Дописки

2147 Шано се вози във влак

Всички сме пътници във влак.

И влакът си върви постоянно.

Пътниците си разменят местата, събират се, разделят се. Купетата са еднакви, но с различни обстоятелства.

Вярно, някои купета са първокласни, има и спални вагони – винаги има такива, които проспиват живота си.

И слезем ли веднъж на гарата, забравяме за съществуването си. Никога вече не се срещаме, умираме.

А качването е като раждането. Случайно. Ти не си избираш откъде да се качиш, ти просто се качваш там, където се намираш. Не избираш да се качиш от друго място, защото преди това ще си се качил, за да стигнеш до него. А не можеш и да се качиш от две места едновременно, нали?

Ето, влезте в купето.

Погледнете през това тясно прозорче на вратата на вагона.

Какво виждате?

Нещо прелита, минава и заминава.

Светът прелита пред вас, вие виждате от него само това, което позволява прозорчето. Колкото и да се приближавате и сменяте ъглите, няма да видите нищо повече. Така е всъщност. Картините се сменят. Ето, преди малко бяхте на гарата, сега сте тук и виждате влак, виждате мен, утре ще сте на друго място и всичко прелита, минава и заминава. Не можете да го поемете всичко накуп, няма такъв прозорец; няма начин да разширите погледа си; не можете да смените проницателността, както се сменят диоптри. Можете да развиете прозорливостта на съзнанието си, но това вече е друго, това не е прозорец.

Съзнанието е пердето, с което закриваме прозореца. Чрез пердето ние си представяме всякакви гледки зад него. Заради пердето сме способни и да се съмняваме дали изобщо прозорецът съществува. А от там – и гледката.

Ние сме благодарни на пердето, че ни предизвиква и наостря, но и го мразим, защото, в крайна сметка, то ни закрива прозореца. Както се склопват очи.

1835 знака

2014-01-01, 21:14:01

Дописки

Очерци и сказки

Гости