×

Според очевидеца Волфганг Бретхолц, който отново е в България и присъства на съда над държавниците, гледката н Съдебната палата е била потресаваща. След десет години в книгата си „Видях сгромолясването им“ той ще се опита да я пресъздаде:

„В тази обстановка през януари 1945 г. в София се разиграва чудовищният процес срещу повече от сто „военнопрестъпници“. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсва със своето „фашистко минало“.

(…)

Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители, и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение“ и „възмущение“ по време на съдебното заседание.

Върху многото, подредени една зад друга, пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала.“

Журналистът и юрист със световна известност продължава:

„Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта. От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите – на лишаване от свобода от една до осем години.“ [1]

През нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. до бомбени ями край Централните софийски гробища бяха екзекутирани от ремсисти, комунисти и криминално проявени лица трима регенти, осем дворцови съветници, всички министри от кабинетите на професор Богдан Филов и Добри Божилов, половината министри от правителството на Иван Багрянов и шестдесет и седем народни представители от Двадесет и петото Обикновено народно събрание.

Приживе тези мъже представляваха държавният елит на България.

Краят на осъдените на смърт бе озвучен от псувни, обиди, подигравки и цинизми, произнасяни от устите на палачите им. Първи загинаха регентите и министрите – разстреляни с пистолетен изстрел в тила. Последваха ги във вечността съветниците и народните представители, ликвидирани набързо чрез автоматична стрелба. Комунисти и ремсисти се бяха поизморили. Пък и бутилките с ракия, които според някои са присъствали на касапницата, си бяха казали думата.

На световноизвестния хирург професор Александър Станишев – извършил през живота си над 30 000 животоспасяващи операции, садистите възложиха задача „по специалността“. Преди да падне, пронизан от куршума им, той трябваше да установи смъртта на всеки един от своите стотина колеги. Впрочем медикът сам се бе предложил на убийците за тази нечовешки мъчителна роля. Не можеше повече да гледа предсмъртните гърчове на полузастреляните си събратя, които вероятно щяха да бъдат заровени от екзекуторите си недоиздъхнали в пръстта. [2]

Години наред двама от палачите – Веселин Георгиев и Лев Главинчев, щяха да се препират помежду си кой от тях всъщност е разстрелял регента княз Кирил. А когато не бяха заедно, всеки един от тях щеше да се хвали пред близки и съмишленици, че именно той е пролял синята кръв на брата на цар Борис III.

През фаталната за България нощ на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Българската работническа партия (комунисти) хладнокръвно извърши най-масовото убийство на държавници в новата история на света. Безпрецедентно остава и изтреблението на почти половината от членовете на висшия законодателен орган на държавата – националния парламент.

Смъртните присъди на първенците на докомунистическа България бяха приведени в изпълнение часове след произнасянето им. От тази „експедитивност“ се объркаха дори и съдебните власти. През деня на 2 февруари съпругата на депутата от Ивайловградска избирателна колегия Лазар Попов получи бележка от Софийската прокуратура, на която беше записано, че й се разрешава да посети мъжа си в затвора в присъствието на надзирателя. [3]

А видният юрист и общественик бе вече застрелян и заровен в общия трап помежду труповете на другарите си.

Вдовиците и сираците на екзекутираните личности от „народния съд“ бяха лишени от имущество и принудени да прекарат живота си като мъченици без елементарни граждански права. Немалко от тях бяха изхвърлени от домовете им и въдворени без средства, храна и възможност за намиране на работа в слабо заселените североизточни краища на България още преди произнасяне на присъдите – през мразовития месец декември на 1944 година.

Радка Груева – дъщеря на Павел Груев, осъден от Първия върховен състав на смърт – с мъка си спомня шестдесет и три години след разстрела на баща си:

„Никога не съм мислила, че някой може да посегне на живота на баща ми. Та той беше не само абсолютно почтен човек, но не беше и политик, а началник на Царската канцелария. Освен при цар Борис III, той беше служил и при цар Фердинанд, u при регентите на цар Симеон II. Не можех да си представя, че някой може да го обвини в каквото и да e престъпление спрямо държавата. 3а татко най-святото беше България. Той слагаше България и дълга си към царя преди жена си, преди децата си. Никога не изричаше лоша дума за някой човек. Да изневериш на родината си, за него бе най-долното, най-грозното.

3а баща ми ценностите в живота не се оценяваха с пари. Тай казваше: „Онова, което може да се купи, не е ценно. Най-важното е човек да е почтен. Да обича родината си. Да изпълнява гражданския си дълг“. И ние – братята ми (Симеон Груев и писателят Стефан Груев - б. Н.К.) и аз – бяхме свикнали непрекъснато да чуваме от него, че преди всичко трябва да бъдем добри граждани.

След екзекуцията на баща ми научихме от защитника му (видния юрист академик Йосиф Фаденхехт - б. Н.К.), че първата присъда срещу него е била оправдателна. И че след нея от Москва е дошла заповед, диктувана от Сталин чрез Георги Димитров – да се осъдят на смърт повече хора. Всъщност да се осъдят повече бройки, което е още по-грозно. Не имена, а бройки!

