едно. Второто нещо – свободният стих е всъщност много, много трудна територия. Повечето от сегашните „поети“ са на практика миниатюристи, които просто оформят графично прозаичния си текст под формата на свободен стих. А Венета настояваше (преразказано), че в свободния стих си има трудно уловима ритмична нишка, един вид апостериори за конкретното стихотворение, а не априори. Както и да е, но в подборката има няколко добри образци на типове свободен стих – обвиващ се около похвата си („Десет минути“, „Касандра“) или просто изливащ се („Монолог на розовата роза“, „Истината“). И последно. Лично за себе си отдавна съм „класирал“ най-големите поетични постижения на Венета Мандева и за моя изненада второто е в свободен стих – „Касандра“. Първото е „Посещението на музата“.

Владеенето и употребата на стихотворните разновидности. Венета умееше да пише различни типове поезия, а това умение не е толкова разпространено сред масата поети и никак сред „поетите“.

И още един спомен. Не се сещам по какъв повод на една от традиционните съботни сбирки на школата ѝ „Прибой“ тя говореше за внезапното осенение, което се случва понякога на поета. Изведнъж ей така му идва като гръм от ясно небе някакъв стих или двустишие, така да се каже, „гениално“. И тя даваше пример с финала на своя „Разговор с Венета“: „Който мисли, че е мъртъв, / нека да му найде гроба!“ Тези два стиха се появили внезапно в съзнанието ѝ една вечер, докато била на балкона и простирала (онзи образ от „Посещението на музата“, следователно, е образ от натура в автобиографична перспектива). От гледна точка на поетичната теория и практика горното е пример за ярка, афористична поанта (спомнете си „Я вас любил…“ на Пушкин, „До свиданья, друг мой, до свиданья...“ на Есенин и „Парус“ на Лермонтов). А във Венетиното „Децата“ (невлязло тук) има и друг пример: „Каквато, дъще, си след мене, / такъв ще е след мен светът!“

В заключение обаче мен през цялото време ме глождеше съжалението, че Венета видя промяната у нас само през версията ѝ от 90-те, а какво ли щеше да каже, ако живееше днес, във фейсбучното настояще, електорално опростачване и евросъюзна миграция? Докато четях и избирах стихове, постоянно се питах какво ли щеше да напише сега за:

* интернет и смартфонното ни чат остадяване

* любимата Варна (!)

* емиграцията, вече съвсем ферментирала и узряла спрямо началните романтични бягства

* за поетите и поезията – сега (и винаги)

* за бетона по натурите ни и багерите по дюните (!!)

* за патрЕотизЪма и пак за народа – вчера, днес и утре.

Тя щеше да пише по всички тези и останалите въпроси както винаги остро, ясно и безкомпромисно – не се съмнявайте.

Ето затова наричат поетите съвест на нацията. Не всички поети и съвсем не „поетите“, а поета – като Венета.

[Огнян Антов, февруари 2019]