Съвсем малко фотописче относно разходка до Германия седмица след събитията на кьолнската нова 2016 година
2198 ДИБУРГ. На лов за стар немски мегдан и българско кисело мляко, истинско, нюрнбергско
Брат ми бе на квартира в Грисхайм, западен квартал на Дармщат. Кварталчето е много приятно за разходки, с типичните едноетажни къщи, чийто втори етаж е... и покрив. Тая седмица кварталната община събираше само пластмасови бутилки и бе раздала жълти торби за смет. Всеки си изнася пред дома, минава камиончето и отнася. Ние обаче спахме в Росдорф при семейства Атанасови. Това е като тръгнеш на изток, излезеш от Дармщат и... влезеш в Росдорф. Велоалеята минава през гора. В тази част поне на Германия е наджипкано с населени места - през 3-4 км. Бях решил следното: след като брат ми си оставил на някакъв италианец колелото и трябваше да съм пешком, щях да пообиколя за ден именно тези две места, Грисхайм и Росдорф, даже щях да бия тангента и да търся пряк път между тях. Обаче Сисо (бъдещият татко) каза: Вземи мойто колело. И аз светкавично смених плана. Вече имах колело! Прогнозата: около 17 ч. ще почне да вали. Предната вечер ядохме таратор. На масата казаха: ама това е с българско кисело мляко. Ама как, отде българско? - чудя се аз. Абе тук в РЕАЛа (това е хипермаркет тип "Кауфланд") има, с българска бактерия е. Тъй ли! - викам. Тъй, викат. Де го тоя РЕАЛ? Има един някъде си в Дармщат, ама ние ходим до Грос Цимерн, щото е през едно село, посока - изток. И така, обзавеждайки се с велосипед, планът стана един: РЕАЛ в онова село, за да свърша поне две работи: да се забия из германската земя и села (следователно ще видя и истински германци), второ, да ям кисело мляко, българско. Мина 10 и аз духнах.
И така, ето ме с колелото.
Вътре магазин като магазин. Купих си мляко.
Гледам, станало обед. В ъгъла на магазина има закусвалня. Отлично: повод да осъществя контакт с местната цивилизация.
Влизам. На А4 листи принтирани разните аламинути и скари. Аз си избрах едно, понеже само него можах да прочета със сигурност правилно. Тактиката ми бе да се правя на местен. Помня точно: берлинер дампфер. Нещо берлинско, ама що значи дампфер, си нямам все още представа. Платих на касата и в момента, в който бутнах таблата към щанда, другата жена ме попита нещо. Оказа се, че това било вурст със сос и картофи, ама можело или от тоя, или от друг някой вурст. Да си избера. Това аз не че го разбирам, но се принуждавам да се разкрия и измънквам нещо на английски: сори, ай донт спийк джърмън... Жената (около 45 г.) ме премери светкавично и се усмихна, като попита и на английски - явно й се сторих не толкова съмнителен. Разгеле, сипа някакъв кренвирш и успях да хапна. Докато ядях, зяпах какво правят всички - къде слагат таблите и пр. Все пак - няма да се излагаме.
Впрочем (няма шега) на щанда българското кисело мляко бе по на свършване. Не знам дали се дължи на емигрирали българи или на това, че си беше Мит Оригинал Булгаришен Йогурт-културен. Млякото го правят в Нюрнберг, гарантирам за бактерията и вкуса, опаковката бе достатъчно елементарна със стилизиран български дядо с калпак.
Предния ден се мъчих в центъра на Дармщат да ям едно измислено подобно мляко, тоя път реших да покажа на местните аборигени как се яде българско кисело мляко в движение. За целта взех да трамбовам пред магазина, да клатя млякото, сетне му пробих две дупки и го изпих. Смаяни погледи не видях, ала все пак опитах да им дам едно ноу-хау.
Тръгвам си от РЕАЛа и се качвам на един надлез - отдолу аутобан минава. Чудя се накъде да хвана.
И както съм в най-високата точка на надлеза, виждам в близката далечина типичната острилка на църква: знаете, едни високи остри бароци са техните покриви. А, викам си, там може ли да има запазено типично немско градче, с оцелял традиционен център, с къщите му, църквата? Май да. Цъкам телефона: градчето се казва Дибург. Там е моето място: ще видя типично строителство, мегдан.
В Германия ми направи впечатление, че всяко малко градче си има своите букви в регистрационната табела на автомобила - това значи, че процесът на регистрация е децентрализиран, а това значи по-голям контрол.
Това горе е центърчето на Дибург. Забележете пак подрязаните дръвчета. Градчето беше пусто, само едно училище в централната част произвеждаше някакъв шум.
Това е улица в Дибург. Цялото градче е в някакъв паваж - чисто, сухо, ни следа от кал, това е посред зима. Тук специално съм снимал как местните са решили да убият скоростта на автомобилите: не с някакви могили, дето им викаме "легнали полицаи" (това е наистина доста нелепа метонимия, тя показва впрочем какво е масовото българско мнение за престижността на полицая, поне пътния), ами засаждайки дръвчета в своеобразна змийка.
На излизане от Дибург велоалеята минаваше в покрайнината, едни градини. И ето, покрай тези градини видях немци да си извеждат кучетата, бяха още вързани, чакаха явно съвсем да излязат извън градските немаркирани очертания. Не че наоколо имаше жива душа (изключвам себе си), но явно немско възпитание. При нас не е рядкост не само да ги пуснат из парка, ами в покрайнините да те подгонят кучета тебе, скромния велосипедист.
В тази част на Германия (а може и навсякъде) съществуват три автономни типа път: автомобилен, железопътен и велосипеден. И трите не си пречат, не се засичат и са означени всяко за себе си.
Велоалеята може да върви навсъде - паралелно с пътя или с жп, през полето или в гората, в населеното място - и задължително си има табели и означения. На тази снимка в Дибург са показани основни дестинации и разстоянията с колело до тях. На всяко велоразклонение има такива. Не ти трябва джипиес.
Тук аз завих надясно и хванах 14-те километра до Дармщат. Ала до Дибург минах през села, полета, гора (факт: на велоалеята през гората срещнах две патрулиращи конни полицайки) или карах паралелно на главния път.
Тъкмо влизах в Дармщат и започна да вали. Бързо се докопах до центъра и вързах колелото на Сисо под една сграда с голям и дълъг съвременноколонен свод. Сетне брат ми каза, че това бил градският съд.
