Преди доста години видях в "Литературен вестник" (във Варна освен в библиотека няма по будките да срещнете ни културен, ни литературен вестник) - явно в пряка зависимост от водещия броя редактор - съобщение на Института по литература при БАН. 2009 година, 100 години от рождението на Никола Вапцаров, юбилейна конференция. Участвайте.

Аз, като нямащ кого да представлявам - ни учебно заведение, ни академичен институт, но все пак с книга за Вапцаровата поезия – реших да пратя една заявка за всеки случай, в лично качество. Взеха, че ме включиха.

Отидох през онзи декември, в единия от двата дена, сигурно втория ден, първият е сакрален и слагат по-сакрални литературоведи, туриха ме първи след някаква почивка, след която всички влизаха до средата на текста ми. Разгеле, по едно време спряха и се заслушаха и в залата се възцари пълна тишина. Знаех силната част на анализа си на иначе до болка известното им „Кино“ на Вапцаров, знаех, че тогава ще се заслушат, щат не щат (както и стана), а знаех и че бързо след това текстът ми си загубва перспективата и спихва като балон. (Всъщност анализът не е писан специално, а е част от повествователна цялост, от романа „Юноша“, от там е аморфността му. Писах го за тамошния персонаж.)

Помня две неща.

Първо - полилея в залата в Народната библиотека, където се провеждаше форумът. Бяха два или три полилея с огромно количество крушки. Аз ги преброих (трицифрено число), после сметнах по 40 вата крушката (от старите крушки, екоикономията на новото време се губеше в традиционната зала на супертрадиционната библиотечна институция) – получиха се толкова киловати, че чак се стреснах. Как си плащат тока народните библиотекари, не ми побира умът.

Второ, за моята сесийка бяха останали разни доайени, най-млад от които беше М. Н-чев. И накрая, за всеобща изненада, най-старата доайенка, дъщеря на виден литературовед и пр., призова форума да поприключваме, понеже бърза да си хване перлата. Тоест явно тогава е вървял някакъв сериал „Перла“, подозирам – турски.

И така.

И ето 4 години по-късно хващам същия вестник и чета статия на Цвета Трифонова, която е активна вапцароведка през последните две декади, която се оплаква, че я игнорирали на същата тази конференция, прекъснали й доклада и за капак не я включили в академичния сборник.

- А! - рекох си. - Ами то и аз требе да съм у тоя сборник...

И наистина! В Издателството на ИЛ при БАН го намерих това издание и на следния месец прескочих до София да си го купя от книжарницата, в която оставих за продажба последната тогава издадена книга, романа „Тате отива за колело“.

Единственото, което ме радва в цялата объркана история, е, че в съдържанието на юбилейния сборник е и Никола Георгиев. Те такова съдържание да ти се пада.