Марси, суверенът вкъщи, 2016

×

Събота сутрин е, кучето е в краката ми и се чудя дали да не се поупражнявам и аз по злободневните въпроси. Примерно да питам кучето (старонемска овчарка, женско) как би гласувала тя на референдума? Например би ли искала мен да ме избират за неин стопанин на два тура с абсолютно мнозинство? За или против? Бау или джаф? За субсидията знам, че кучето ще гласува против – с 1 лев няма да мога да купувам хляб и мляко за нас плюс гранули за нея. За задължителното гласуване също е излишно да я питам; то е ясно, че едни кучета си лаят, а други – не: такива са си кучетата.

Понеже го пиша за интернет, ще използвам малко SEO техники. Първата ключова дума е

РЕФЕРЕНДУМ.

Преди всичко е редно да попитаме кой прие тоя закон в тоя му вид, така щото чрез диктат на референдум да се преодолява режимът представителна демокрация? Закон, който задължава да се прескочи обществено-правно-политически съществуващ порядък (а и закон да задължава тези, които правят закони – звучи нелепо), е типичен пример за инструмент на режима диктатура. Кой го измисли това? И защо?

Такъв тип референдуми са пример за корпоративен вот. Високият праг и сложна организация покрай набирането на подписи и цялата процедура е по силите именно на големите партии и на големите корпорации (каквито са и медиите). И без да търсим теория и конспирации, ще изредим два факта: този закон бе приет от 40 НС, в края му (2009), пред предстоящия крах на управляващите го, наред с други лобистки и браншови закони. Кое беше тогава мнозинството, можете и сами да си припомните (или проверите в гугъл) по типичните олигархични и партийно-корпоративни белези (конотации) на този закон: другарите, аркадашите плюс останките от "ваше величество". Втори факт: първият референдум бе организиран от партийните структури на комунистите в полза на АЕЦ "Белене" в края на 41 НС. Пряката връзка е налице – все едно е замислен план и е подготвен от предната власт инструмент (вярно, тип "кутия на Пандора") за връщане на популярност след здравословно опозиционерстване. [Няма да се учудя бъдещите историци да определят онази референдумна спецакция и като една от тактиките и схемите на родните руси да обвържат страната с руския атомен проект.]

А и изобщо цялата безсмислица и игра с препоръчителност и задължителност, с процентни бариери и др. на тоя закон ("За прякото участие на гражданите..." - в името му липсва латинското референдум) е класическа политическа извратеност: ако си болен за операция, не може препоръчително или задължително да се оперираш, нито да се съобразяваш с процента хирурзи спрямо последната извършена операция. Или се оперираш, или не.

Кутията на Пандора обаче бе отворена и на последния референдум се видя, че може една корпорация с трибуна в национална телевизия да реши да гнезди точно върху емблематичния след 1989-а Орлов мост. И тук идва следващото словце -

СУВЕРЕН.

Замазването на закона като в полза на гражданите и като пряка демокрация е много характерна черта за болшевишките по природа и манталитет полителити (тук има много кавички, но ги пропускам всички). Още по-нелепо обаче се получи, когато телевизионно болшевишко шоу нарече народа суверен. Корпоративният вот по време на шоу референдума (в който участваха и предостатъчно случайно повлечени от мъртвото вълнение гласоподаватели) този път удари по-силно политическата система – тя го прие на сериозно (но ще й мине). Навярно и тук окопаните източници на вдъхновение са обичайните заподозрени – корумпирани, корумпиращи, посредници и техните медийни прожектори. Обаче искам като литератор да ви дам един забавен структуралистки банкенско-плевенски паралел – сравнете:

Правителството Му / Шоуто Му

Министрите Му / Сценаристите Му

Президентът Му (РП) / Президентът Му (РР)

Народът Му (прост) / Суверенът Му (мъдър)

Честно казано, на мен много ми липсва някакъв злободневен коментар на Тодор Колев, лека му пръст, който помним добре какво разбираше под шоу, под музика и от кой град Ш(о)умен беше родом.

Аз не мисля, че един изнасилвач в затвора или един младеж с бухалка, пребиващ човек след пътен инцидент, или охранител бияч пред дискотека, или пък някой банкер, който е склонен да съсипе държавата, докато пропада сам той, или шеф на нещо, който получава подкуп, или митничар, който не може да не си поиска от тираджията, или син на поет, който се изхранва в паралелната реалност на фантазмовата жълта преса, или пр., пр. - да не изтървем и мургавите съграждани... – аз не мисля, че те са ми суверен. Да, ние сме един народ, но не сме един суверен. Учителят по български език в училище не е от едно ниво суверен на държавата спрямо беззъбия, мургав или не, българин, който сам не знае български, нито децата му ходят на училище, нито от беднота са му останали отпечатъци, че да му ги търкат по болниците, в които никога няма да стъпи. Да, ние сме един народ, аз всъщност много жаля и харесвам тези българи, но те не са ми суверен и няма да станат. На референдумните сценаристи като на колеги да припомня, перифразирайки, отговора на Гео на подобен като техния крясък:

"Суверенът е

в опасност!"

