Съдържание

Разговор с Венета, Ювиги хане, Врагове, Завръщане, Близост, Из „Триптих за дъжда“, Десет минути, Съвременни мадони, Запознаване, Девета вълна , Компютри, Паркинг, Касандра, Клетва за магия, Посещението на музата, Прилошаване на плажа, Разговор за безсмъртието, Отговор, Характер, Масовка, Електронни игри, Контакт, Емигранти, Свлачище, Монолог на розовата роза, Истината , Избор, Ангелът, Годишен кръг

 

 

 

 

Разговор с Венета

 

 

И аз съм българка, Венето,

и мойто име е Венета.

И аз разбирам как го чакаш

през Дунав и през вековете.

 

И пряко на водите мътни,

и пряко дългите години

мълвата „Жив е!“ се възражда

там, дето той веднъж е минал.

 

През хилядите смъртни вести,

че тук и там са го убили,

че го предали и продали,

ти жив го виждаш – имаш сили!

 

Куршум се удря о скалата,

искра изсича, Ботев пада,

но пак изправя се, Венето –

България се нему нада!

 

Той никога не е умирал,

ти чакай го – въстана роба.

А който мисли, че е мъртъв,

той нека да му найде гроба!

 

 

 

Ювиги хане

 

 

Във средата на Мизия,

върху Плиска и Дунав,

десет века след тебе

съм родена и аз.

Чувам, хане ювиги,

остроок мой и мургав,

по могилите вятърът

носи все твоя глас.

 

И добре да живее,

пак умира човека.

И след него се ражда

друг, да види това,

за което се знае

и се помни до века,

щом човекът, умрелият,

и добре е живял…

Но от Плиска руини

са останали само,

а край Дунава няма

от преславния дом

ни парче от мозайка,

нито камък връз камък,

ала Търново има,

има Варна и Лом…

 

Ала тройно по-вечна

и от тях е колоната,

благородни и мъдри,

острооки мой хан –

на България здраво

тя подпира потона

със въпроса: „Добре ли

всеки ден е живян?“

 

 

 

Врагове

На А.К.

 

Съвсем си сам – срещу жената,

която сам си си избрал.

Сега е късно да пресмяташ –

не е тя твоят идеал.

 

А имаше едно момиче

и някъде го има пак,

то на жена ти не прилича…

Въвел си в къщата си враг!

 

И твоят враг до тебе диша,

когато нощем ти не спиш.

Един от нас е тук излишен,

но кой, и как да се решиш?

 

Телата са в легло удобно,

в игли са вашите души.

От сутрин дребничка подробност

принудения мир руши.

 

И няма кой да ти помогне –

мълчат край теб приятел, брат…

Пред теб от пътищата много

стои най-страшният: Назад!

 

 

 

Завръщане

 

 

Бъдете си велики и огромни

по картички крещящи градове!

Прочутите ви арки и мостове

и чуждата ви кръв не ме зове!

 

И нека се простират на квартали

прекрасните ви каменни дворци –

в готическите празни катедрали

под камък спят велики мъртъвци.

 

Единствен мой – живее в равнината

във прости къщи малкият ми град.

И зимната вихрушка там се мята

със припев чист, от детството познат.

 

И слънцето напролет го събужда –

по улиците чак трева расте.

Там само е понятна тази нужда

да бъда както някога дете.

 

И лятото там мами в равнината

с метличини, разтворили очи.

И житото простира топло злато

край моя град, за да го отличи,

 

да го направи жив и скъпоценен,

със никой град в света незаменим.

И топлото му има Павликени

повтаря влакът в есенния дим.

 

Тополите край гарата застават

да срещат плодотворни дъждове.

Аз слизам тук. И нека продължават

вагоните към други градове.

 

 

 

Близост

 

 

Богата или бедна е истинската близост,

когато двама имат прозорче и легло?...

В една таванска стая небето цяло влиза

и чайките от покрива я вземат под крило.

 

Така живеят двама. Без жилищната криза,

със печка електрическа и книги – камион.

Тя вкъщи се облича със неговата риза,

а той пък носи нейния ковбойски панталон.

 

И смях, и думи живи ги стоплят от закуска,

отблясък от морето в кафето им личи.

Приятелите мислят, че слънцето изпуска

през тяхното прозорче особени лъчи.

