Просторната тема е като съвременния мол – можеш да влезеш от всичките шест посоки и да се луташ и по трите измерения.

На седмия ден от новата 2015 година в редакцията на френски хумористичен вестник влизат и стрелят. Стрелят, както се казва, по списък, хладнокръвно и точно. Как ще го коментирате? - питат обикновено журналистите. И наистина – как и откъде да тръгнат коментарите? Едни се хващат за резкия възход напоследък на северноафриканска (поредната) терористична ислямистка групировка – превземане на градове в условията на граждански войни, отвличания, заложници, обезглавявания в пустинята, масови убийства; всичко това – с картина, предавана по интернет и гостуваща на всеки дом с компютър и телевизор. Или пък да поговорят за наглите в свободата си европейци, които веят свободата на словото като калашник и стрелят, където им скимне, без да си дават сметка за последствията? Карикатуристи срещу исляма? А защо не направо да говорим за възраждане на вековната сеч между християни и неправоверни, както и между мюсюлмани и неправоверни, както и всякакви други срещу неправоверни – просто пореден епизод от световната гала на религия срещу религия, храм срещу храм, пророк срещу пророк, континент срещу континент. Или пък да поровим в България – за приеманите бежанци, заграждения и мрежи по границите, дремещите фундаменталистки клетки, за нищетата, която създава условия за тях, за съдебните процеси в Пазарджик? Или пък да послушаме интелигенцията, която клати глави: ама моля ви се, художникът ли, човекът на изкуството ли е най-големият враг на Мохамед, на Исус или на Буда? Та могат ли да се сравнят куршумите в калашника с графитите в молива? И какво е животът ни – ще възкликнат философите и блогърите, – ако не една карикатура на нищото!... Някой изкуствовед ще се сети и за интелектуалния продукт на убитите художници – жанрът си има история, карикатурите имат биография; сещат се и за българската карикатура, за Бешков, който лично е видял как нашият Бай Ганьо убива автора си, нашия Алеко. Някой неграмотен катастрофик ще повтаря с равен глас пред микрофона в малка кабеларка: това е природно бедствие. И така нататък.

Молът е разноезичен и с много павилиони, като изложение.

Може ли човек да обхване цялата тая тематика с едничката си глава на раменете? Че то и един институт в БАН и дори всичките дирекции във Външно и Вътрешно министерство не могат да покрият изчерпателно въпросите. Затова аз реших да посоча три аспекта от темата: първият незаобиколим, а другите два – жегнали ме. И при това ще се опитам да го направя съвсем кратко и дори наивно. Но преди това не мога да не се отклоня отново.

Моля ви, като спорим и говорим за свободата на словото, да си дадем сметка дали не спорим за едно и също и доколко имаме предвид пластовете в понятието. Тази свобода всъщност се дели на две свободи: (1) на изразяване чрез слово и (2) на провокация чрез слово. По първото едва ли в Европа някой ще заспори – да, наше съвременно знаме е, че всеки има право да каже каквото си иска и пр. И европеецът го прави. Когато обаче чрез всеизразяването си ти провокираш, тогава поемаш риск. Свободата на словото е и поемане на риск от последствията. Именно това второто е лакмусът, например, който се оцветява различно в демократична и недемократична обществена ситуация. Демократичната среда те защитава, ако са оплачеш, да речем, така: правителството не прави нищо за страната, станали са каста привилегирована; недемократичната среда обаче за тези ти обикновени думи ще те съди, арестува, гони, затваря, изселва, убива. Ала и в демократичната среда има очевидно жестове на свободно изразяване, които пресичат граници на риска и тогава заплахата надвисва като гилотина над осмелилия се. Неслучайно журналистите от „Шарли Ебдо“ са били с постоянна охрана, с каквато е и шведският карикатурист, който отпреди десетина години за първи път вбеси актуалните джихадисти, а тия дни го обстрелваха в Копенхаген.

Всъщност епохата на Просвещението за някои все още не е завършила, тя е постигнала резултати в християнска Европа, сега й се налага да постига резултати и извън нея, конкретно – в мюсюлманския свят. Първият аспект е именно това – антиклерикалността. Защо го правят в крайна сметка? - се е запитал навярно всеки от нас по повод преднамерените карикатури. В дните след убийствата по медиите цитираха един от убитите карикатуристи, който обясняваше (преразказвам съвсем свободно), че няколко столетия католическата църква е търпяла такава атака и ето че тя, бившата инквизиция, вече съвсем е снизила прага си на непоносимост. Следователно – казваше той – ние ще продължим да осмиваме ислямистките крайности, докато и те не стигнат до своя праг. А защо точно французин казва това, лесно ще разберем, като се огледаме из историята. Философът Емил Григоров във в-к „Култура“ изведе на преден план волтерианския дух. Това е, казва той, интелектуалната непримиримост към религиозното или светско мракобесие, която непримиримост особено се ожесточава, когато не трябва да осмива „обикновено“ суеверие или предразсъдък, а фундаментализъм, представящ се за, цитираме, самата разумност. Да припомним и прословутия лозунг, с който често завършвали антиклерикалните писма на Волтер: „Смачкайте гадината!“ (гадината тук е християнската религия). Освен това тук има и още една, но силна нота – богоборчеството. Волтер не е бил атеист, а напротив – борил се е и срещу това. Ала богоборчеството – срещу своя и чуждия бог – здраво засяда в Европа през миналия 20 век. Да си припомним руската революция – когато болшевиките громят църквите си и събарят камбанарии. Да си припомним газовите камери на Третия райх. Това бяха не провокации, а погроми срещу бога на другия или срещу своя бог. И ето че в съвременна Европа, която вече не е френскостремителна (след вековете на революциите и Наполеон и след линията Мажино), все още има останали късове от Просвещението. Като илюстрация привеждам думите на един италиански писател, Роберто Джервазо (р. 1937), във в-к „Месаджеро“: „Малцина имаха куража да кажат: карикатуристите на „Шарли Eбдо“ не разсмиваха. Те се изживяваха като рицари. Бяха една секта.“

