Какво ли още

мога да измисля,

какво да пиша

още, боже мой.

Пред мен лежи

на масичката ниска

полученото

мамино писмо.

Тя пише:

"Синко, ако можеш ти,

за Коледа поне

ела, любими.

Купи ми шал,

на татко си купи му

гащи,

че у нас е недоимък.

Мен притеснява ме,

че си поет,

че се сдружи

със слава твърде клета.

А как добре бе

отнапред -

след ралото да си, в полето.

А остарях аз,

даже станах зла,

но ако ти дома

не бе напуснал,

сега край мен

да имаше снаха,

и внуче на коляното

да друсам.

А ти децата

пръсна по света,

жена си даде

друг да я прегръща

и без семейство, без другар,

без път

на стола си във кръчмата

се тръшна.

Кажи ми, майче,

що ти е?

Ти беше кротичък,

така смирен бе.

Говореха един през други те:

какъв щастлив е

старият Есенин!

Не сбъдна се

надеждата ни в теб

и от това

горчи ни на душата,

баща ти мислеше,

със стихове

да вадиш

малко повече заплата.

Каквото и

да получаваш,

пак не би

изпратил вкъщи

и затуй те хокам,

че знам си аз

и знам от теб, уви:

поетът с пръсти е широки.

И притеснява ме,

че си поет,

че се сдружи

със слава твърде клета.

А как добре бе

отнапред -

след ралото да си, в полето.

Сега е пълна скръб,

тъма като куршум.

И кон си нямаме.

Но ако ти си дòма,

ще има всичко,

а със твоя ум -

би станал председател

в изпълкома.

По-смело ще живеем,

без да ни корят,

умората

ще те напусне, вярвам,

на твоята жена

ще дам

чекрък,

а ти ще пазиш, сине,

нашта старост."

. . . . . . . . . . . . . . .

Писмото мачкам

и си губя мисълта.

Нима пред мене пътят

няма изход даже?

Но всичко, дето мисля,

ще разкажа там.

Във отговора

ще разкажа...

Сергей ЕСЕНИН

1924