 

И идват, и не пречат, щом в стаята им влизат,

а после си отнасят по мъничко море…

Като небе богата е истинската близост,

чак другите от нея се чувстват по-добре.

 

 

 

Из „Триптих за дъжда“

 

 

1

 

Ей ги, че са живи още

древногръцките титани!

Облак слънцето погълна,

нещо ей сега ще стане!

Гръм! Трещят по калдъръма

подковани колесници

и търкалят тежки бъчви

всемогъщите десници.

Обръчите им изсичат

в камъка искри блестящи –

пир се готви в небесата,

там наливат златни чаши.

А светкавиците блясват,

сводът пуква се от стъпки –

трепват долу дървесата

и разтварят жадно пъпки.

Миг! И вкусват руйно вино

на небето великани,

руква буйно към земята

дъжд от облачните кани,

 

прах и мирис на машини

мигом от града измива,

светват градските дървета

първобитни и красиви.

 

3

 

Когато, дъще, теб те нямаше

и бяхме още само двама,

съвсем не бързахме за вкъщи –

под светъл облак се прегръщахме

и носеше ме през тревата

баща ти във дъждовно лято.

 

Сега ни стряска всяка капка

и аз ти слагам бързо шапка,

прибираме се като всички,

а ти се смееш във количката.

Дъждът остава зад стъклата –

какво дъждовно, лошо лято!

 

А ний не сме се променили –

ти вкъщи ни държиш насила!

Но ще ни разбереш, когато

дораснеш до дъждовно лято.

Когато някой теб ще носи

щастлива под струите коси.

 

[Градско време, 1979]

 

 

 

Десет минути

На Паулина Станчева

 

Моят часовник избързва със десет минути на ден –

една – като тичам за работа, една – към градината за детето.

 

Една – за да срещна един поглед зелен,

една – светофарът зелено да свети.

 

Една – да прочета още някой ред,

една – наоколо да се огледам.

Една – да изслушам някого, когато друг е зает

на колата си със поредната повреда.

 

Една минута – за нечия рана непревързана...

Тъй се боря с течението на времето.

И часовникът ми трябва да бърза, да бърза –

по секунди мигове да му отнема.

 

Една минута давам не напразно на подлеците –

да се разкъсат помежду си за нея.

И една остана за мен – да ви попитам

ще намеря ли време да остарея.

 

 

 

Съвременни мадони

 

 

Съвременните джинсови мадони

със ангелоподобните деца,

неспъвани от рокли, в панталони,

източени, с решителни лица!

 

Към ясли и градини със количките

се носим в ритъм между рок и блус,

а после ловко скачаме със всички

в претъпкания ранен автобус.

 

На работа, пак в яслите и вкъщи –

в пералнята, а ноктите ни с лак,

И таткото замислено се мръщи

над ядене, от стола взето пак.

 

Съвременните джинсови мадони!

Лукавства и дантели не плетем.

Часовникът по своя кръг ни гони,

но книги и по спирките четем.

 

Успяваме! И щом приспим децата,

дори пред огледалото стоим.

И вечна недоспалост е цената,

че имаме професия и грим.

 

Съвременните джинсови мадони!

С часовника се борим не за власт...

И кротката Мариина икона

се вглежда изненадана във нас.

 

 

 

Запознаване

 

 

Обичах те. Но всичко си отива.

И днес, когато стискате ръце,

със него аз съм искрено щастлива,

тъй както пожела ти – от сърце.

 

Благодаря ти. И на твое място

бих скрила тази бръчка с малко смях.

С отминалите чувства сме наясно

и ти не ми припомняй пак за тях.

 

Обичах те. А него го обичам.

Ти някога от риск се побоя.

Красиви сте. И даже си приличате.

Но старото мъчително умря.

 

И приликата, казват, е случайна...

Дано не е случайна между вас!

И да откриеш мъжката му тайна –

това пък днес ти пожелавам аз.

 

Той също се бои, но пак отива,

във риска вкопчил двете си ръце.

И затова със него съм щастлива,

ти както пожела ми – от сърце.

 

 

 

Девета вълна

 

 

На деветата, най-висока вълна, на най-буйния гребен –

мога да ти се закълна – така се чувствам със тебе.

Един миг – и няма да издържа, ще изпусна юздата.

Стига само една лъжа, пък ако ще да е свята.

И е страшно – колко жени, закръглени плажни гърли,

за една от тях ли ще ме смениш и ще ме хвърлиш?

