[1] Понякога се случва досадна казуистика, когато пишеш роман. Писането на роман е едни многомесечни и няколкогодишни контракции – ту те свива и пишеш (ако преодолееш тревогата в стомаха и не си намериш поредното оправдание за отлагане), ту те отпуска и си почиваш далеч от графици и намерения, набираш материал, сили и самочувствие. Неприятното е, че периодът се проточва, теб те обземат други настроения и въжделения, а романът те тегли като котва към миналото – чака да го довършиш. Но не това е досадното.

Когато трупаш материал за градежа, ти използваш целия си хоризонт на съществуване – събираш чуто и видяно, прочетено и разказано, премислено от други и обобщено от трети, евентуално нещо измъдряш свое. Всичко това се смесва във въртящия се барабан на романовоза и рано или късно, малко или много излиза и се полепя по страниците на романа под формата на описания, скечове и епизоди, разсъждения, речеви характеристики, персонажни схеми и пр. романови импланти. Досадното е, че трябва да чакаш да приключиш след някоя и друга година романа, та някои по-самостойни елементи вътре (под формата напр. на афористични миниатюри, сполучлива реторика, есе по актуална тема или друг някакъв „текст-в-текста“) евентуално да видят бял свят (най-малкото да дадеш на познат да ти прочете завършения опус).

Ала блогосферата дава опции да си качиш чаркове от романа под формата на самостойни жанрови единици. Например статии (или най-малкото постинги).

И ето, миналата седмица взех от романовоза на актуалния „Вавилон“ парчета относно някои аспекти на породата на човека, експлоатирани от социалната мрежа, и ги сглобих в статийка под гръмкото (с претенция за иновативна афористика) име „Homo instagramico (несъстояла се реч)“. И оттогава ми е чоглаво. И знам защо.

„Статията“ е сглобена от парчета реплики, които героят произнася не особено свързано, докато прави рейд из магазините за поредната и поредната бира. Тоест цялата несвързаност и съшитост (и недовършеност – разбираема спрямо описвана сцена на прогресиращо опиване) трябва да се преодолеят, когато се предложи в блога като самостоятелна цялост. Но това е бял кахър. По-лошото е, че вътре в основните тезиси съм ползвал чужди констатации, признания и наблюдения. Да, в романа това е допустимо – той е съвременен (гледам да го пиша с до половин година след описваните събития – първа част завършва през февруари 2018), авторът по право вътре обобщава характери и идеи на описваното време, без значение дали ги е прочел в колонката на някой сайт, видял ги е сам или познат му ги е споделил. Авторът в територията на романа си е повече колектор на данни отколкото оригинален генератор. Това е ясно. Тук проблеми с авторската съвест няма.

Ала когато смениш жанра и представиш изфилософстваното като твоя, лична, органична, оригинална позиция под формата на статия, тогава нещата се преобръщат наопаки. Изведнъж ти ставаш поредният компилатор и дъвкач на интелектуални, социални и т.под. тези, които минават като мексиканска вълна между блоговете и колумнистите. Все едно чувам как някой се, зачел се в статията, бързо се скролва надолу, като си казва: „Това е ясно... Това го четох... Това го знаем...“

Досадното тук се състои в разнобоя между съзнанието за свършена работа (в романа, където се крия зад персонажи) и за несвършена работа (в статията, където съм аз; понеже там ползвам именно нечии обобщения, които спрямо мен са втора употреба). Досадно, но и нередно.

За честта на перото и за свое собствено успокоение и самочувствие трябва на всяка цена (след като в романа няма как да се интервенира повече – то не му и трябва, то е за по-масова употреба) да се потрудиш и да презентираш нещо по-твое си. Обикновено не е нещо особено (и обикновено не си единствен), но поне произходът му да е инспириран от тебе лично.

Затова ще се опитам (ако не да опровергая, то) да изложа моя си, разбира се, изходяща от литературната теория гледна точка към проблемите, изложени в цитираната по-горе статия – а именно относно съвременната роля на социалните мрежи в нашето житие (а дай боже стигна и до битие).

[2] Идеята ми е да подходя рецептивно. В литературознанието на 20 век има една рецептивна теория (по-скоро естетика и критика – на англ. Reader-response criticism), която държи да опише явленията с фокус не върху автор и творба, а върху възможностите на читателския опит за реконструкция на прочетеното (видяното). Иначе казано, как читателят вижда света (и в частност себе си) посредством предлаганата му среда (творба).

