Аз посетих любимите места,

това селце,

в което раснах,

в което днес без кръст е и безгласна

камбанарията ни, сирота.

Как много изменено там,

в бита неýгледен и беден.

И как отвсякъде ме гледат

неподозирани неща.

Домът ми

нищо общо със преди:

в прозореца не маха вече кленът

и до стобора мама не седи

да храни пиленцата със ечмени.

Навярно остаря тя…

Остаря.

Със болка гледам родната, земята:

каква е тя, каква е непозната!

Като преди лъщи онази канара,

но и по нея

камъкът - безцветен.

И гробище!

Изгнили кръст до кръст

и сякаш мъртвите за сетна мъст

са сплели в ръкопашен бой ръцете.

С тояжка по пътечката преде

старик, повлякъл тръни със кафтана.

«Хей, друже!

Покажи къде

живее тук Есенина, Татяна!»

«Татяна… Хм…

Че ей зад онзи двор.

А ти си кой?

Родà?

Или синът пропаднал?»

«Синът.

Но, старче, ти какво?

Защо така

в очите… сенки се прокрадват?»

«Отлично, внуче,

браво - дядо си не помниш!… »

«Ах, боже, дядо, ти ли си… нима…?»

И рукна разговор като от стомна

със топли сълзи върху прашната земя.

.   .   .   .   .   .   .   .   .   .  

«А ти комай ще чукнеш скоро трийсе…

А аз - деветдесе…

И скоро гроб.

А време бе за тука да помислиш -

говори той, а сам е сбърчил лоб. -

Да!… Да…

Не си ли комунист?»

«Не!»

«А в комсомола са сестрите.

Ех, гадост! Сам въжето си метни!

Икони вчера хвърляха, затриха,

кръста свали го комисар.

Сега и бога няма де да молиш.

Аз ходя скришом в нашата гора,

трънака моля…

Може да помогне…

Ела домà -

ще видиш всичко сам.»

В пътечката препъваме се ние.

Усмихнат гледам ниви, небеса -

под вежди той оназ камбанария.

.   .   .   .   .   .   .   .   .   .  

.   .   .   .   .   .   .   .   .   .  

«Ех, мале! Жива-здрава!» -

и сълзите си крия тук и там.

Да се разплаче може тук и крава

при гледката на тази беднота.

Стената с календар на Ленин.

Животът на сестрите,

то се знай, -

но съм готов да падна на колèне,

да падна, щом те видя, роден край.

Съседите…

Една жена с детенце.

Не ме познаха нито те, ни тя.

По байроновски нашето кутренце

залая ме на пътната врата.

Ах, роден край!

Съвсем не си

такъв.

И аз, уви, такъв не съм отдавна.

А пък сестрите толкова се радват.

А в мама, в дядо дреме, дреме скръб.

И Ленин днес за мен не е икона.

Аз знам света…

Обичам своя мир.

Но странно как присядам със поклони

на пейката, на пейката дори.

«Кажи, сестрице!»

Ето, тя пред мен разгръща

възтумбест, като Библията, «Капитал».

За Маркс,

за Енгелс…

А на тези книги всъщност

аз и кориците не съм видял.

Но смешно как тя

(сякаш съм момченце),

как само ловко ме оборва тя…

.   .   .   .   .   .   .   .   .   .  

.   .   .   .   .   .   .   .   .   .  

По байроновски нашето кутренце

залая ме на пътната врата.

Сергей ЕСЕНИН

Юни 1924