И е весело – на върха! Ако има връх морето.

Бягай! Стига ли ти дъхът? От очите ни свети...

 

Но издържам, светът се върти от безумно летене.

С тях е лесно да бъдеш ти. Но оставаш със мене.

 

[И пак сърцето, 1984]

 

 

 

Компютри

 

 

Пред себе си да бъдем откровени –

не се крепим на мускули и вени.

Подгонен вечно – да не закъснява,

от мозъка си искаме да дава –

решения, сигнали и отчети,

конкретна цел, която да ни свети,

усмивка иронична за врага ни,

зализване на собствените рани.

От мозъка се иска да пресмята

храната в стола, дрехи за децата,

разчет за уж свободното ни време,

за кухнята какво перде да вземем,

заплатата, играта ни на тото...

но не доброто, даже не и злото.

Отлагаме приятелската среща

и с любовта разминахме се нещо.

Сърцето ли? Сърцето и душата?

О, те са старомодни, те са вятър!

Пресмятаме, превърнати в компютри,

какво ще правим, ала само утре.

И хоризонтът все едно го няма,

мечтата липсва, малка и голяма.

На лятната ваканция играта

остана вече само за децата

и те еднички имат малко право

безцелно да потичат, ала здраво.

 

Но мускулите – те си отмъщават

и някой ден сред път ни изоставят.

Включително и мускулът сърдечен –

дори забравен – няма да е вечен.

И нещо стисва гърлото ни в клещи,

души ни нещо и клокочи нещо.

Инсулт ли, казваш, и инфаркт ли – вятър!

Обидена, напуска ни душата!

 

 

 

Паркинг

 

 

Събарят под прозорците детската площадка

и спират се стъписани детските очи.

Булдозерът – до вчера една играчка сладка –

сега дошъл е истински и истински бучи.

 

Забравената топка се пуква и издъхва,

пързалката се килва – умиращ мастодонт,

под кръгла катерушка лостове подпъхват –

децата я наричаха „земното кълбо".

 

Търкаля се кълбото, земното, към края,

а бе така красиво – с усмивки на върха,

крачета и ръчички се вкопчваха във рая

и вярвахме във бъдното до секване в дъха.

 

Децата цял ден тичаха, а раснеше тревата,

безгрижните им викове я викаха навън.

И в градските квартири лъхтеше аромата ѝ,

и влизаха щурците във летния ни сън.

 

Но идва самосвалът и трополи бетонът –

за да скове тревата в най-якия ковчег.

От утре паркинг! Паркинг – колите са икони,

приведен им се моли с парцал в ръка човек.

 

Извън града децата ще возим във неделя,

с тоз четириколесен, излъскан вече бог.

За да съзрат тревата и въздуха над нея,

и крехката представа за земното кълбо.

 

 

 

Касандра

 

 

Какво е нужно, за да бъдеш Касандра?

Послушай, това в съвсем просто:

нула цяло, нула един процент телепатия.

Оттам нататък няколко дребни подробности:

да не излъжеш никога никого,

да мислиш само със собствената си глава,

да са те предавали поне веднъж годишно

и да вярваш всеки път отново,

докато отново те предадат.

Да не обличаш две ризи наведнъж.

Това е достатъчно.

Дай си сега ръката, да ти погадая:

– Човече, ти си лъгал, за да спечелиш,

и затова си губил, но лъжеш пак.

В паника прибягваш до чужди мисли,

но и красивите чужди дрехи

са окови за твоето тяло.

Говоря за душата ти, но да не говоря за нея.

Защото си предавал поне веднъж годишно –

съвсем по човешки – тия,

които обичаш най-много.

 

А най-лошото е, че си загубил вяра,

защото съдиш за другите по себе си.

Затова търсиш спасение във вещите

и с две ризи едновременно приличаш на луд.

Ето, сега не вярваш и на мен,

макар че всичко познах,

при нула цяло и нула в период телепатия.

Въпреки това аз съм готова да ти вярвам отново.

Аз съм Касандра.

 

 

 

Клетва за магия

 

 

Намерих клечки странни пред вратата,

кръстосани, омесени със кал.

И... спънах се, броих с гръб стъпалата

и автобусът беше закъснял.

 

Температура вдигна дъщеря ми

и телефонът дълго замълча,

и тъй нататък – ред от малки драми...

