Предете, дни, отминалата прежда,

душата жива трае векове.

Не!

Себе си аз вече не поглеждам,

на себе си, любимия,

съм чужд човек.

Чете ми се, а буквите играят,

прозявка тегли

и клони за сън...

А зад стъклата

вятърът ридае

и ми се счува

погребален звън.

Ожуленият клен

с връх ококорен

чернее към небето

и ръмжи.

Какъв ти клен?

Това е стълб позорен -

беси на него

или го режи.

И първи мене

трябва да обесят

с ръце, завързани отзад:

че с песен

грапава и неуместна

разбуждах

родната страна.

Аз не обичам

петльовия вик

и казвам ви,

че ако в мен бе ножът,

петлите всички

бих оставил без език,

та нощем вече

да не ни тревожат.

Но помня аз,

сам аз като петел

по изгревите

драх се без остатък,

погазвайки съветите на татко,

сърце и стих

във възел сплел.

Като шопар

пред сбрала се тълпа,

тъй бурята пищи – ужасен звук.

Студена,

ледена мъгла,

не види се

кой там,

кой тук...

Луната, май,

са я изяли псета -

без нея горе

тъмно като в рог.

По нишките на своите кълбета

с чекръка

мама води диалог.

Котакът глух

внимава в таз беседа,

протяга врат

от стария миндер.

И неслучайно казват

стреснати съседи,

че мяза

на същински дявол чер.

Очите гаснат.

Само да ги позатуля,

наяве виждам

приказен сюжет:

към мен котакът

е насочил дуло,

а мама – като вещица

отпред.

Не знам не съм ли малко

понастинал,

но мислите ми

лутат се без строй.

На фона на

камбанен вой

в ушите

гроб лопата рине.

И виждам себе си

умрял в ковчега

под алелуйните

стенания на дяк.

Очите склапям сам

на себе си... на „него“ -

на всяка клепка

по един петак.

С петак

от мъртвите очи

гробарят барем ще се сгрее -

заровил мен,

ще отърчи

да ме очаши и полее.

И ще говори:

“Хе, чудак!

В живота

буйства на провала...

Но да пребори не можа

пет страници

от „Капитала“.

Сергей ЕСЕНИН

Декември 1924