Прекрасно:

но – що е суверен?

Апропо, много се колебах дали да направя и следващия каламбур, понеже вземам повод от българската светиня Васил Левски, но все пак да припомня, че още Левски беше проблематизирал темата в тефтерчето си с онова "НАРОДЕ????". Тъй че спокойно можем да възкликнем в негова памет: суверене???? Сиреч като говорим за суверен, знаем ли де да го дирим(?), има ли го(?) и доколко можем да разчитаме на него(?)? Ето, четирите въпросителни се събраха. И като стана дума за

СЦЕНАРИСТИ.

Всъщност малко от нас си дават сметка колко много сценаристи има в България. Понеже сценаристи не са само тези наети автори и редактори по телевизии, сериали, кино, радиа и пр., които година след година се сменят поради естественото изтъркване. Напротив, всяко едно читалище, училище, университети, предприятия... на всички тези пиари, секретари, учители, сътрудници малко или много, често или рядко им се налага да напишат по някой сценарий: или за училищен концерт, или за ведомствен юбилей, или за отчетно-изборно събрание. Учителки ли в забавачки не пишат сценки за малките за пред родители, в музеи ли уредници и екскурзоводи не пишат сценарии за беседи и маршрути, дори вкъщи в домашните банкети по-креативните родители посягат към тая форма.

Сценарист – това е животът. Сценарист може да долети от всяко образование и сфера. Но: разбира се, тези, които професионално се занимават с тая работа, имат своите специализации. Холивудският сценарист не е като читалищният сценарист. В медия, в киноиндустрия, в телевизионна програма и др. обичайно бива смесвано сценарното с редакторското. И от тая експлозивна смес се ражда какво ли не. Специално – да вземем настоящия ни таргет: сценаристите на плешивия плевенчанин – при тях, включая праисторията на предаването, действащи лица и разни функционери, е много характерна тягата към политиканското. Курумбашев, Алгафари, синът на фантаста Дилов, настоящият депутат ринотмет Р. Петров – сигурно има и други, част от партии и политическо пространство. Да не забравяме и бившия кандидат-президент (или кандидат-вице? – не помня Христо Бойчев ли беше водач) и настоящ редстарейшина Иван К. Може би тази тяга иде от политкабарето, което въртят. Качествата им няма да обсъждам, даже си имат цвят (като преди цвета сложете задължителния постоянен епитет "политическо"), само ще дам методологично предложение за типа налаган хумор: казармен. Които са ходили в казарма или в затвора, знаят какви тематики и лексика се употребяват там по всевъзможните вселенски поводи. Казано по любимия ни северозападен начин: теа са смрадове.

Или друг пример: присъствал съм на награждаване в БНР на конкурс за детска радиопиеса. Спечели я мъж, който се оказа и сценарист при господарите на Магърдич. Ако сравним двете дългогодишни предавания по хумор, с невъоръжено око ще видим трайните разлики, независимо от вкуса и предпочитанията ни. А и човекът е драматург, а не сценарист. Сега ще ви демонстрирам разликата.

Вие имате за задача да опишете сцена, в която на кану към публиката (или камерата) се носи двойка водни спасители. Всеки е изправен, на коляно, греблото му се забива във вълните, телата им пружинират. Ако вие сте сценарист, то задължително ще сложите отпред жената спасител, задължително по бански, задължително хубавица, с отличен (ако може естествен) бюст. Докато гребе, цялото й младо тяло се вие, тръпне, капки вода подскачат заедно с... Мъжът зад нея пък е задължително гол над кръста, с оформени мускули и плочки. И ето, вие обслужвате така в сценария си тази сцена и всички знаят защо: и режисьор, и публика. Защото вие сте сценарист, а следователно сте нещо като рекламист – трябва да се продаде продуктът на широка публика; всички знаят защо – защото широката публика е научена на този вкус. Теа смрадове отдавна копат таа нива.

А сега си представете, че един не сценарист, а драматург има задача да опише тая работа. Тогава той би могъл да създаде следната сцена: гореописаното се прожектира на киноекран, а камерата се обръща и хваща в салона две лица, които при вида на известната красавица актриса изведнъж замръзват, спират да мелят вечните си пуканки. Сцената отминава, лицата им пак се отпускат. Следващ кадър: двамата младежи са навън, обсъждат актрисата, в която са влюбени, ентусиазирани са, многословни. Последен кадър: край тях минават две млади момичета, те им се усмихват, спират, подхвърлят нещо. А ония двамата млъкват пред тях като ботури (пънове).