Магии няма, но ми загорча.

 

А майка ми започна да ме ръчка,

когато ѝ разказах, уж през смях,

и вдигна олелия, плач и глъчка:

„Учèни сте, но то си е за страх!

 

Кълни го, казва: който ги е сложил,

да му изсъхнат мръсните ръце,

да му се сбръчка циганската кожа,

да му се спука черното сърце!

 

Кълни и хвърляй: бял ден да не види

и къщата му вятър да мете...“

Аз се подсмивам, мама се обиди:

„Кълни, ти казвам! Книги ми чете!“

 

О, родно мое, мило Павликени,

със диалект едва забележим,

така е, вярно, ние сме „учèни“,

учèна клетва ще му подредим:

 

Да си живее все глупак до края,

в магии вярващ, уязвим и слаб.

А пък калта, която ми желае,

да се омеси в неговия хляб.

 

 

 

Посещението на музата

Меня сегодня муза посетила,
посидела так немного и ушла...

Вл. Висоцкий

 

Чаршаф простирах – бялото си знаме

и в този миг отвън се позвъни.

Изтича да отвори дъщеря ми

и се завърна с пламнали страни:

 

– О, мамо, лелка, казвала се Муза,

каква красива, мамо, погледни!

Докато бесех празничната блуза,

отвърнах: – Идвам, ти я покани!

 

Прането стана дъхава гирлянда,

вулканче кротко в манджата запя,

пуловерът се гмурна – Ихтиандър

в прибоя на пералнята ми бял.

 

Каква промяна! Бързах да привърша,

кафенце нямах и изпитвах срам...

Но докато ръцете си избърша,

чух: – Тръгвам си, заета сте, мадам!

 

За миг я мярнах само, онемяла –

видение с божествени черти.

А с Яворов навярно е живяла,

на Дора Габе век се посвети!

 

Но нямах време даже да поплача –

детето в този миг ме доуби:

домашно с нерешимата задача

с басейна мътен с няколко тръби.

 

 

 

Прилошаване на плажа

 

 

Навлиза дъщеря ми във морето.

Прибоят гали с бяла длан детето

и слънцето с добри и нежни пръсти

лунички по лицето ѝ поръсва,

и гларус над главата ѝ се метна

и вдигна се със рибка искрометна;

от Южен плаж към Галата заплува

и богът мургав, който ме целува.

Сред хиляди тела сама оставам.

Но мирната картинка притъмнява –

транзисторът мига превръща в драма –

навлиза във морето дъщеря ми,

а хрипкаво звучи като обида:

„Разкъсан слой озон над Антарктида!“

 

Там слънцето, безсилно и далечно,

не топли ледовете – те са вечни.

Със бял нагръдник, в синьо-черно расо,

пингвините приличат на монаси

или на оня бог със птича човка

от гларус и дете представен ловко

във сянката на пясъка трептяща...

Какво предупреждение изпращат

най-древните по него с вековете?

– Пингвините измират в ледовете!

И плават ледовете саркофази.

О, птичи бог, защо не ги опази?

 

Озонът се разкъса! Ей, човече,

не мислиш ли, че юг не е далече,

 че там се сливат всички океани,

а може би и всички земни рани,

че слънцето с лъчи инфрачервени

тъй утре ще взриви и твойте вени?

Озонът е защитната ти риза,

а моето дете в морето влиза!

Виж, дикторът жестоко продължава:

сред лято – сняг в най-топлите държави,

по скàлата на Рихтер – земетръси,

тайфуни след затишията къси!...

Без връзка ли са после новините,

завързани с опашка за войните:

ракети, атом, страх и взривна зона?...

...Дали се моля, ставам ли икона? –

завърта се морето в кръг пред мене

и пясъкът ме блъсва на колене!

Земята люлка страшно се люлее.

Човеко, не превръщай в гроб и нея!

 

А моят бог, на силното си рамо,

ми връща от морето дъщеря ми.

Животът днес все още продължава –

с безгрижен шум край нас се излежава –

за футбол спорят двете мъжки групи,

семейството – кола дали да купи,

и лигаво се хили Лепа Брена

от банския на плажната сирена.

Спасителите нищо не спасяват

и флагът бял над тях си се развява...

– Безумие! – ми иде да извикам,

но къса се озонът! И езика!

– Какво ти е? – ...Какво ли да му кажа!?

