Интро
 
 
Табела, на която нищо не пише. До нея на пън седи Старецът с фенер в ръка.  Пред него - някакъв съд. Старецът дреме. Влиза Младежът - той е с типичната  тояготорба. Хвърля я на земята и се просва. Учестеният му дъх постепенно се  успокоява.
 
  МЛАДЕЖЪТ. Колко е топла днес земята. И мека. (Обръща глава.) Ей, старче!  Дядо... Дядка... (Пауза. Старецът вдига глава.) Недей дрема на тоа пън... Седни  на земята.
  СТАРЕЦЪТ. Благодаря.
  МЛАДЕЖЪТ. Няма защо... Седни, де.
  СТАРЕЦЪТ. Благодаря много.
  МЛАДЕЖЪТ. Ела... Ела.
  СТАРЕЦЪТ. Благодаря, момче. Не мога.
  МЛАДЕЖЪТ. Ще ти помогна.
  СТАРЕЦЪТ. Не трябва.
  МЛАДЕЖЪТ. Хм... (Поусмихва се.) Да не би да си пуснал корени?
  СТАРЕЦЪТ (поглежда го). Да. Аз съм се сраснал с тоя пън.
  МЛАДЕЖЪТ. И може би вече си дърво...
  СТАРЕЦЪТ. Не, не съм. Дърветата живеят по-малко. Аз съм тук от много  отдавна.
  МЛАДЕЖЪТ. Отдавна... И от колко отдавна?
  СТАРЕЦЪТ. От векове.
  МЛАДЕЖЪТ. Разбирам... (Пауза.)
  СТАРЕЦЪТ. Момче, виждаш ли тези монети... (Сочи съда.) Ако ги разгледаш,  едва ли ще познаеш някоя. Не би разпознал по-голямата част и най-вещият  нумизмат. Сама по себе си всяка една монета може и да има някаква стойност,  но заедно те са безценни. Те са нещо огромно. И неизразимо. Те са съвест, идея,  история. Те са мой живот. Тези монети принадлежат на тази табела,  следователно моят живот е същата тази табела. И сега ли разбираш?  (Младежът мълчи.) Моят живот не струва нищо. Моят живот е хронология.  (Пак мълчание.) Твоят живот също не струва много. Но твоят живот е точица  от тая безценна табела, следователно той също е безценен. (Пауза.) Момче,  искаш ли табелата да ти проговори?
  МЛАДЕЖЪТ. Какво?
  СТАРЕЦЪТ. Искаш ли табелата да ти проговори.
  МЛАДЕЖЪТ. Как да проговори?
  СТАРЕЦЪТ. Да ти каже нещо. (Младежът мълчи.) Слушай, момче. Има ли  значение как думите ще стигнат до теб? Дали чрез слуха или чрез зрението?
  МЛАДЕЖЪТ (зяпа известно време Стареца, после изведнъж поглежда  табелата). Но на табелата не пише нищо.
  СТАРЕЦЪТ. Разбира се. Това е табелата с изтрития надпис. (Пак мълчание.) Ако  си спомняш, моят въпрос беше: искаш ли табелата да проговори.
  МЛАДЕЖЪТ (става). Да речем, отговарям: да. И какво следва?
  СТАРЕЦЪТ. Следва - възстановяване на надписа.
  МЛАДЕЖЪТ. Сиреч да се изтрие изтритото?
  СТАРЕЦЪТ. Може и така.
  МЛАДЕЖЪТ. И как?
  СТАРЕЦЪТ. С пари.
  МЛАДЕЖЪТ (засмива се). Хе - има си хас... И за това пари, и за какво ли не.
  СТАРЕЦЪТ. Най-вече за това.
  МЛАДЕЖЪТ. И колко пари? (Старецът бавно изсипва в шепата си съдържанието  на съда пред него - всъщност това е пантомима, защото в съда няма нищо. Но  той изсипва.) Да не би още толкова? (Старецът не отговаря.) Аз не съм  нумизмат, обаче... все таки... тези монети са ми познати! А аз в момента нямам и  толкова... Разбирам те, старче, но не мога да ти помогна... Нямам пари... Ние сме  колеги... по дередже.
  СТАРЕЦЪТ (след пауза). Да, момче... Аз съм тук и събирам пари от много  отдавна... Ти не можеш да си представиш.
  МЛАДЕЖЪТ (след пауза). И от колко отдавна?
  СТАРЕЦЪТ. От векове, векове, векове.
  МЛАДЕЖЪТ. Разбирам...
  СТАРЕЦЪТ. Не, не разбираш. Ти ме мислиш за (движи пръсти) превъртял  просяк.
  МЛАДЕЖЪТ. А за какво друго да те мисля? Ако кажеше, че си дърво, по-лесно  бих ти повярвал, че стоиш тук от векове. Но ти си човек. (Слага си сопата на  рамо и излиза.)