Миналата седмица рано сутринта излизаме с кучето. Отлична юлска сутрин – прозрачно, зелено, свежо. Влизаме в една от градинките и там виждам как момиче, явно запалено от зелената красота и покой (незамърсени още от минаващи хора), си прави селфи – снима се с телефона на фона на юлската утринна красота отзад (заела е типичната поза тип панделка, па и устните стърчаха май напред). Момичето дори не трепна, когато минахме пред нея – тя съзнаваше какво прави и го правеше с цялата си отговорност и отдаденост.

Най-вероятно снимката бе предназначена за стената във фейсбук или инстаграм и ще зачака там – като въдица сред риби – да почнат да се набират лайкове и коментари. А какво означава тази снимка, ако се замислим с оглед на рецептивното гледище? Просто красиво момиче на красив фон?

Означава представата на момичето за света и себе си в онзи конкретен момент на юлското утро 2018. То самò си създава тази представа. Самò я продуцира и самò я осребрява.

Но забелязахте ли, че аз току-що ви създадох разказче със сюжет как едно момиче се снима за фейсбук рано в юлска сутрин? Какво значи това? Значи ли, че тези две неща: (1) момичето с нейното селфи, което ще се преточи в социалната мрежа, (2) моят разказ за момичето, което си прави селфи... и т.н. - са две различни неща? Две различни явления, нямащи връзка помежду си? Две различни реалности? Две различни момичета?

Хм, нека оставим засега въпроса като отворена рана при операция, макар че е очевидно – става дума за два различни типа описания и/или подходи в представата ни за света и себе си, а също така създавани в различни среди (framework?), но имащи един и същ пространствено-времеви обект (субект).

Апропо, още вечерта – докато разхождах кучето из Морската – дочух от три двойки млади мъже и жени разговор, в който гаджето на единия твърдеше, че той винаги, ама винаги на селфитата и на снимките във фейсбук е усмихнат... винаги се снима усмихнат... (И той самият потвърждаваше: да, да, винаги съм усмихнат, да, разгледай ми, брат, всичките снимки в профила и ще видиш, брат...) Можем да му вярваме. Ала докато подминавахме групичката с Марси (това е кучето ми, единствен свидетел на моите умувания) и аз се сетих за сутрешното селфи, и се плеснах: ами че ето същата история – неговата (желана?) представа за света и себе си в света е в профила му във фейсбук и, потвърдено от всичките снимки там, той е човек, който винаги е усмихнат; и точка по въпроса.

Странно, но докато се разминавахме, не забелязах въпросният млад мъж да се усмихне нито веднъж, а напротив – ровеше нещо из телефона, сбърчил нос.

Нека разгърнем малко нещата съвсем дилетантски, не надхвърляйки учебникарското ниво. Почвайки още от пещерния човек (ако не и от питекантропа).

Какво и кой ни дава на нас, хората, представата за света?

Да, разбира се, базово – нашите собствени сетива, разум и набиран опит. Но дали това е общностно и цивилизационно достатъчно? Дали не ни е нужно нещо повече, за да почнем да опознаваме околния свят (планетата), та в крайна сметка да (се стремим да) я завладеем? Да, нужно ни е: това е културата, продуктите на цивилизацията, чрез които представата ни за света престава да бъде лична и плод на сетивата и опита на индивида, а става продукт на сетивата и опитите на много хора, обобщени в съответните полета на изява (среда). Как се е предавала в пещерното общество представата за видяно само от ловец непознато животно например – как се е предавала на жените и децата в пещерата? Ами чрез рисунка. И чрез думи (звуци), де, ала за тях нямаме памет – те са от памтивека и са останали там.

Но колелото на цивилизацията не спира и в по-късни години вече се намира начин тези звуци (думи) да бъдат запазени – създават се писменостите. Това довежда дотам, чрез писмото представата за света да може да се пренася по-лесно през вековете и най-вече да се предава на всяко поколение все по-масово и в по-голям размах. Във всичко това, разбира се, се включват талантите на всичките ни сетива, не само разумът. Включват се и музиката, и архитектурата, и техниката. И така, полето на представата ни за света и себе си стотици хилядолетия е било заключено в междупоколенческия ритуал, практикуван в отворена или затворена общност.