– О, малко прилошаване. От плажа...

 

 

 

Разговор за безсмъртието

 

 

Колко поетични братя

любят тъй, че да рекат:

„Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път“...?

 

Стихове като лавина,

но от малък всеки знай:

„Хубава си, татковино,

име сладко, земя рай“.

 

Повтори: „Тоз, който падне...“,

после се запитай сам:

за каква сме слава гладни,

имаме ли още срам?

 

Грях душите ни изцежда

и в естраден стих ечи,

а нестигнати се свеждат

двете хубави очи.

 

Ние сквернословим, черним,

тъпчем по светия прах,

но не ще досегне червей:

„Мъртвият не ни е враг!“

 

Не, България не гледа

своя образ още в нас.

...А ни трябват два-три реда,

но изпети с верен глас.

 

[Делнична тетрадка, 1989]

 

 

Отговор

На инж. Ангел Колаксъзов

 

„Измислят, драскат – нямат работа,

поетите ги остави…“

– А кой друг ще напише правдата,

кой пулса ви ще улови?

 

Ако ме няма – житието ви

ще свърши заедно със вас,

от вас проводниците сплетени

говорят, но със моя глас.

 

Аз ставам скàла индикаторна,

антена, радиосигнал,

коси под длан, в дървото вятъра

и метеор, в очите спрял.

 

На съвестта ви съм тревогата

и мъжеството на честта…

„Поетите… какво ли могат те?

И затова не ги чета….“

 

Защо да споря? Имам работа –

за вас съм нощем над листа.

Прането чака после, хлябът и

пред вас пак – отговорността:

 

дали така съм го написала,

че в миг трептене, в порив тих,

да кажете: „Това е истина.

Пък аз си мислех, че е стих!“…

 

[Трудни въпроси, 1990]

 

 

 

Характер

 

 

Наслушах се за себе си: „Характер!“

Директно подразбирайте го: „Лош!“

Измъчих се, че бъркам вечно такта,

на работа оставах до среднощ.

 

Стараех се сама да свърша всичко,

а то било ненужно толкоз чак,

достатъчно е с вид на ученичка

да кимам на по-горния дурак,

 

със всички едноцветно да гласувам,

да нося от конфекция костюм...

И ще ми кажат колко да добрувам –

стандартно винтче, действащо без шум.

 

„Характер е! Говори твърде много!“ –

един изрече, знаещ да мълчи,

главата ми така осъди строго

в най-задната редица да стърчи.

 

Там физиката вече се намесва –

назад, във перспектива, не личат

стърчащите, гневящите се лесно,

оправящите вечно този свят.

 

Но аз подлец с характер не познавам,

ни някой без характер – да е с чест,

с клеймо „характер“ който ме е славил,

ми съхрани характера до днес.

 

 

 

Масовка

 

 

За някакви секунди на екрана

от тъмния салон ще се съзрем:

различни от представата си, странни,

във грим, сред дим – ще светнем, ще умрем...

 

А пък сега се снима дубъл трети –

за трети път под слънчев пек вървим,

със рупор направлявани напред и

загубващи понятие за филм.

 

Жени, мъже, деца и стари хора,

заплащани по пет пари на ден,

покорно насъбираме умора

и всеки е по малко унизен.

 

Но пенсията някому не стига,

без работа е други за беда.

Прочело биография във книга,

момичето мечтае за звезда...

 

Насреща ни, с осанка на Фелини,

с метален (а от рупора ли?) глас,

крещи ни режисьорът – като в кино

за час добил над нас огромна власт.

 

Но той твори! Лети и се съмнява...

Ами – прегръща някаква, яде,

с дребнава радост той ни управлява,

от себе си без нищо да даде.

 

И става ясно – в пуст салон ще мине

безславно филмът тъмния си ход.

 

А ние, разнородни, но единни,

покорно представлявахме Народ!

 

 

 

Електронни игри

 

 

Пролет, а момчетата са бели,

слънце не успява да ги близне –

бързат след училище да стрелят,

с алчен трепет в тази зала влизат.

 

Чакат ред, купуват си жетони

и света загърбват пред екрана,

призрачна подводна лодка гонят,

драсва самолет в небето рана.

 

Пълната илюзия ги грабва –

лесно с електрони се убива.

Влиза във душите, още слаби,

жаждата за смърт без съпротива.