  СТАРЕЦЪТ. Чакай, момче. Няма ли да ме попиташ нещо?
  ГЛАСЪТ НА МЛАДЕЖА. Не, няма. Разбрах. Ти си дърво, което стои тук от  векове и събира пари, за да възстанови надписа на някаква табела. Ако те питам  какъв надпис, кой знае какво ще ми отговориш.
  СТАРЕЦЪТ. Надписът ще е това, което трябва да бъде. Това, за което се е  проляла най-много кръв. Това, което винаги е било мечта. Остани докрай,  момче!
  ПАК ГЛАСЪТ. Значи пред мен е била вълшебната табела! И до какъв край?
  СТАРЕЦЪТ. Не, просто табелата с изтрития надпис. До края на началото.
  ПАК ГЛАСЪТ. И какво ще стане, като се напише това, за което мечтаем?
  СТАРЕЦЪТ. То ще се сбъдне. (Младежът влиза.)
  МЛАДЕЖЪТ. Слабо място в твоята фантастична история.
  СТАРЕЦЪТ. И какво е то?
  МЛАДЕЖЪТ. Защо трябва да събираш пари, след като можеш да надпишеш  табелата евтино и бързо, и много, много лесно. Чисто и просто - с въглен!
  СТАРЕЦЪТ. Защото, момче, въглен както лесно пише, така и лесно се изтрива.  Знаеш ли колко хора са го правили? Идват, пишат това, което искат да бъде, и  си заминават.
  МЛАДЕЖЪТ. И сбъдвало ли се е?
  СТАРЕЦЪТ. Разбира се. След тях идват други, изтриват написаното и също си  заминават. И така нататък... Имаше периоди, в които за кратко време на  табелата е пишело: монархия, република, империя или за по-дълго: царство,  робство, конституционно царство, народно царство и прочие, и прочие... А аз  искам да надпиша така табелата, че повече да не се изтрива. Но малко... са  хората, които искат същото. А както виждаш, дори и с фенер трудно се  намират...
  МЛАДЕЖЪТ. Добре де, ами ти защо не попречи на всичките тези хора да  драскат по табелата?
  СТАРЕЦЪТ. Не можех,а и никога няма да мога. Повечето от тях дори и не ме  забелязваха. Както един,който идва два пъти. Втория път изтриха надписа му  точно след сто дни.
  МЛАДЕЖЪТ. Това е бил Наполеон. Той е бил,нали?
  СТАРЕЦЪТ. Ти го каза.
  МЛАДЕЖЪТ. И той въобще не те забеляза? (Старецът кимва.) Значи е бил  обречен още от началото?
  СТАРЕЦЪТ. Да. И не само той. Нищо не е вечно.
  МЛАДЕЖЪТ (хвърля сопата). Но разкажи ми още! За всички!
  СТАРЕЦЪТ. О, не. За това има кой да разказва.
  МЛАДЕЖЪТ (навежда глава и изведнъж скача). Слушай! Аз също имам въглен в  торбата! ( Хвърля се към торбата.) Аз също ще напиша нещо! (Рови.)
  СТАРЕЦЪТ (наблюдава го). Не мога да ти попреча.
  МЛАДЕЖЪТ (ровейки). Аз, да ти кажа, го пазя, ако съвсем прималея... от глад...  (Изравя го, изправя се, но изведнъж утихва.)  Но, старче, аз няма да пиша това,  което е писал Наполеон или пък който и да е там! Аз искам друго - моята мечта!  Да се върна в миналото! Нима не...
  СТАРЕЦЪТ. Табелата търпи всякакви посоки. (Пауза.) И къде имаш намерение  да се пренесеш?
  МЛАДЕЖЪТ. Ахх... Е, нека е... (Към Стареца.) В митична Елада!
  СТАРЕЦЪТ. В измислицата... Там само ще си зрител. Избери реално време - ще  си и действащо лице... А ако благоговееш по миналото - както забелязвам - ще  останеш разочарован.
  МЛАДЕЖЪТ. О, знам, знам! Не се безпокой.
  СТАРЕЦЪТ (усмихва се). Ти си млад и аз не се безпокоя - вярвам в младостта ти.  Но все пак помни: миналото не е такова, каквото трябва да бъде.
  МЛАДЕЖЪТ (отива до табелата). А! Но табелата е фрашкана с надписи!  (Обръща се.) Отдалеч защо не се виждаха?
  СТАРЕЦЪТ. Хм... Пиши, пиши. Намери кътче и пиши. Табелата с изтрития  надпис търпи всякакви надписи.
 
 
 
  Анданте куриозо   
 
 
Нисейската долина. Персефона и две Океаниди. Седят на земята и плетат китки.
