×

Заварвам леля Славка днес на обед да гледа новините от вчера. Тя само цъка, цъка с уста и сочи с пръст екрана:

– Гледай какво станало снощи… Аз докато съм спала…

Аз ѝ нося храната от социалната служба, леля Славка е пенсионер. Не живее сама, бай Денчо, мъжът ѝ, и той пенсионер, бачка пазач в промишлен двор под Аспаруховия мост. Но рядко се прибира. Живее там във фургон.

А относно „снощи“ – става дума за Първото Велико народно въстание (т.нар. „кървава сряда“ от 2 септ. 2020 – бел. ред.), когато вечерта по даден сигнал в големия протест срещу властите се включиха маскирани провокатори с бомбички. И се получи така, че гражданското общество получи възможност вече и с невъоръжено око да види реалното лице и схеми на властуващите, да надникне демек иззад маските и на властта.

По телевизията точно това и дават: полицията, екипирана като робокопи, с щитове и тактика на византийски бойни редици, стои под дъжд от бомби, павета и шишета, без да мърда, свила се като мокри котета, хванати в капан от някое наводнение, да речем.

Но леля Славка е заинтригувана, щом ми търси повече подробности:

– Какво е станало? Снощи да не е имало някой мач в София?

– Не, лельо Славке, имаше голям протест, целодневен, по повод успешно приключилите отпуски на депутатите.

– А защо тълпата напада горките полицаи?

– Защото цял час полицаите бяха организирано и преднамерено атакувани, а те не мърдаха от мястото си.

Тук изгасям телевизора, за да не се разсейва, и решавам да ѝ изнеса беседа. Белки ми проследи мисълта. Решавам да пробвам полека, човешки, иносказателно, със сравнение.

– Представи си, лельо Славке, че теб те е заградила глутница кучета…

– Моля?! Че аз от едно куче ще умра от страх!

– Добре. Тогава си представи, че мен ме напада глутница кучета. Да, но мен не ме е страх, аз в служебната кола имам пиратки, спрей, ножове, а съм и ловджия… Представи си, тези кучета ме нападат, аз имам в ръце средства да се защитя и да ги отблъсна, но не го правя. Цял час, забележи, цял час аз оставям кучетата да ме ръмжат, лаят, обграждат, хапят, ръфат, да ме ядат. Това нормално ли е? Не, дори е невъзможно… А защо тогава според теб полицаите, тежко въоръжени, обучени, подготвени, надъхани, бонусирани и така нататъка, доведени специално от ранни зори и завардили центъра, цял час се свиват и не реагират, когато ги замерят с бомби, камъни, железа и дръве?

– Защо тогава според мен? – мига на парцали леля Славка.

– Защото чакат команда. Защото шефовете им не издават заповед да се защитят, да отблъснат, да потушат, да спрат изстъпленията. А защо шефовете им не дават командата?

– Хм. Че защо.

– Защото спазват план. Има план, сценарий: стъпка по стъпка какво и как да се случи. Както не е възможно аз да имам под ръка оръжие и да ме хапят един час кучетата, така не е естествено която и да е полиция да стиска и тръпне един час под чадър от бомби и павета, без да има предварителна цел.

Леля Славка очевидно не ме разбра. Пък и нормално – аз все пак не съм някой министър, политолог или телевизионен водещ, аз съм прост куриер, и то не на голяма фирма доставчик, а един вид волнонаемен. И наистина долу в баничарката (вид автомобил, пикап – бел. ред.) имам пиратки, спрейове и други, защото ми се налага да доставям до всякакви промишлени, градски и селски зони.

И пак пускам телевизора. Сега дават тичащи хора от всякаква възраст, пол и занятие, гонени от робокопи, бити и сваляни на земята, арестувани и извличани от уличките, пейките и сенките.

– Да не предават за Беларус? – зяпа леля Славка картинките.

– Не, това е от София.

– А защо полицията напада горките хора?

– Това е моментът, след който по план полицията получава дълго чаканата и изстрадана команда и бясно се втурва да бие и арестува. По това време вече на улиците хулигани според закона няма, но има нарушители на спокойствието на властта – а те са като децата, за бой. Разбираш ли, лельо Славке?

Много ти разбира леля ти Славка. Аз се ядосвам на кадрите и бързам да си тръгна. Дори и премълчах приготвения като гвоздей реторичен въпрос, който щях да ѝ доразвия:

„А знаеш ли, лельо Славке, защо цяло лято шефът на правителството – а всъщност мой колега, шофьор, само че не на баничарка, а на джип – не си подава оставка?“

„Защо?“ – щеше да се пули тя.

„Ами хайде напъни се, помисли самостоятелно.“

„??“

„Ами защото не му подават команда.“

Докъде я докарахме (баш по български): над властовия български бог да има още ня#кой (най-вероятно от бившите ДС „водещи офицери“ или техните бизнеспитомци), който да го ръководи.

Д@@@@@@@@...

Като отивам във фирмата, там пък ново двайсе – викат ни от складовете на няколко варненски вериги за детски играчки: внезапно излязла огромна поръчка за плюшени прасета, крокодили, мечета и зайчета (в столицата били се изчерпали). И всичко това спешно, едва ли не до 19.30 вечерта трябва да бъде доставено в София, на адрес в идеалния център. Луда работа. Хващаме се цял керван, десетина баничарки. Като преди това гледам да се крия от шефа на базата, че е голям политикан и ако ме хване на разговор за протестите, няма да ме остави на мира и няма да мога да хапна спокойно преди внезапно разразилата се плюшена офанзива. Да не говорим, че ако, недай си боже, се отплесне и по темата с коронавируса, може и да не потегля с колегите към София.