Старице мила,

остани си все така.

Аз нежно чувствам

твоята любов и грижа.

Но ти ей толкова

не знаеш как

живея

и какво в света ме движи.

Сега у вас е зима.

Нощем, на луната,

си мислиш, зная,

и не си една,

че някой вънка

клоните премята

и във прозореца

изсипва сняг.

Ех, мила!

Как се спи във вихрогон?

Коминът жално

и така протяжно вие.

Речи да легнеш,

виждаш не легло,

а тесен гроб -

и тебе там повиват.

Хиляда дякони

със гнусни си уста –

тъй грозно пее

бурята гърбата!

И пада сняг

петак подир петак,

и ни жена до гроба,

ни приятел.

От всичко

най обичам пролетта.

И рàзлива

на вадите чевръсти,

де всяка клечка

като кораб там,

простор такъв, че

взор да не откъснеш.

Но тази пролет,

в моето сърце,

аз революция велика

я наричам!

За нея само

кърша тез ръце

и нея само

чакам и заричам!

Бедата тук е -

ледена планета!

И Слънцето ни Ленин

няма жар да я стопи!

А аз

с душата болна на поета

взех да скандалнича,

да буйствам и пропих.

Но иде време,

мила моя, родна!

Ще тръгне той, желаният порой!

И ненапразно

днеска се заема

един с винтовка,

другият — с перо.

Парите забрави ги,

празен стон.

Каква ти гибел?!

Ти ли го изтъкваш?

Не съм ни крава,

ни магаре, нито кон,

та от оборите

да ме измъкват!

Ще тръгна сам,

когато дойде час,

когато ще се пали

по земята,

и щом се върна,

ще ти купя аз

и плат, и

татковите там, нещата.

А днес — виелица,

и с дяконски уста

тъй грозно пее

бурята гърбата.

И пада сняг

петак подир петак

и ни жена до гроба,

ни приятел.

Сергей ЕСЕНИН

1924