 
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Ти разбра ли, сестро?
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Какво?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. За братовчедка ни Сибея?
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Какво за нея?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Ами вчера срещнах сестра й...
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Така ли?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Да. И тя ми разправи за Сибея.
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Но те двете нали не се обичат никак?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Но слушай какво ми разказа. Че оня ден синът на златаря е  питал за нея.
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Само това ли? Нищо особено.
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Да, но той е питал къде се къпят океанидите!
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Как къде - в морето!
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Да, но в кой залив!
  ВТОРА ОКЕАНИДА. А-а. Е, и?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. И представи си - казали му!
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Ами много хубаво.
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Но това е прекрасно! И той казал,че щял да ходи довечера  да гледа.
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Аха.
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Така че мен довечера не ме търси!
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Ти къде ще бъдеш?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Ще се къпя.
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Но нали сутринта се къпа?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Няма значение.
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Хм.
  ПЕРСЕФОНА. Момичета...
  ДВЕТЕ ОКЕАНИДИ. Да.
  ПЕРСЕФОНА. Вижте тази птица как се носи във въздуха. Божествено!
  ПЪРВА ОКЕАНИДА (тихо). О, боже.
  ВТОРА ОКЕАНИДА (плете си китката). Да, да, прекрасна е.
  ПЕРСЕФОНА. И вижте как плавно движи крилата си, как от време на време  спира и се оставя вятърът да я носи...
  ПЪРВА ОКЕАНИДА (тихо). О, боже.
  ВТОРА ОКЕАНИДА (плете). Да, да, прекрасна е.
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Персефона, мила, позволи ми да ти кажа нещо - вместо да  гледаш птицата, погледни мъжа, който върви след нея и я наблюдава.
  ПЕРСЕФОНА. Погледите ни са свързани с тази птица. Кой е той?
  ВТОРА ОКЕАНИДА (вдига поглед). Кой е той наистина? Кажи, сестро, ти  познаваш всичките младежи в околността.
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Не знам. Но той не е младеж! Какво тяло има! Виж му  ръцете, гърдите, по-надолу - колко е красив!
  ПЕРСЕФОНА. Има нещо божествено в походката му. (Втора Океанида си плете  равнодушно китката.)
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Походка като походка. Ти виж другото.
  ПЕРСЕФОНА. Накъде ли се е запътил?
  ПЪРВА ОКЕАНИДА. Дано да е при нас!
  ВТОРА ОКЕАНИДА. Момичета, аз тръгвам. Нямам намерение да се срещам с  него, дори и да е бог. Пък и моята нимфа ще ме чака. (Излиза.)
  ОКЕАНИДА. Персефона, дай ми за малко твоето шишенце да се напръскам.  (Персефона й подава малко шишенце.) Благодаря ти, скъпа.
  ПЕРСЕФОНА. О господи, но той наистина идва при нас! Виж, махна ни с ръка!
  ОКЕАНИДА (маха с ръка). Е хей! (На Персефона.) Не се бой, няма да те изяде!
  ПЕРСЕФОНА. Срам ме е, че не изглеждам добре.
  ОКЕАНИДА. О, Персефона, това са глупости. А, ето го! (Влиза Хадес.)
  ХАДЕС (покланя се на девойките). Привет, красавици. (Персефона навежда  глава.)
  ОКЕАНИДА. Здравей, хубавецо. Какво те носи насам?
  ХАДЕС. Вятърът.
  ОКЕАНИДА. Обичам този вятър!
  ХАДЕС. Знаеш ли, щерко на Океан...
  ОКЕАНИДА. О, ти ме познаваш!
  ХАДЕС. Да, ти си известна. Исках да ти кажа, че в момента към вашия залив се е  запътил синът на сладкаря.
  ОКЕАНИДА. Така ли!? (Припряно.) Простете, че ви напускам, но сега се сетих,  че трябваше... Чао, скъпа. (Целува Персефона.) Благодаря ти, хубавецо, за  информацията. Когато се срещнем пак,ще ти се отплатя. (Излиза.)
  ХАДЕС (ухилен). Не се съмнявам...
  ПЕРСЕФОНА. Здравей, чичо.
  ХАДЕС. Не ми казвай чичо, моля те.
  ПЕРСЕФОНА. Но защо? Ти си брат на баща ми и майка ми.
  ХАДЕС. Няма значение. Аз, Зевс и Деметра сме богове. Ти също си богиня!
  ПЕРСЕФОНА. О, не, аз съм човек.
  ХАДЕС. Ти си богиня - богиня на красотата!
  ПЕРСЕФОНА. Благодаря ти, чи... Ха...Хадесе.
  ХАДЕС. Така е вече по-добре.
