Съвсем малко фотописче относно разходка до Германия седмица след събитията на кьолнската нова 2016 година
2569 ДАРМЩАТ. Колко струва една свещ в руската църква и колко немци са нужни, за да съборят една сграда
На другия ден след пристигането от сутринта до вечерта обхождах Дармщат. Градът е бивша столица на провинция Хесен. Настоящата е Висбаден, град наблизо, до него исках да ида по литературна причина: там Достоевски е изкарал едно прословуто лято (ще ида, ама друг път). Защо Дармщат не е вече столица? Не знам, през Втората световна англичаните и американците са го сринали, навярно тогава са преместили и провинциалната столица. Резултатът за туриста е неособено окуражителен - централната част на града е безинтересна архитектурно, все едни дълги гладки сгради, в стил 50-те години на миналия век. Отгоре на всичко по улиците, магазините и т.н. единственото, което няма да срещнете, е немец. Съвременният турист, дето се шляе безцелно из улиците, може неприятно да се самолиши от тръпка. Причината е съвременна: джипиес. Бях си свалил офлайн карта на провинцията и по всяко време можех да видя на телефона къде съм, как се излиза от тоя парк, как да стигна до университета, на коя улица да завия. Безценно за бизнес и пътуване, но убиващо интригата за туристическия колумб изобретение. На мен ми бе от полза - аз исках да сканирам колкото може повече. И се забих извън централната част. Голям кеф ми бяха велоалеите. Из целия град всичко е превърнато в стоянка за велосипеди, всяка ограда, парапет, спирка, гара. Разправят, че северноевропейските народи затова надували цените на билетчето за градския транспорт - за да подтикнат към ползуване на колело. За цените на билета там - по 5 евро качването, билети от автомати по спирките. Ние с брат ми опитахме като европейците, купихме веднъж-дваж билетчета, ама като взеха бързо да топят бюджета, я подкарахме като софиянци, демек гратис и с оглеждане. Но това е в скоби. Гледах как карат колелета по велоалеите и се облизвах.
Веднага ми направиха впечатление табелите. Тук улицата е кръстена на великия немец, но обърнете внимание на двуфункционалността на една проста улична табела: хем разбираш коя е улицата, хем ти се набиват завинаги трите му имена на националния герой и научаваш годините на раждане и смърт. Хем практично, хем дидактично.
До този блок ме доведе един от домакините. Направен бил по "1001 нощ", немецът обича да експериментира.
Има една такава работа, че ако си в даден град, непознат, все те тегли да се качиш към най-високата му част. Дармщат не е заобиколен от някакви хълмове, но ако тръгнеш от гарата към центъра, постоянно има тенденция към изкачване. Аз тръгнах по изкачването и се покачих на едно хълмче. И там точно за моя изненада освен замъка и градината видях и тази руска църква. Някакви рускини влизаха-излизаха, все едни забрадени (не знам защо, като споменават мюсюлманските забрадки, никой не се сеща за руските православни жени; ами гледайте на голям православен празник руска телевизия и там, в храма, освен Володя Путин ще видите и море от забрадки). Чак на другия ден се светнах, че е било 6 януари, а руснаците посрещат Коледа на 7-и!
Аз естествено влязох да запаля една православна свещ. Свещта струваше 60 или 80 евроцента. Нямаше гише като при нашите храмове. Нямаше човек на гишето. И свещта беше от един вид само - дебела. Аз обаче имах само една монета от 2 евро. Оставих я в паничката, въздъхнах вместо ресто и взех една свещ.
Излизам и си мисля: това е типично за руснаците, държат да се логнат на най-личното място в чуждия град. Да си спомним софийските цар-освободител срещу парламента и съветска армия срещу университета.
На горната снимка, която е от центъра на Дармщат, във фона можете да се убедите, като ви разправях за безинтересните стилово сгради, строени през средата на миналия век. Прилича на всеки български град, застрояван по времената на Димитровград.
Това е снимано привечер, когато свърши смяната на брат ми (работи в "Макдоналдс", а по Коледа било фрашкано с народ - от тези съвременни немци, дето не празнуват Коледа) и тръгнахме за среща с друг българин, от Лом.
Това е протест на кюрди, въртят обиколки по центъра. 15-на минути по-рано, докато се мотках, забелязах как един мустакатко сваля някакви плакати от пикапа си. Странно ми се стори. А то било плакати на ей този кюрдски, тоест немски митинг шествие.
На мен обаче това ми е любимата снимка.
ВЪПРОС: Колко немци трябват, за да съборят една сграда?
ОТГОВОР: Трима. Двама на багерите съборячи и един да държи... маркуча с вода.
Водата е нужна, за да не се разнася плахолякът от събарянето. Толкова просто, ясно, гениално. Ето това е немска работа.
Аз стоях с наслада най-малко 10 минути и зяпах упоено. А най-интересното беше, че пред самия срутеж нямаше кой знае какъв шум, само от двата двигателя. И сградата не бе стара, а явно ненужна. И веднага се сетих, че ако в България някой вземе не да руши, а дори да строи сграда, то такъв джангър се вдига, целият квартал се тресе, строители щъкат наляво-надясно, подметките ти стават бели. А ако рушат, то не е ново и здраво, а задължително старо, занемарено, често културно архитектурно наследство (напр. тютюневите складове в Пловдив в началото на 2016, които все пак са се запазили по страниците на романа на Димитър Димов).