Впоследствие, в най-ново време (от н.е.), тази щафета поемат големите цивилизационни религии – те обогатяват ритуала, като включват в единното му поле всички възможни изразни средства за пресъздаване на представата за света и себе си (слово, образ, звук, абстракция). Но монополът на религиите и техните добре развити армии от жреци с вековете запада, понеже те изостават от развитието на физиката и техниката. И тогава за кратко щафетата да създава представите на хората за света се поема от личността – т.нар. ренесансова личност. Ние и досега не спираме да се смайваме и прекланяме пред Леонардо да Винчи, Бах, Суифт и другите. Именно такива като тях за известно време поемат представата ни за света в ръцете си.

Ала личността не може сама да обеме огромното поле, трябват ѝ помощни средства, трябва ѝ среда на разпространение, медийна среда. Средствата бързо се намират: в книгопечатането, а сетне и в целия технически и високотехнологичен (днес) прогрес. И не само се намират, ами те веднага отнемат първенствуващата позиция на ритуал, религия, личност и пр. От повече от век и половина насам техническият прогрес с всичките му велики изобретения и завоевания (телеграф, електричество, автомобилостроене, компютри, роботизация) поема изграждането и функционирането на това поле, което вече създава представата ни за света.

Аксиомата е, че всеки технологичен етап дава своя пласт в палимпсеста на това поле, но те продължават да съсъществуват.

В съвсем ново време първо е книгопечатането, което ражда вестниците. Особено през 19 век представата за цивилизацията се разпространява чрез вестниците.

След това се появяват радиото и широкият киноекран. Те създават новите медии – надграждат вестниците.

След това се появява телевизията – тя поема медийната инициатива в насаждането на представа за света у човечеството.

След това се появяват компютрите, които дехуманизират инициативата на прогреса и спомагат за появата на интернет – той пък свързва индивид с индивида. Най-сетне излиза възможност човек сам да си гради представата за света, без посредници и редакции (макар и с други рискове).

Интернет ражда социалната мрежа. Това е също качествена промяна – сега човек не само може да подбира източниците си, но и сам да гради (а) представата си за света и (б) на света за себе си! Представете си: вече не му трябват Рембранд, Достоевски и Моцарт, за да го изразят по някакъв начин; вече той разполага с инструменти, за да изразява себе си и да си живее в самосъздаваната от него представа за света и себе си. И Селфи е неговият пророк.

Нека обобщим – пластовете на това поле (от откриването на печатните букви през аудио-визуалното до днешните хибридни употреби на социалните мрежи) също действат паралелно и това е показателно за разнообразието на съвременната човешка рецепция на света. А се появи по-нов феномен, постмедиен – индивидът доби инструмент, чрез който сам да конструира себе си и представа за света чрез себе си.

Ако се върнем на нашия пример с момичето от градинката, това ще рече следното: допреди социалните мрежи и интернет кой щеше да свидетелства, че красиво момиче някъде си във Варна в градинката зад цветята на „Чаталджа“ се снимало сред зеленината и покоя... Как щеше да остане това в бъдещата памет (регионална, национална, световна)? Единствено чрез разказа на някой пишещ (напр. ето в тази записка от моя Дневник) или чрез репортажа на някоя телевизия (в по-новите времена), или чрез...

А сега това момиче самò остави следа от себе си и то във вида, в който то самото е пожелало да се погледне (а не както ще я види писателят, художникът, режисьорът, репортерът). А за това ѝ помогна именно новата среда, създавана от инструментите на социалната мрежа.

От рецептивна гледна точка фейсбук и компания са новите цивилизационни способи за свето- и себеизразяване. (А не просто експлоататори на нормалния човешки егоцентризъм, както и на хазартната ни тръпка към новината – двата тезиса втора употреба, които използвах в „Homo instagramico“.) Качествена разлика с предишните способи е, че социалномрежовите са достъпни за всеки индивид. За всеки. За всеки – който има профил и който пожелае да е активен.

Това е паралелна глобализация на традиционната икономическа и медийна – това е глобализация на съзнанието на индивида за реална себестойност и за реална собствена значимост в представата му за света. А това е социално инженерство от висш тип – нещо като масова хипноза.

...Предцивилизационният хаос бе сменен от ритуала.

Ритуалът бе сменен от медията.

Медията е на път да бъде сменена от роботизираното социалномрежово общуване между хоминидите.

След това ще дойде нещо друго. Когато някой ден почне да спира токът и животът ни в сегашния му вид барабар със социалните мрежи се срине...

И след това пак ще дойде нещо друго.