  ПЕРСЕФОНА. По какъв повод си напуснал царството си?
  ХАДЕС. Повод? Ах, да... (Пада на колене.) О Персефона! Богиньо на красотата!  Ти си щастието, което се къпе заедно с лъчите на Хелиос в прозрачните води на  Океан и от това произлизат множество слънчеви зайчета, които изплитат  гребена на вълните на твоите божествени коси и...
  ПЕРСЕФОНА. Какви ги приказваш, Хадесе? Какви зайци в морето?
  ХАДЕС. Не ме прекъсвай, Персефона, че ще забравя думите. Ох, издадох се...  (Тихо.) Казвах му на Зевс, че ще объркам речта, с която той навремето свалил  Деметра, ама кой ли те слуша!
  ПЕРСЕФОНА. Хадесе, аз незабавно ще си отида, ако зад тези твои неразбираеми  думи се крие някакво зло намерение.
  ХАДЕС. О, не, Персефона! Слушай, ще ти дам каквото поискаш! Злато - злато,  бижута - бижута, тоалети - тоалети! Всичко! Всичко, което поискаш! Всичко!
  ПЕРСЕФОНА. Хадесе, аз не разбирам. Ако си решил да ме купуваш - аз не се...  продавам... Дори и само да си си го помислил, то аз...
  ХАДЕС. Но Персефона!
  ПЕРСЕФОНА. То аз... тогава...
  ХАДЕС. Но Персефона! Ти не си ме разбрала - аз те обичам!
  ПЕРСЕФОНА. А!...
  ХАДЕС. Аз те обичам и искам да те направя царица!
  ПЕРСЕФОНА. Но...
  ХАДЕС. Да, да, знам. Аз съм вече на възраст. Дълго съм бил ерген. Царството  ми е невидимо и тъй нататък... Ох, Персефона, ако знаеш колко пъти са ми го  казвали, така че... спести ми го... (На себе си.) И аз, глупакът, да повярвам на  братята си. Зевс ми казва: “Само с ласкателства ще я спечелиш.” Хефест: “Само  с обещания.” Добре, че не послушах Дионисий, защото трябваше вино да  купувам, да я напивам... (Излиза от унеса си.) Така че, Персефона, моля те,  красавице, нищо не казвай.
  ПЕРСЕФОНА. Но, Хадесе, аз няма да ти откажа.
  ХАДЕС. А!...
  ПЕРСЕФОНА. Ще се омъжа за теб.
  ХАДЕС. А!... (Настрани, радостно.) О, боже! (Към Персефона.) Но защо?
  ПЕРСЕФОНА (засмива се). Виж какъв въпрос! Аз също те харесвам и те  уважавам много. (Хадес я гледа.) Но знаеш ли - аз се страхувам.
  ХАДЕС. Какво?
  ПЕРСЕФОНА. Аз се страхувам от твоето царство, защото въображението ми не  достига до него. Въображението ми тъне в неизвестност.
  ХАДЕС. О, не е чак толкова...
  ПЕРСЕФОНА (прекъсва го). Пък и съгласи се, че думата “смърт”, с която е  известно царството ти, най-малкото вдъхва страх!
  ХАДЕС. Но какъв страх! Да не мислиш, че моето царство е мрачно? Напротив -  там е по-светло, отколкото тук, на земята! Че защо им е на душите тъмнина,  щом вече са безсмъртни? Освободени от телата си, те се чувстват щастливи! А  съществува ли щастието на тъмно?
  ПЕРСЕФОНА. О Хадесе! Ще мога да виждам и да разговарям с хора, за които  само съм слушала!
  ХАДЕС. Ти ще си царица и ще можеш да им заповядваш.
  ПЕРСЕФОНА. Н-н-не искам, няма да мога...
  ХАДЕС. Добре, Персефона, но сега ще трябва да те искам от майка ти...
  ПЕРСЕФОНА. Няма нужда. Тя и без това няма да е съгласна.
  ХАДЕС. Но тогава как?
  ПЕРСЕФОНА. Ами просто ме вземаш със себе си и толкова!
  ХАДЕС. А, искаш да те отвлека?
  ПЕРСЕФОНА. А защо не? Звучи примамливо!
  ХАДЕС. Добре! (Хваща я за ръката и излизат.)
 
 
Пак там. Хелиос, който е свидетел на разговора между Хадес и Персефона, седи  на облаците.