 

Нощем даже изстрели сънуват,

пада в дим противникът абстрактен.

Няма кръв, и викове не чуват...

Прост фантом, пиеска едноактна.

 

Но растат децата ни с консерви,

сготвени във ада на прогреса.

Нищо че са бледи, че са нервни...

Страшно е това, че им харесва.

 

 

 

Контакт

«Дай, Джим, на счастье лапу мне...»

„Собаке Качалова“, Сергей Есенин

 

Къде се дяна втората сигнална?

Системата, наречена език?

Безсилна съм да почвам отначало –

летяла съм... от не един ритник.

 

Дори не мога вече да разкажа

какво ми е и тъй да се спася.

Приличам си на бито куче, даже

за вой съм си изгубила гласа.

 

На бито куче? Кучето ми идва,

защото ме разбира без слова,

прощава щедро ласка и обида

и ме обича въпреки това.

 

Дай лапа, Джек, мой малък, недресиран,

декоративен, стаен и красив –

за мен, ако потрябва, ще умираш,

макар и да си слаб да ме спасиш.

 

Ти, мое средство противоинфарктно,

очи и лапки, пухкави уши!

Излишен е езикът за контакта

на двете наши кучешки души.

 

[Оцеляване, 1991]

 

 

 

Емигранти

На Екатерина Петрова, учителка по история

 

Земята ни все тъй ще съществува –

на Стара планина с гръбнака як,

със Дунав, който все ще се вълнува

и ще целува козлодуйски бряг.

 

С Перущица, със Сопот и Елена,

с Калофер, Котел, Трявна и Батак...

Но ще ни трябват няколко Шенгени,

да спрат поне един потеглящ влак.

 

Те заминават, учили езици,

готови там да мият и коли,

еднопосочни, невъзможни птици –

за родното гнездо не ги боли.

 

До вкъщи пишат после как печелят,

откупват се с колет подир колет

и майките им, рано побелели,

на снимка виждат внука най-напред.

 

О, внуците – за чуждата история

ще учат и ще смятат цент по цент.

На български дали ще проговорят,

дори да бъде беден и с акцент?

 

И – с наша кръв – те пак ще коленичат

пред други знамена да се кълнат,

и други градове ще заобичат,

и друг ще бъде родният им кът.

 

А Дунав все така ще се вълнува,

с брега си пуст, без сянка от човек.

Земята ни все тъй ще съществува.

Чия ще е през следващия век?

 

 

 

Свлачище

На Краси

„...Погледът мрачен. Умът не види
добро ли, зло ли насреща иде. “

Христо Ботев

 

Вълшебните арки в зеления Летен театър,

където през август балетът ловеше звезди,

са само декори, сквернени от новия вятър,

и маси кръчмарски на сцената той подреди.

 

Обичам те, Варна, но вече едва те познавам –

в кината ти бинго превръща мечтите в пари.

В книжарници – банки, пазарище в Спортната зала

и с надписи чужди неонът рекламно гори.

 

Чернее гранитът на празните пиедестали,

а Левски и Ботев стопени са вече за мед.

Обичам те, Варна, от тебе в очите ми пари

и погледът мрачен не види що иде отпред.

 

Не съм носталгична. Гранитът пак чака кумири,

прогресът настъпва, расте със валутния курс.

Но в празните люлки в градината вятърът свири

и кой ще го ражда тъй нужния днешен Исус?

 

Мария от борсата? Сръчната в бизнеса дама?

Или Магдалена от нощния кордебалет?

И кой ще изгони търговците все пак от храма –

те вече са вътре и даже се бутат напред?

 

За празник оставят доброто си, само за показ,

даряват сираци, когато ги снимат анфас.

А с хляба и рибата бъркат ни в джоба дълбоко

и все по сме гладни – Христос да си мисли за нас.

 

Обичам те, Варна. Морето зад мен се надига

и кърти със нокти от грях натежалия бряг.

И бавно разбирам бич Божи кога ни постига.

Във вестника пише, че свлачище имало пак...

 

 

 

Монолог на розовата роза

На д-р Петър Дертлиев

 

Разградиха ни парника.

Най-сетне!

Беше хубаво.

Полъхна вятър,

напече ме слънцето...

Но

един ден,

горещ като другите,

усетих как се съсухрят листата ми.

Оцелелите

се осланиха същата есен.

