За Делвиг Саша бе ентусиаст,

за черепа му стихове

плетеше.

И тъй прекрасен и далечен беше,

но все пак близък,

като цъфнал храст!

Здравей, сестра!

Здравей! Дали

съм селянин или престанах?!

И как днес дядо грижи се, следи

за вишните у нас в Рязан, а?

Ах, тези вишни!

Ти ги помниш, мила?

А тате колко мъка хвърли, пот,

та нашта мършава

и рижава кобила

да наизвади с плуга корнеплод.

На тате нужен бе картоф.

На нас – леха.

И двора го преравяхме

с все сили!

Възглавницата колко е попила…

Години седем...

осем оттогаз.

Аз помня празник,

звънък празник, май е.

Цъфтят череша,

люляк срещу мен.

И всяка там брезичка, до безкрая,

прегръщам,

по-щастлив от слънчев ден.

Брезички!

Гиздави брезички!

Да ги не люби би могъл

тоз, който в детските очички,

не може да прозре плода.

Сестра!

Приятелите тъй са малко!

На тях,

но и на мен лежи печат…

Ако сърце ти нежно

е замряло,

ти просто забрави, стисни уста.

Ти Саша знаеш.

Саша беше свестен.

И Лермонтов

до Саша там стърчи.

Но аз съм болен…

Люляково цвете

едничко таз душа

ще излечи.

И жал ми е за теб.

Ще си сама,

а аз готов съм

даже за дуели.

„Блажен, кто не допил до дна“

и не дослушал менестрела.

Но храстът!...

Храстът…

Там през пролетта

ще минат твойте

мънички юнаци.

Е!

Нека поменат,

че на света

живели някога...

чудаци.

Сергей ЕСЕНИН

1925