  ХЕЛИОС. Знаех си аз!... Знаех си, че ще се случи нещо подобно. Боже мой -  чичото да прелъсти племенницата си! Позор! Защото няма закони на тоз Олимп!  Кой приказваше, че Бог значи Закон? Глупости! Най-голямото беззаконие цари  при боговете! А това е така, защото Върховен бог - ех, каква красива титла! -  защото върховен бог е един мошеник и самозванец. Аз ако бях на мястото на  Зевс, веднага щях да си подам оставката и щях да отстъпя трона на някой  по-способен, като мен например. Пък и няма по-божествено име от моето -  Хелиос! Каква прелест! (Унася се в мисли, после се намръщва.) Да, обаче тази  мижитурка за нищо на света няма да си подаде оставката. Първо, защото жена  му Хера на минутата ще го удуши. Второ, защото боговете го почитат. И защо?  Защото ги оставя да правят каквото си поискат, да издигат разни анархични  лозунги и да се месят в живота на смъртните за щяло и нещяло. Така че има  един-единствен изход - преврат. Преврат в няколко варианта - или да съблазня  Хера и да я накарам да ме направи върховен бог. Обаче се страхувам, че тя ще  вземе властта в свои ръце и ще установи едноличен и тоталитарен Олимп. Може  да опитам и чрез революция, но трябва много дълга подготовка. Пък и сред  боговете има толкова роднински връзки, че няма начин да не стане  предателство. Ето защо аз казвам - ако ще бъдеш дисидент, бъди сам! Затова си  седя на облаците и си изкарвам яда върху хората през лятото. (На сцената се  появява Деметра, но Хелиос не я забелязва.) За да бъдеш върховен бог, трябва  да си единствен. А аз съм единствен и нямам конкурент. И по-добре, защото  иначе трябваше да си купувам слънчеви очила като всички олимпийци. (Смее  се.) А какво има Зевс? Една мълния, при това - на ток! Енергетиците вдигат  стачка и готово! Зевс без тях няма да струва нищо, а след него само аз  притежавам енергия. И ето ме върховен бог...
  ДЕМЕТРА. ... или затворник N359 в килията на титаните!
  ХЕЛИОС (стряска се). Майчице! Тя ме е чула!
  ДЕМЕТРА. Да, чух те.
  ХЕЛИОС (жално). И какво ще правя аз сега...
  ДЕМЕТРА. А-а, не знам! Знам аз какво ще направя.
  ХЕЛИОС (изплашено). Какво?
  ДЕМЕТРА. Ще съобщя на Зевс това, което чух.
  ХЕЛИОС. О, Деметро! Моля ти се, богиньо, не го прави! От сърце ти се моля!  Недей!
  ДЕМЕТРА. Знаеш ли, старче, откакто умря синът ти Фаетон, си станал голямо  мекотело. Зевс едва не те уволни и ти така се уплаши, че не смееш да говориш с  никого. Преди все разправяше наляво и надясно, че дори Зевс не може да  управлява конете ти, а сега трепериш от страх някой да не каже лоша дума за  теб пред него, за да не ти изстине горещото място.
  ХЕЛИОС. О Деметро, не говори така. Аз не съм казал нищо лошо за Зевс.
  ДЕМЕТРА. Нищо ли? Аз да не съм глуха!
  ХЕЛИОС. О, Деметро, моля те, не казвай нищо на Зевс! Аз просто така, нали...
  ДЕМЕТРА. Слушай, старче. Аз няма да кажа нищо на Зевс, но...
  ХЕЛИОС. О, благодаря ти, богиньо! Благодаря! Благодаря! (Кланя се.)
  ДЕМЕТРА. Но знаеш - нищо не става даром. Тъй че вместо да пелтечиш, я  по-добре ми покажи дъщеря ми, че си по-нависоко. Пък аз услугата ще си я  искам, като му дойде времето.
  ХЕЛИОС. Но ти не знаеш ли? (Усмихва се.)
  ДЕМЕТРА. Какво да знам? Какво се хилиш?
  ХЕЛИОС. Слушай, Деметро, ще се спогодим така - аз ти казвам къде е  Персефона, ти забравяш какво си чула. Става ли?
  ДЕМЕТРА. Какво да става? Къде е Персефона? Не е ли в долината?
  ХЕЛИОС. О, не-е!
  ДЕМЕТРА. Къде е тогава? Казвай, сплетнико!
  ХЕЛИОС. Аз може да съм сплетник, но знам къде е дъщеря ти. И тъй - съгласна  ли си или не?
  ДЕМЕТРА. Съгласна съм, добре.
  ХЕЛИОС. Персефона я... отвлякоха...
  ДЕМЕТРА. О боже! Кой?
  ХЕЛИОС. Значи си съгласна, а?
  ДЕМЕТРА. Казах ти вече!
  ХЕЛИОС. А съгласна ли си да ми помогнеш да сваля Зевс от трона?
  ДЕМЕТРА. О-о, има и друг начин да те накарам да проговориш! (Обръща се и  тръгва.)
  ХЕЛИОС. Чакай, Деметро! Аз само се пошегувах. Дъщеря ти я отвлече Хадес.