Накрая видях крадливи ръце

да прибират полиетиленовото небе

лично за себе си.

Беше малко преди да откъснат

последния ми цвят,

който съхранявах –

като всяко цвете –

с нечовешки усилия,

с усилията на розата,

свита в юмрук.

 

Юмрукът все пак ми остана.

Не носеше революция.

Но вече

не носеше

роза.

 

 

 

Истината

 

 

Лъжата има крака

макар и къси.

За истината се знае само,

че е гола.

А кой приема сериозно голотата,

освен слънцето и художника –

тези двамата,

които са далече и високо.

Ние, земните червеи,

говорим истината,

цялата истина,

само шепнешком.

Иначе страданията са задължителни.

И истината,

неудобната истина,

потъва бавно, но неотвратимо

във водата на мълчанието,

която не преглъщаме,

за да не проговорим.

 

Накрая, някой ден,

когато лъжата е надбягала всички ни

с късите си крака,

истината все пак изплува.

Но тя вече е мъртва –

късна истина.

 

 

 

Избор

„Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат. "

Иван Вазов

 

Един ме мрази, друг не ме обича,

зад мене трети клюки зли реди,

четвърти уж в приятелство се врича –

отблизо всъщност за да ме следи.

 

Така е, зная. С врагове богата,

живея трудно, спъвана през ден.

И драмата в житейския театър

не е на друг, засяга точно мен.

 

Но аз не искам любовта на всички,

всеобщите любимци блудстват в грях.

А подлеците ако ме обичат,

това ще значи, че съм като тях.

 

Или с вълка съм, или със овцете,

или съм жертва, или съм палач.

Не колко, а какви са враговете,

които ме докарват чак до плач?

 

Не съм ни силна, нито пък ще мога

с коварен удар да ги победа.

Навярно, изтерзана от тревоги,

и аз ще си отида по реда.

 

Но пак избирам – врагове да имам

и колкото по-зли са – по-добре!

На жертвите им нека съм любима.

И мойта песен няма да умре.

 

 

 

Ангелът

 

 

Цяло чудо е всъщност, че още съм тук и съм жива,

даже в пътя вървя и с наслада се вглеждам в света.

Моят ангел-хранител от мене почти си отива –

чувам понякога – крачи далече от мене в нощта.

 

После пак се завръща – навярно е само от жалост,

хваща лакътя тънък, сребрящата вече коса,

тъй задържа ме някак във все по-чупливото тяло

и помага все още живота си да понеса.

 

Броди все пак кръвта ми във уморените вени,

но накрая самите ми мисли внезапно ще спрат –

моят ангел-хранител, някой път видим до мене,

е с продрани нозе и криле от трънливия път.

 

Станал земен и прашен, той ангел е – пак е безгрешен,

просто свикна от мен да обича света променлив.

Щом умра, моят ангел, във старите джинси предрешен,

ще си тръгне свободен, но няма да бъде щастлив.

 

Тъй, превит от скръбта си, ще иде на черната борса

не във храма небесен, а зад Катедралния храм.

Наемете го, моля, поне зарад яките кости,

той ще хвърля бетон, ще изкарва той хляба си сам!

 

Само дайте цената, която наистина има –

не, не се е прегърбил, крилете го правят гърбат.

Вижте колко е жилав! А нимбът в студената зима

може даже да топли и да свети в смълчания свят...

 

 

 

Годишен кръг

 

 

Толкова е тънко всичко –

крехка ледена коричка

върху праг на чиста зима –

някъде в града те има.

 

Толкова е тънко всичко –

нежна пролетна тревичка,

слънцето едва я знае –

твоят поглед в мен витае.

 

Толкова е тънко всичко –

ставам лятна лунатичка,

по скалите остри боса

твоя глас в съня си нося.

 

Толкова е тънко всичко –

медна есенна паричка

вятърът върти полека

с твоята усмивка мека.

 

Може би това е всичко:

 

медна есенна паричка

струва всяка лунатичка,

а пък ледена коричка

смръзва нежната тревичка.

 

[Българска елегия, 1996]

 

 

 

 

Подбрал Огнян Антов (2019)

Подготовка за онлайн издаване – АНАПЕСТ

Стиховете са оставени хронологично и спрямо реда им в книгите (указани)

Антологичната сбирка на АНАПЕСТ съдържа 30 стихотворения

На ползу роду и в памет на Венета