Хванах за девети път да чета „Бесове“ (забелязал съм, че когато ми е тежко, винаги посягам към Фьодор Михайлович) и – ща, не ща – почнах да правя паралели между 19 век (романът излиза 1872, писан е 2-3 години) и миналия 20 век. Ако ви е известно, с „Бесове“ Достоевски „прогнозира“ манталитета на ВОСР и последвалите 70 години. (Прогнозира не в смисъла на „Ние“ на Замятин и последвалия „1984“ на Оруел – те все пак са разполагали с описваното пред очите си.)

Деветнайсти век е век на социологическа каша, Европа бълбука от социални теории, германците едва-едва се еманципират (политически, държавно, не философски), французите са, типично в техен стил, водачи на прогресивните социални идеи и практики, англичаните, както обикновено, гледат отстрани в характерния колониален брекзит и си плетат парламентаризма в условия на династия. На тоя фон Русия току-що, десет години по-рано (1861), се е отказала от робството (!), освободила е крепостните селяни, но това не ѝ пречи да гони с пълна сила европейските бегачи. По отношение на литературата (в частност романистиката) ги и настига, а според някой маниак като мен – и ги задминава. Е, не може да пропуснем и България. В 1872 година тя не съществува, под османско присъствие е, една година по-рано присъстващите османци са обесили българската икона Левски (който няма да стане никога православен светец), а след четири години, през април месец, османците ще раздадат масово ножове на доста български домакинства.

Но, въпреки иронията, не пропускайте: Ботев и Достоевски са съвременници (поне до 1876-а). Вярно, както и сега, Ботев е емигрант.

Обаче за съвсем друго ми бе мисълта.

Аз съм писал в „Юноша“ (ако не бъркам... беше преди повече от десет години и вече не помня) за пропагандните клишета на соца от типа „ПРОВЕРКАТА – ВИСША ФОРМА НА ДОВЕРИЕ“. Тази извратена максима ни я наливаха в главите от малки, до степен да стане част от майчиното ти мисловно мляко. Ако помислим, разбира се, веднага ще разберем – щом проверяваш, значи се съмняваш. Истината е наопаки; казано по съвременному, това е класическа идеологическа постистина, сиреч „фалшива новина“. И оня ден, като прочетох една фраза, с която Достоевски иронизира и типизира тогавашните масови фрази, заети от „катехизиси“ на тогавашните социални теории, фраза, която и днес ще чуете (а вече е на повече от два века), ми хрумна следният несоциалогически, а чисто литературен въпрос: а чия е гледната точка на това убеждение / наблюдение?

Фразата е известна: МИЛОСТИНЯТА Е РАЗВРАЩЕНИЕ КАКТО ЗА ДАВАЩИЯ МИЛОСТИНЯ, ТАКА И ЗА ПОЛУЧАВАЩИЯ Я.

Това е типична извратена констатация, направена целесъобразно, с цел. (Каква е целта, сега не е обект на размисъл, пък и нямам такъв политологически и социологически бекграунд… освен това не ми се рови в гугъл, предпочитам да разчитам на собствения си гугъл.) Но въпросът е: чия е гледната точка на тази констатация? Очевидно не е на имащия, който дава, не е на нямащия, който получава. (Ако адресант и адресат твърдят това, това би било поза, понеже все пак очевидно имат полза.) А тогава на кого е? Простият отговор е ясен: на пропагандатора (както бихме казали през 20 век), на популиста (както бихме казали през 21 век). Но нека се замислим.

Тази „отстранена“ (термин на литературоведа Виктор Шкловски) гледна точка е всъщност много позната и преизползвана в литературата, в частност в прозата. Това е позата на всезнаещия разказвач. Той знае всичко, описва всичко, гледа отстрани, уж все го няма, а вечно е там – и в гадост, и в радост (описвани). Ок, в художествената фикция (измислица) това е разбираемо, но как тази фраза ще я олицетворим в реалността, в обществото?

Според мен има три категории (традиционни), които могат да заемат такава гледна точка, която да осъжда благотворителността в частност и социалните взаимоотношения в цялост. Те са:

- Религията,

- Държавата,

- Журналистиката.

(Неслучайно ги праскам антиправописно с главни букви.)

Представете си литературна ситуация – на улицата ви пресреща изпаднал човек (на каквато и да е възраст и най-вече съвпадащ с вашите евентуални сантиментални лични мелодраматизми) и вие импулсивно и с вътрешен трепет и възторг му давате някой лев (или евро, или долари, или друго – ако сте емигранти). И тогава пред вас изниквам аз и ви казвам с насочен пръст, че милостинята е вредна както за вас, така и за него... Кой може да съм аз?

…Религията открай време разчита на това. Нищо не зависи изцяло от теб, твърди тя в разните си варианти и шаманизми, понеже има бог (или поне шаман има). Не един дава и не друг получава милостинята. От бог зависи, казва, всичко е в неговите ръце.

Значи аз може да съм владиката.

…Държавата, както всички сте усетили, също е способна да те мачка безучастно. Опитайте се да вземете документ от някоя държавна канцелария в неделя. Ако сте в България, опитайте се да звъннете на 112, че ваш член на семейството е припаднал. Или просто поговорете с чиновник.

Значи аз може да съм премиер-министърът.

…„Журналистика“ тук употребих на майтап. Имам предвид философията и, още по-точно, всичките му там философи, писатели, журналисти, коментатори и всевъзможни автори, които създават (паметта за) така наречената човешка цивилизация или култура.

Следователно аз може да съм писател.

Обаче от началото на 21 век вече има четвърта категория, в която растат, например, сегашните поколения и която с еднакъв нетрепет цъка както върху новината на издавено от порои семейство в квартал Аспарухово (Варна, България), така и върху вестта за поредното дете на Кейт Мидълтън.

Тя също ни прави релативисти и игнористи.

Това е Мрежата.

Да, обобщения не могат да се правят в живота, но какво е животът без обобщения?