  ДЕМЕТРА. Хадес? Сигурен ли си?
  ХЕЛИОС. Да.
  ДЕМЕТРА. Значи Хадес!
  ХЕЛИОС. Да. (Деметра се обръща отново и тръгва бързо да излиза.) Чакай,  Деметро, какво ще правиш?
  ДЕМЕТРА (излизайки). Ще отмъстя!
  ХЕЛИОС. А как? Хм, замина. Но защо ли я питам? На Хадес нищо не може да  направи, Зевс няма да тръгне срещу брат си, тогава остава кой - смъртните! Пак  те ще обират пешкира. Я с мор, я със сушава година! (Скрива се.)
 
 
  Град Елевзин. Деметра, цялата в черно, седи на пейка пред къща.
 
  ДЕМЕТРА. Странно нещо!... Хората колкото повече страдат, толкова повече се  затварят в къщите си. Явно не са направени по божи образ и подобие, защото  един бог колкото повече страда, толкова повече слушатели търси, които да  плачат и страдат заедно с него. Или пък намира начин да наложи своята воля и  да не страда. Но така е, понеже хората се страхуват от смъртта, а боговете - не.  Явно простосмъртните доста са ядосали добрия стар глупак Зевс, щом като ги  е наказал със страх от смъртта. Но започвам да разбирам с какво са го ядосали -  с глупостта си. Ето сега на - аз им пратих глад, а те вместо да ми се молят, да  ронят сълзи с глава, насочена нагоре, те стоят в топлите си домове, страдат  мълчаливо и треперят от страх да не умрат. А трябва просто всички да  наизлязат и да извикат: Предобра и превелика Деметро, богиньо на нашето  щастие, единствена и така нататък, и така нататък, все в тоя дух. Ако говорят  така две-три години, възможно е и да се смиля, обаче сега... (Двете дъщери  излизат от къщата и виждат Деметра.)
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Добър вечер, жено.
  ДЕМЕТРА. Добър вечер, девойки.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Ти май не си от Елевзин, а?
  ДЕМЕТРА. Не съм. От Крит съм. Део ми викат.
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Как е в Крит, Део?Там има ли глад, има ли суша?
  ДЕМЕТРА. Не. В Крит имаме добра реколта, земята там никога не е била  толкова плодородна.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Блазе ви. А ние бедстваме - няма нито жито, нито овце, нито  говеда. Нищо.
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Останаха ни само мелниците и кучетата.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. От време на време се появяват търговци, които ни одират  кожите от гърба за парченце хляб.
  ДЕМЕТРА. Изглежда сте разгневили с нещо великата богиня Деметра.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Че с какво ще я разгневим? Аз откакто се помня, все по един и  същ начин й се отблагодаряваме, макар че, честно казано, ако плодородието,  което тя ни е давала, се равняваше на нашите отблагодарявания, то тук отдавна  да е рай.
  ДЕМЕТРА. Значи не сте я почитали достатъчно. Ние в Крит й принасяме жертви  по три пъти на ден.
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. В Крит може и да е така, но ние не сме толкова богати. Пък и,  Део, аз мисля, че след като Деметра е богиня, тя трябва да усеща не само  видимото. Защото ние може и да не сме правили по три пъти на ден  жертвоприношения, но нашата благодарност не е била по-малка.
  ДЕМЕТРА. А сега?
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Сега кой се моли на боговете?! То има ли богове изобщо?
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Хората мрат от глад. Но ела, Део, да влезем вътре. Каним те  да споделиш нашата трапеза. (Трите са вървели бавно покрай къщи досега и са  стигнали до дворец.)
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Нашата все пак царска трапеза, въпреки че тя едва ли може да  се сравни дори с тази на някое бедно критско семейство. (Трите влизат в  двореца.)
 
 
Гола стая, по средата маса и столове. На масата са сложени чинии и прибори, а  в средата - голяма тенджера с черпак. Влизат двете дъщери и Деметра.
 
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ (на сестра си). Сестро, иди донеси още един прибор. За  гостенката. (Втора дъщеря излиза.) Заповядай, Део, седни тук. (Деметра сяда,  високомерно.) Нямаме слуги. Половината умряха, а другите ги пуснахме,  защото тук понякога и за нас няма храна.
  ДЕМЕТРА. Мога ли да започвам?
  ДЪЩЕРЯ. Нека се събере семейството. Всеки момент... (Влиза Келей.)
  КЕЛЕЙ. Здравей, дъще.
  ДЪЩЕРЯ. Тате, това е Део. Тя идва от Крит.
  КЕЛЕЙ (покланя се). Знаеш ли, жено, дъщеря ми е много добра. Няма вечер, за  която да не покани някой бедняк да яде с нас. Нямам предвид теб, жено. А как е  в Крит положението? (Влиза Втора дъщеря.)
