В неделя, на 23 ноември 1980 г., в 19,35 часа, според часовника на театъра „Сан Карло“, земята започва да се вълнува като водата в морето. Само за няколко секунди Неапол и неговите околности са сполетени от страшно бедствие; земетресението взема повече от две хиляди жертви, ранените са девет хиляди, а останалите без покрив – триста хиляди. Незабавно е приета национална програма за възстановяване щетите на пътища, железопътни линии, сгради, телефонни линии, газопроводи, електроснабдяване и пр. Тази мащабна мобилизация на цялата нация завършва с пълен провал. Близо двайсет години по-късно, през 1996 г., повече от четири хиляди души все още са без жилища, някои продължават да обитават железни контейнери от 12 кв. м, които при това често биват наводнявани. Много от кметовете смятат, че не са получили всички средства за възстановяване, и продължават да искат още пари. От похарчените за възстановителни работи от правителството 40 милиарда само 9,6 милиарда, или 24%, отиват по предназначение. А къде са останалите?

Тази манна от финансови средства, изсипала се над Кампания, не е изгубена за всички нейни жители. Тя влиза най-напред в джобовете на местните политици, създавайки „съвършено нова класа от милионери в областта“, а останалото, тоест близо 6,4 милиарда, отива направо при Камората. Възползвайки се от корумпираната политическа и административна система, най-ловките фамилии успяват да натрупат грамадни богатства. Когато през 1981 г. започват да пристигат милиардите обществени средства, Камората вече разполага с изградена корупционна схема, способна да засмуче час от помощите, а останалото да монополизира благодарение на фирми, подставени лица и възлагане на обществени поръчки за възстановяване. Всичко става напълно „прозрачно“, защото Камората отдавна разполага със своя система. Политиката, следвана от Аминторе Фанфани, генерален секретар на Християндемократическата партия от 1954 г., дава възможност на Камората да изгради клиентелистка мрежа, чиято роля още повече нараства поради децентрализацията, предоставила на местните политици широко поле за маневриране. Системата от връзки между политиците и престъпността е до такава степен усъвършенствана, че – както отбелязва историкът Том Бехан – парите изчезват напълно „законно“. За тази мрачна страница от италианската история вина имат всички политически и икономически елити, включително големите компании от Северна Италия. Всеки участник, с изключение на жителите на Кампания, има сметка от известно забавяне. Държавата отпуска аванс на предприемачите още преди началото на строителството. По този начин всички предприятия, дори почтените, могат да използват парите за борсови спекулации и едва тогава да ги влагат във възстановителните работи. Нерядко е достатъчно съучастничеството на местните власти, за да могат тези пари да се „размножават“ колкото се може по-дълго. Естествено е подобно забавяне да става за сметка на населението като цяло. Така например за възстановяването на околовръстния на Лаго ди Патрия през 1985 г. е оценено на 102 милиона долара, а през 1988 вече струва 370 милиона. Има още по-фрапиращи случаи: ремонтът на канала „Конте Сарно“ през 1985 г. е оценен на 37 милиона долара; през 1988 г. сумата скача до 400 милиона и пр. Контролните органи на практика не действат често поради съучастничество. Те позволяват извършването на напълно ненужни дейности (от фирми на мафията или пък свързани с местните политици), които поглъщат огромни средства. Такива строежи и днес могат да се видят в Неапол и околностите: магистрали на две нива, пътища, които не водят за никъде, и пр., докато същите тези пари биха могли да бъдат употребени за откриването на постоянни работни места. В наши дни* безработицата в някои райони на Кампания е сравнима с тази в страните от Третия свят. Подобно положение, естествено, благоприятства набирането на „войници“ за армията на престъпността.