×

В по-големите градове и села местните чиновници организират бригади, които да прибират труповете. Понякога тези бригади са сформирани от комсомолци. В късната пролет на 1933 г. в тях вече влизат войници, изпратени от други места, които нареждат на местните да им помагат да заравят труповете и да си държат езика зад зъбите. Сред местните жители обаче има и такива, които са достатъчно силни, за да копаят гробове, и са готови да го правят срещу храна. Една свидетелка разказва, че оцеляла по време на глада, защото била член на бригада гробари и затова получавала половин хляб и една сельодка на ден. Други свидетели си спомнят, че на гробокопачите раздавали хляб срещу трупове. „Когато на ден умираха по четирийсет души, те добре си заработваха.“ Често, особено в големи градове като Киев и Харкив, бригадите за събиране на трупове работели нощем, за да могат по-лесно да скрият мащаба на работата си.

В някои бригади гробари безразличието се превръща в жестокост. Много очевидци от различни райони на Украйна разказват сродни истории за това как изнемощели до смърт хора често били погребвани живи. „Понякога погребваха полуживи хора: „Добри хора сте, оставете ме. Още съм жив.“, молели се „труповете“. Отговаряли им: „Върви по дяволите! Утре отново ли да идваме?“ Друго бригада също събирала полуживи хора: на следващия ден щели да работят на друга улица, затова по-добре било да приберат труповете още сега, да си получат „заплащането“, та да имат какво да ядат. Понякога роднини се отнасят към умиращите не по-малко жестоко. Старица загубила съзнание от немощ. „Когато изпадна в несвяст, всички у дома решиха, че е умряла. Когато дойдоха, гробарите обаче забелязаха, че все още диша. Но въпреки това я погребаха, казаха, че бабата така или иначе ще умре. Никой не изпитваше жал, никой не изпитваше вина.“

Някои все пак успяват да се спасят. Денис Лебид разказва как го хвърлили в масов гроб. Опитал да се измъкне, но бил твърде слаб. Седял и чакал да дойде смъртта или върху него да се стовари труп. Спасил го трактористът, дошъл да зарие с прост ямата. Подобна история разказва и жена, измъкната от масовия гроб от селянка, която минавала наблизо и чула виковете ѝ.

Ужасът, изтощението, нечовешкото безразличие към живота, постоянно насаждане на ненавист от пропагандата оставят своя отпечатък върху хората. Съчетани с пълната липса на храна, те пораждат една рядка форма на безумие: в края на пролетта и лятото в селските райони на Украйна канибализмът е широко разпространен. При това този факт не е тайна нито в Харкив, нито в Киев или Москва.

Много хора, преживели глада, са станали свидетели на канибализъм или, много по-често, на некрофилия, когато хората ядат трупове на умрели от глад. Такива случаи не са единични, но те никога не се приемат за „нормални“. Въпреки твърденията на партийния функционер от машинно-тракторната станция, според когото хората не реагирали на канибализма, те рядко се приемат с безразличие. Спомените за людоедството често разделят онези, които само са чували за такива случаи в далечни села – и непосредствените свидетели. Първите, отдалечени в пространството или времето, понякога казват, че канибализмът бил станал нещо „обичайно“. Десет години след глада един човек, посетил окупираната от нацистите Украйна, твърди, че срещал „мъже и жени, които открито казваха, че са яли хора... населението приема такива случаи като резултат от крайна необходимост и не ги осъжда.“ В доклад до началниците му ръководителят на ОГПУ в Киевска област отбелязва, че канибализмът вече се превръщал в „привичка“. В някои села хората „все по-често смятат, че може да се яде човешко месо. Тази нагласа се разпространява сред гладните и подути от глад деца.

Онези, които действително са били очевидци на канибализъм, обаче почти винаги си го спомнят по много различен начин. И спомените, и документите потвърждават, че канибализмът е предизвикал шок и ужас и понякога е завършвал с намесата на милицията и селсъвета.

Лариса Венжик от Киевска област си спомня, че отначало просто се разпространявали слухове, истории за това, че „някъде изчезват деца, че „дегенерирали“ родители ядяли децата си. Оказа се, че това не бяха слухове, а ужасяващата истина.“ На улицата, на която живеела, две съседски момичета изчезнали. Шестгодишният им брат Миша избягал от къщи. Обикалял из селото, просел милостиня и крадял. Когато го попитали защо е напуснал дома си, отговарял, че се страхува: „Татко ще ме нареже на парчета.“ Милицията претърсила дома, намерила доказателства и арестувала родителите. А синът им Миша бил оставен „на произвола на съдбата“.

В селото на Мария Давиденко в Сумска област милицията арестувала един човек. След като жена му умряла, той обезумял от глад и изял първо дъщеря си, а след това и сина си. Съсед забелязал, че бащата не е така подут от глад като другите селяни, и го попитал каква е причината. „Изядох децата си – отговорил той, - а ако се разприказваш, и теб ще изям.“ Съседът с викове побягнал, отишъл в милицията, бащата бил арестуван и по-късно осъден на осем години затвор.

Във Виницка област очевидци си спомнят съдбата на Ярина, която убила собственото си дете. Тя сама разказвала за това: „Нещо стана с мен. Сложих детето в малък съд, а то ме попита: „Какво ще правиш, мамо?“ Отговорих: „Нищо, нищо.“ Съсед обаче надникнал през прозореца, разбрал, че жената нещо е намислила, и се обадил в селсъвета. Осъдили я на три години лишаване от свобода, но след това тя се върнала у дома. След време повторно се омъжила – но когато признала на мъжа си какво е направила по време на глада, той повече не пожелал да чуе за нея.