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. В Крит, тате, се радват на голямо плодородие. За сметка на  нас.
  КЕЛЕЙ. Хм. (Към дъщерите си.) Видяхте ли прага?
  ДВЕТЕ ДЪЩЕРИ. Не.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Какво му е?
  КЕЛЕЙ. Преди малко като минах, видях, че е златен, а съм сигурен, че допреди  час не беше.
  ДЕМЕТРА (на себе си). Уф, докоснала съм прага.
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Това е хубаво,тате.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Но не ни е нужно. Хлябът струва повече от златото. От какво  може да е?
  КЕЛЕЙ. Не знам... Дело на боговете... Но не казвайте на майка си, че кой знае  какво ще си помисли. А тя къде е?
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Слага сигурно Демофонт да спи. Ще ида да я извикам. (Тръгва,  но точно пред вратата спира, защото влиза Метанейра с бебето.) А, мамо, какво  става? Не иска ли да заспи?
  МЕТАНЕЙРА. Не ще. Като го взех на ръце, веднага се усмири, обаче в леглото  не ще.
  КЕЛЕЙ. Подръж го малко, белким заспи. (Всички сядат - Метанейра до Келей и  Втора дъщеря, Деметра между Келей и Първа дъщеря, която шепнешком  започва да казва молитва.)
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. У нас вече само сестра ми се моли преди хранене, Део.
  ДЕМЕТРА. Мога ли да почвам?
  КЕЛЕЙ. Ей сегичка... (Първа дъщеря спира да се моли и поглежда Келей.) Така,  приятен апетит. Всеки да си сипе сам. (Всички си сипват освен Деметра и  Метанейра.)
  ДЕМЕТРА. А кога ще донесат яденето?
  МЕТАНЕЙРА. Това е яденето. (Посочва тенджерата. През цялото време люшка  бебето.)
  ДЕМЕТРА. Това?
  МЕТАНЕЙРА. Да. Хората нямат дори и това. (Деметра си сипва и яде без  желание.)
  КЕЛЕЙ. Ти, Метанейра, няма ли да ядеш?
  МЕТАНЕЙРА. Аз после...
  КЕЛЕЙ. Кога после? И вчера беше после, а пък въобще не яде! Какво яде вчера,  кажи ми?
  МЕТАНЕЙРА. Нека има за децата.
  КЕЛЕЙ. Аз искам ти да ядеш!
  МЕТАНЕЙРА. Ще ям, после.
  КЕЛЕЙ. Все това после, все това!...
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Татко...
  КЕЛЕЙ. Какво “татко”? Аз искам всички да ядат! Докато има ядене, всички ще  ядат!
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Мамо, наистина трябва да хапнеш нещо.
  МЕТАНЕЙРА. После, дъще. След като сложа брат ти.
  КЕЛЕЙ (въздиша тежко). Не съм предполагал, че ще се караме за такова нещо,  не съм... (Ядат, без Метанейра.)
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ (с пълна уста). Ти, Део...
  ДЕМЕТРА. В Крит никой не говори с пълна уста!
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. О... Аз...
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. А аз мисля...
  ДЕМЕТРА. Все пак трябва да се спазва някакво приличие!
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Ако в Крит цареше глад и мор, едва ли някой щеше да прави  такива забележки.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ (пак с пълна уста). Аз ,Део, предпочитам...
  ПЪРВА ДЪЩЕРЯ. Сестро...
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. ... предпочитам да говоря с пълна уста, но да не ходя с празен  стомах.
  ДЕМЕТРА (оставя приборите). О боже!
  КЕЛЕЙ (смее се). Добре го каза, дъще, но не е редно да каниш гост и после да се  караш с него.
  МЕТАНЕЙРА. Оставете гостенката спокойно да се нахрани.
  ДЕМЕТРА. Аз вече свърших.
  КЕЛЕЙ. Део, аз съм готов да изслушам твоята история.
  ДЕМЕТРА. Каква история?
  КЕЛЕЙ. Ами защо си дошла в Елевзин и си напуснала родн... плодородния Крит?
  ДЕМЕТРА. А... Ами аз...Загубих си дъщерята!
  МЕТАНЕЙРА. Ох, бедната.
  ДЕМЕТРА. Не, не е умряла. Тя просто изчезна... Изчезна пред очите ми!
  МЕТАНЕЙРА. Боже...
  КЕЛЕЙ. Хм. И как стана това?
  ДЕМЕТРА. Тръгнахме... тръгнахме към... ъ... съседния град. Да. И... То аз не  исках да ходя, но нали знаете - дъщерите като си наумят нещо и край. На  такова... на пазар, че на пазар. Добре, на пазар. И тръгнахме. Да. И както си  вървяхме... аз такова... до такова... до храстите, щото скоро нямаше да стигнем,  пък... Връщам се - няма я! Изчезнала! Докато се обърна и изчезна!
