Покрай Brexit-а зяпах оня ден първата спявка на британския премиер в техния парламент (пряко по световните тв инфоканали). Аз не разбирам твърде много английски, още по-малко съм наясно с политическата структура на острова. Но типичната им зала (това е Камарата на общините) с разположените един срещу друг депутати, лице в лице, на няколко нива; малката маса най в ниското, където премиерът отговаря като на изпит; рефериращата роля на председателя, който е на високото и командва драматургията и е висш заседателен авторитет и конферансие...

[1] Става дума за истинска драматургия. Първото, което ще направи впечатление на професионалното музикантско око и ухо, това е озвучаването. То е метатеатрално, от тавана (мостовете) висят тънки кабели и микрофони, залата е озвучена прекрасно, всеки шепот може да се чуе. Тоест с гласа си не трябва да спекулирате, господа депутати.

Желаещите да вземат думата стават прави. Председателят казва нечие име. Останалите сядат, посоченият говори от място, прав, дали ще чете изявление, дали ще отправя кратък въпрос, дали ще се изкаже емоционално, няма значение. В момента, в който сяда, скача премиерът и отговаря на масичката долу, там си има микрофон. През това време желаещите пак са станали, председателят да си набележи. Такава една гимнастика, ведрина, стани-седни. Общува се в голяма динамика, време не се губи никакво (а Д. Камерън напр. е бързорек сравнително, та темпо се налага сериозно). Става, говори, сяда, слуша, скача, говори, отдръпва се, слуша – премиерът. Часове наред.

Всичко се чува в залата, тоест лесно могат да се блокират един друг с викове. Но, странно за един български манталитет, те не го правят. Ако стане шумно, изказващият се ще седне, докато председателят усмири залата, пак става и продължава от прекъснатата дума. Личи, че това му е станало условен рефлекс. Докато говори, съратниците му наоколо (съпартийци) пускат по едно потвърждаващо "йе", сиреч подкрепят с възгласи акцентите (опорните точки) в изказването. Ако председателят даде думата някому и се чуе неодобрение от останалите, може би това значи, че той предпочита умишлено един (свой?) пред друг, един вид – коректив на избирателна цензура при даването на думата. Залата жужи, но се съобразява и млъква. Жуженето е и като тихото предупредително кучешко ръмжене за припомняне на демократичния почин във воденето на сесията. Поразява това, че имаш ясното чувство, че всичко това е част от тяхното съзнание, това парламентарно поведение е придобивано дълго, акуратно, с разбиране, тези хора знаят къде са и защо са там и че са продължители. Дали Чърчил преди 70-80 години или сега Камерън – залата е подобна, комуникацията е същата, духът и целите на парламентарното занятие са същите.

Какво си мисля аз в тоя момент, докато гледам как безкрайно стават и сядат желаещите да говорят депутати – млади, стари, жени, мъже – половината зала?

Първо се възхищавам колко рационално НЕ си губят времето.

Второ, сравнявам с нашичкия иже нарицаем парламент (народно събрание). Толкова думи у нас ще се изговорят за няколко заседания най-малко, като не броим излизането в депутатска ваканция. За разликите в качеството на изговореното не смея и да разсъждавам. А когато шотландският депутат взе думата и изказа това, което вече си слушал по всички новини – разбираш, че този парламент съдържа реално представителство.

[2] А какво е нашият парламент?

То е едно източно, с тенденция към азиатско сборище. Още по-силна е представата, ако имате предвид руската Дума. Огромни зали с президиуми, на които като на мавзолей седят вождове. Долу някъде са депутатски редици като в концертна зала, като в армейски строй, като в кошер – всички са брънка от веригата, всички са бурми, като назначени / посочени – какво тук значи някаква си личност.

Председателят не е посредник и регулировчик, той не е на всички; той е вътрешно избран семафор, идол, паметник, който да отнема дума и да раздава санкции. А у нас мащабите са по-скромни, но вътрешната архитектура е на същата принципна основа. А докато депутат да зададе въпрос на премиер, то – ако не е след няколко месеца – става под форма на отдавна зададен писмено въпрос и изготвен в канцеларии изчитан (напоследък сричан) премиерски отговор. Докато зададе въпрос, нашият депутат тръгва някъде от майната си в залата и докато върви, пуска шеги към хора из околните "банки", накрая стига до трибуната ("високата трибуна"). Слава богу, не е забравил картата си (иначе ще се върне до мястото си) – поставя я. Сега вече има пълното право да говори. Той е на високо, обаче премиер и шеф на парламент са още по-високо – над главата му. И депутатът говори – той е в обективите, той е на сцената, това го окрилява, (пре)възбужда – и той говори. И Той Говори. А след него бавно и тежкарски се спуска и другият Той, за да му Отговори. И така нататък.