Ако не виждате разлика между функцията на първия и на втори вид сценаристи, тоест между сценарист и драматург, какво да се прави, отиваме на последна актуална ключова дума:

МОРАЛ.

Понятието няма да обсъждаме извътре, ще го отнесем само към ЛОМ. ЛОМ не е Лом, това е съкращение от социологията, което означава лидери на обществено мнение. Аз лично го познавам от теорията на рекламата. Като цяло всяка публична фигура е вид ЛОМ. Като цяло всяка медия пропагандира себе си и своите си за ЛОМ. Какво значи на практика? Ако ви кажа аз каква топка да си купите, е едно. Ако ви каже ЛОМът Христо Стоичков каква топка да си купите, вие ще си купите неговата – той е Стоичков, аз съм никой. Ако плешив плевенчанин ви каже, че има негов референдум, вие ще отидете да гласувате. Ако аз ви кажа, даже няма да има къде да ме чуете.

Ако обаче същият плешив плевенчанин и скечистите му се гаврят при лична семейна скръб на мажоритарен политик, и то президент, или скечосват Васко Кръпката, тук вече има морален проблем. Васко Кръпката например също е ЛОМ. И той е бил ЛОМ още по времето, когато теа смрадове са били студенти и ученици, нещо повече, теа смрадове са скачали по концертите на Васко и са му пели с пълни гърла песните (тоест текстовете, тоест думите му, тоест мислите му, тоест възгледите му).

Това е цивилизационен избор и последващ цивилизационен сблъсък: едните са създали културата на чалга параметрите, населяват тази територия със смлени себеподобни и култивират тази култура чрез комуникационната тръба на телевизията. А бившият им кумир Васко Кръпката (например) – който е останал непроменен представител на свободните от чалга планетяни, тип сам воинът е воин, с цялата искреност, творческа жизненост, твърдост и непреходност на десетилетните си мнения, шетащ нонстоп с бусовете си из самодейните български фестивали, редките рок клубове и т.н. – е предлаган пред твърдото ядро на шоу електората като въшлясал смрадливец, който се къпе в езерото Ариана, но понеже зимъс езерото замръзва, та къпането му върви през няколко месеца (а в скеча бива намесена и жена му, която апропо е учителка по български език и литература). Типична нечистоплътна смешка за пред публиката на чалга референдума и неговия тебеширен кръг. Надявам се, не за пред вас, които четете настоящата писаница. Апропо, шпицсценарната шоу бригада последно нападна редовия журналист Иван Бедров, който им тегли културна референдумна майна. За още бая нападнати и подиграни хора от жълтъците сами си правете списъци.

Но крайно време е да приключвам. И да се върна към началото. Към Марси (кучето в краката ми).

Разликата между народ и суверен ми се вижда много лесна. Вкъщи народът се състои от трима човеци – двама родители и един потомък. Да, но суверенът се състои от четири същества. Включва и кучето. Когато суверенът например от човешки вид има температура, човек от народа тича по аптеките. Когато суверенът от кучешки вид има зор, човек от народа му слага каишката и хуква из съседните градинки с найлонче в ръка. Когато плашлива съседка ни среща в коридора на блока и бива залаяна, тя се страхува не от народа, а от суверена. Или друг пример. Преди две години пътуваме цялата четворка от Варна за Добринище, а суверенът през цялото време часове наред ми лае в дясното ухо. И преди Велинград след многото завои и дълго драпане подир някакъв товарен бус, аз виждам първата възможност, правя изпреварване и ме стопират местните катаджии. То било типично локално лобно КАТ място, аз отде да знам. Спирам, катаджията тръгва към колата, да се представя и прочее. А кучето вътре изведнъж избухва в лай, а то е голямо. Човекът си остана на място, на два метра от колата. Когато суверенът те залае настървено, и човек в униформа да си, пак се респектираш. И само ми вика:

- Ало, водачът... Елате при полицейския автомобил...

Отивам, той обяснява: "Не сте прав, господине, не се изпреварва така опасно... цяло семейство... куче... Не сте прав!" Аз ни най-малко не съм и спорил, само кимам, даже нямам сили да говоря:

- Разбира се... Виновен съм, как не... Цял ден пътуваме... Това куче до дясното ми ухо...

И талонът ми остана във Велинград.

ПП. А между другото бях си приготвил три-четири листчета с нахвърляни тези и на едното ми беше финалът. Обаче, без да забележа, едното листче паднало, и кучето, като се събуди, го сдъвка. Жена ми се смее, но листчето вече е неспасяемо четиво и ето че тази записка от Дневника остава без финал. Но пък има поука: когато суверенът ти изяде финала на демокрацията, нищо не можеш да направиш.