Вторият аспект, който може и да не съществува в конкретния казус, но е твърде чувствителен по принцип, а е валиден и за нас, българите, това е отношението господари – роби. Нека не забравяме, че видима част от населението на съвременна Франция произхожда от бившите колонии в Африка, силен пласт от което се пада на арабските страни. Тези младежи, които попадат под влиянието на фундаменталистките идеологии, си имат в майчиното мляко още драмата на чуждия и своя, на чуждия в своя, на своя чужд и пр. Европа е мултикултурна, мултинационална, динамична среда, макар и стара цивилизация. Своечуждият синдром е част от нейната история и, да речем, не е нещо, което трябва да има такова значение в съвременния свят – кой откъде дошъл, кой кого и какво заварил. Обаче я си представете какво значи за вашата чувствителност елит на бившите господари, които са и ваши равноправни съграждани, да се подиграва с религията ви, тази на бившите роби? Бившите душевадци, сега братя и съграждани, да се подиграват с твоя бог? Да те провокират в най-свидното ти? Дали може да останеш безчувствен, нещо да не трепне в теб? Я си припомнете всички как сте реагирали, когато сте прочели или чули днес или преди години някъде в някоя българска община или министерство как някой съвременен властимащ нарича подчинените българи гяури? Не трепва ли нещо във вас? Трепва и то как.

Но мен най ме потресе фактът, че хладнокръвно и с предварителна сметка бяха разстреляни хора на изкуството. Ако мислите с клишето, че няма незаменими хора, лъжете се. Разбира се, че има. И това е лесно доказуемо. Впрочем незаменимо е и цялото човечество вкупом. С какво ще го сменим? С 3D принтирани хуманоиди от Марс? Когато ние си избиваме творците, тогава все едно правим изкуствен подбор на качества, които ни пречат или не ни трябват. Генетиците например имат такова понятие: нокаутиране на ген. Махат еди-кой си ген от хромозомата на мишка и тя почва да залита. Така и ние. Не ни харесва френското чувство за пародия и либерализъм? Разстрелваме го и готово. Няма човек, няма проблем.

Когато разстрелваме интелектуалците си, техните неродени произведения тежат на съвестта ни.

Ето ви и простичко доказателство за незаменимост.

През 1940 г., още преди Германия да нападне невъзвратимо СССР, в САЩ англичанинът Чарли Чаплин изкарва на екраните филма си „Великият диктатор“, първия му говорящ филм. Получава се, че един гений, още преди цялото човечество да се ориентира, успява да покаже и осмее безкомпромисно диктатурата. Прави го, осмивайки не кого да е, а него, баш фюрера. Това е рядко срещан късмет един политически монстър да си намери художествения майстор. Историци твърдят, че самият Адолф е гледал филма.

Какво си е мислел, не знам, но ето какво е можел да направи. Да заповяда на Гестапо (макар че тогава още са в мир с Щатите) да ликвидира Чарлс Чаплин. На 7 януари 2015 заради една карикатура на лидера на военнопрестъпна терористична организация бяха разстреляни 9 вестникари, а какво се полагаше за Чарли, който осмива жестоко една от признатите за най-ужасни фигури на 20 век? При това 2 в 1 с италианеца Мусолини? При жертви от Втората световна война над 60 милиона?

Не че няма сюжети и тогава. Първо заплашват Чарли, че ще има проблеми с цензурата, ала след избухването на войната този вътрешен проблем пред него отпада. Сетне обаче започват заплахи от зрители, че ще хвърлят бомби в салоните и ще стрелят по киноекрана. Разбира се, нацистката пропаганда веднага нарича Чарли евреин. Но какво е една пропагандна машина пред мощта на художествената пародия? По време на снимките на филма си Чарли Чаплин изрича и прочутата фраза: „Диктаторите са смешни. Аз искам хората да им се смеят.”

Чарли тогава – сега Шарли.

Ето каква би била равносметката обаче при съвременен сценарий.

Ако тогава бяха разстреляли Чарли Чаплин, нямаше да съществуват четирите му последни филма, сред които шедьовърът „Светлините на рампата“ (1952).

Нямаше да съществуват в световната култура. Ние сме продукти на тази култура, следователно и ние нямаше да съществуваме в настоящото си културно самосъзнание.

На 16 юни 1943 има сватба. В следствие на тази сватба се раждат трима синове (Кристофър, Юджийн и Майкъл) и пет дъщери (Джералдин, Джозефина, Джоана, Виктория и Ана-Емил). Жени се дъщерята на драматурга Юджийн О`Нийл Уна О`Нийл, а женихът е 54-годишният Чарлс Спенсър Чаплин. Всички тези осем младенци нямаше да бъдат родени. Родените след тях нямаше да бъдат родени. Следователно и ние нямаше да съществуваме в този си ген.

Искате ли още примери? Много е лесно.

А погубените български поети като Гео Милев и Никола Вапцаров, а техните неродени деца и произведения? Ето какво значи да убиеш творец: това е не само нечия лична или обща световна, а е културна трагедия.

Достоевски в романа си „Бесове“, впрочем занимаващ се с подобни теми, там пък се описва мини терористична група, та на едно място казва чрез някой от героите си: Мохамед е епилептик. И сега какво? Да се върнем в миналото и да разстреляме Достоевски? Или да взривим музея му? Да изгорим книгите му?

Впрочем в християнския литературен свят Достоевски е по-популярен и от „Бийтълс“, и от Мохамед.

Светове много, хора да има.