През това време англичаните са направили и изговорили един брекзит и вече вървят към следващия. А при нас Някой Говори Още От Трибуната.

[3] Поразява рационалната разлика в губивремето. Тя е народопсихологическа. Когато искаш да свършиш работа, ти запълваш всеки миг. Така правят англичаните. О, обаче когато си на работа и настъпи Твоят Миг, ти влизаш във фокуса на момента и твоето Его те повежда. Това прави българският депутат.

Много прилича на разликата във висшето западно образование и родното. При нас все още на почит са лекциите. Тази форма от 17-19 столетие, в която студенти (ако изобщо присъстват) дремят по банките, слушат някой да говори от трибуна – увлекателно или пък да чете нещо си, все едно. Така минават месеци. В края на периода студентите се явяват на изпит. Какво правят те? Купуват книгата на лектора, изучават я за няколко дена и се явяват на (преодоляват) изпита. Пита се в задачата: а каква бе ползата от толкова висене на лекциите и дългите месеци?

Ето защо родните ни висшисти са отлично подготвени за родни депутати. А пък бизнесът ни твърди, че никога не са подготвени за него.

[4] На практика всяко племе си подготвя своя си тертип на употреба на международните управленски модели. Пак преди седмица в Карелия, Руска федерация, в Сямозеро се издавиха сума ти деца – лагерници. На Галата във Варна имаше навремето съветски детски лагер. Сега руснаците направо си купиха зона в резервата Камчия и си имат там комплекс – минивселена, собствена ивица от плажа и пр. Изобщо в Русия лагеруването – изпращането на ученици по организирани места за отдих – е широко практикувано. От какво ли е толкова привлекателно? Какво правят родителите, когато изпратят децата си всяка година поне два пъти на лагер, за дълъг период на отдиха? Ами родителите могат да му отпуснат края, да "видят и себе си", съответно и да се погуляе "на свобода". А какво правят децата за две седмици лагер? Ами същото – остават на себе си, справят се с естествения подбор и се отървават от родителите. Чудно ли е тогава, че в бъдеще така научените деца ще търсят същия тип отдих, изпращайки своите деца и т.н.

Но каква е връзката с горните параграфи.

Ами тази, че на този лагер ти си зависим от системата. Ти си брънка от нея. Ето, миналата седмица отговорникът на лагера ги качил децата на лодки посред буря, 14 жертви. Имали ли са те свой избор? Къде ти.

Именно това са онези столове в руската Дума или българското Народно събрание – като клетки в кошер, които в бъдеще ще бъдат заети от настоящите и извечни източни лагерници.

[5] Британската Камара на общините много прилича на това, което аз искам да видя като български Сенат. Според мен парламентът ни трябва да се разбие именно на две камари, като горната бъде Сенат – избирани мажоритарно 60-на души. Разположени в амфитеатрална зала, без трибуна, с рефериращ председател, да могат да заседават със собствените си лица, съвест и отговорност. И например да изслушат някой български кмет, покрай резилите му, и да имат право дори да го уволнят при доказани нарушения. Всичко на живо, в залата, пред камерите, с лицата и имената си.

Капацитетът на законотворчество и контрол на родния законодателен орган е толкова нисък (и допълнително удавян от лобирания заради анонимни публично депутати), че отдавна плаче за рационализация, каквото би било едно такова разделяне.

Но всичко, изречено дотук, е трудно променимо. Всеки народ е с историята, тоест съдбата си. "Преди 70-80 г. Чърчил...", писах аз. А преди толкова години тук е имало една друга България, после е сменена за още половин век с по-друга България, сега е поредната нова България, която има няколко милиона Българии в чужбина. Манталитетът не се мени, но политическата грамотност (и независимост) с всяка нова България е започвала от нулата (вкл. от Кубрат насам).