След арестуването на баща ми имахме едно-единствено свиждане c него e затвора през декември 1944 г., на връх двадесетия ми рожден ден. Жесток спомен. Бяхме мама, брат ми Симеон и аз. Леля ми – сестра на баща ми, не я пуснаха да дойде с нас. Видяхме как по коридора влачеха татко. Наредиха затворниците един до друг. Някои от тях не можехме да разпознаем – пребити бяха от бой. Нямаше как да стиснем ръцете на близките си през решетките. Викахме им от разстояние. Всички едновременно. Запомних последните думи на баща ми, преди да го отведат: „Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл никога да постъпвам по друг начин“. По-късно от бащата на Стефан Савов научихме, че всички задържани много са се тревожили за съдбата на семействата си. Знаели са практиката на Сталин – никаква милост към близките.

Само седмица след това – отново по заповед на Съветския съюз — майка ми и аз бяхме натикани в конски вагони заедно със семействата на мъжете, съдени от „народния съд“. Посред ледената зима пътувахме в неизвестна посока. Мислехме, че ни изпращат в Сибир, но ни разтовариха сред скованата в студ Добруджа, на ръба на малко усамотено селце. Оцеляхме само защото бяхме оптимисти и защото вярвахме, че новите управници нямаха никаква причина да убият нашите съпрузи и бащи.

Оказа се, че сме се лъгали. През април 1945 г. дойдоха комунистически милиционери. Извикаха ни по имена. Мама и аз бяхме едни от първите. Не знаехме съдбата на татко. Обърнаха се към майка ми и й казаха: „Ти си вдовица“. Не можах да се въздържа и изкрещях: „Убийци!“. Разбира се, наказаха ме с мъчения, но физическата болка няма значение пред другата.

Така съобщаваха на всички кой е убит и кой не е.“ [4]

Груповата екзекуция на регентите, царските съветници, министрите и народните представители постави само началото. Следваха сто тридесет и пет процеса на „народните съдилища“ из цялата страна срещу над 11 000 подсъдими. Те приключиха престъпната си дейност, както им бе наредила БРП (к) – през април 1945 година.

Псевдосъдилищата издадоха общо 2730 смъртни присъди без право на обжалване. Екзекуциите бяха незабавно изпълнени с изключителен садизъм. Без граждански и съдебен контрол. Без присъствие на свещеник. И без право на сбогом със семействата на обречените на унищожение личности.

Същите „съдилища“ осъдиха на доживотен строг тъмничен затвор 1305 граждани и наказаха с отнемане на свободата от 1 до 20 години 5571 души.

Мнозина от наказаните със затвор българи бяха умъртвени по време на излежаване на присъдите си чрез удушаване, изтезания или побой.

Чужденецът Волфганг Бретхолц правилно е схванал „историческата мисия“ на антинародния съд, който той окачествява като „ужасно и невъобразимо клане“:

„Целта му бе във всяко село и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден би заел мястото на предшествениците си и 6и продължил борбата им срещу тиранията.“ [1]

Но преди да бъде унищожен „и последният човек" в страната, несъгласен с комунизма, необходимо бе да се нанесе съкрушителен удар на националната войска.

До ноември 1944 г. бяха арестувани, измъчвани и разследвани от „народния съд" 17 генерали, 45 полковници, 45 подполковници, 38 майори, 123 капитани, 204 поручици, 234 подпоручици и 40 офицерски кандидати. От тях 279 висши офицери, белязани като „военнопрестъпници", бяха предадени на Четвъртия му върховен състав. [5]

Фактът, че армията на Царство България не бе участвала в сражения на фронтовете на Втората световна война и не беше нападала чужда държава, не смущаваше псевдосъдиите. Както и в останалите процеси, те невъзмутимо съдеха и живи, и умрели като военнопрестъпници.

Резултатът от поредния съдебен фарс бе зашеметяващ със суровостта си. Наред с десетките тежки присъди, бяха произнесени и 47 смъртни наказания. Ако към тази цифра се прибавят и убитите без съд и присъда в първите седмици след 9 септември 148 военни, то общият брой на унищожените кадрови офицери от българската армия възлиза на 195 души. [6]

- - -

[1] Бретхолц, Волфганг. Видях сгромолясването им. София, Бъдеще, Тилиа, 1994.

[2] Шишков, Петър. Д-р Петър Шишков в разговор с Нася Кралевска. София, май 1969.

[3] Попов, Лазар. Дневник, бележки и документи, личен архив.

[4] Груева, Радка. Радка Груева в разговор с Нася Кралевска. САЩ, Маями, януари 2008.

[5] Хронология 1944 – 1947. Сайт Декомунизация.

[6] Семерджиев, Петър. Народният съд в България 1944-1945. Йерусалим, Македония прес, 1997, с. 236, 259.