  МЕТАНЕЙРА. Хм. Гледай ти!
  КЕЛЕЙ. Значи изчезна?
  ДЕМЕТРА. Да, изчезна.
  КЕЛЕЙ. И как изчезна - като гугутка или като дим? (Подхилва се.)
  ДЕМЕТРА. Като царска гозба!
  КЕЛЕЙ (намръщено). Аз може и да съм гладен, но съм цар! Ако правиш намек...
  ДЕМЕТРА. Искате ли да чуете защо дойдох във вашия град?
  КЕЛЕЙ. Да чуем.
  ДЕМЕТРА (тихо). Говедо... (Високо.) Чисто и просто отидох да ми направят  хороскоп и в него пишеше, че дъщеря ми е в Елевзин.
  КЕЛЕЙ. Глупости.
  ДЕМЕТРА. Моля?!!
  КЕЛЕЙ. Говоря за хороскопа. Изчезва дъщеря ти - добре. Но какво ще прави в  нашия град? Тук даже и врабците измряха...
  ДЕМЕТРА. За това в хороскопа не пишеше.
  МЕТАНЕЙРА. Кой знае кой шарлатанин ти го е направил. Те сега се навъдиха  едни...
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Ами да. Ето, онзи ден дъщерята на сладкаря ми разправи за  един такъв шарлатанин. Някакъв си човек, вдовец, самичък, поискал да му  направят хороскоп. Направили му и в него пишело, че скоро щяла да дойде  някаква жена, на която бедният човечец трябвало да даде доста голяма сума.  След седмица тя щяла да се върне и щяла да му стане съпруга. И дошла тази  жена, взела парите и ха - седмица, ха - две... Нито тя, нито парите.
  ДЕМЕТРА. Не може да бъде.
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Може, защото после се оказало, че тази жена и човекът,  направил хороскопа, били мъж и жена.
  МЕТАНЕЙРА. Ах, боже мой.
  КЕЛЕЙ. И хванали ли са ги?
  ВТОРА ДЪЩЕРЯ. Да, обаче те успели да избягат, защото тъмничарят пък бил  братовчед на жената.
  КЕЛЕЙ. Е-е-е! Туй вече го е пришила сладкарската щерка! Обаче има нещо  вярно в тази история. Но аз се чудя как може хората да са толкова наивни?
  ДЕМЕТРА (иронично). Е, не всички са като тебе, царю!
  МЕТАНЕЙРА. О, та той е толкоз наивен!
  КЕЛЕЙ. Добре, добре, добре! Късно е вече, всеки да си ляга. (Двете дъщери  стават, казват “лека нощ” и излизат.)
  МЕТАНЕЙРА. Аз ще отида да постеля на гостенката, Келее, а ти подръж  Демофонт. (Подава му го и излиза.)
  КЕЛЕЙ (на Демофонт). Как си, мойто момченце! Ах, на татко... Знаеш ли, Део,  понякога Демофонт ме учудва. Учудва ме със своята злоба. На кого ли се е  метнал? Нито аз, нито жена ми сме такива. Въобще, сега като си помисля, в  целия дворец нямаше човек, който да проявява такава злоба.
  ДЕМЕТРА. А преди?
  КЕЛЕЙ. Да, де - преди.
  ДЕМЕТРА. Не, не - преди няколко месеца, например.
  КЕЛЕЙ. Всъщност имаше. Имаше една старица, много лоша старица, зла,  завистлива. Изгонихме я преди осем-девет месеца заедно със сина й.
  ДЕМЕТРА. О, тя имала син! Колко годишен беше?
  КЕЛЕЙ. Под трийсет. Но и той същата стока като майка си.
  ДЕМЕТРА. Значи напуснаха точно преди осем-девет месеца, а?
  КЕЛЕЙ. Толкова.
  ДЕМЕТРА. Девет, не повече?
  КЕЛЕЙ. Но защо питаш? Да не би да ги познаваш?
  ДЕМЕТРА. А, не, аз просто така. И поради каква причина напуснаха?
  КЕЛЕЙ. Не знам. Чудно наистина! Тогава все още имахме храна.
  ДЕМЕТРА. Да не би царицата да ги е изгонила?
  КЕЛЕЙ. Метанейра ли? Тя не може куче да изгони. А освен това май тя  единствена имаше добри отношения с тях. Е, и по-голямата ми щерка... Но защо  се интересуваш от тях?
  ДЕМЕТРА. Ами... нали знаеш...
  КЕЛЕЙ. Знам, знам. Женска ви работа - ако не полюбопитствате безцелно, не  може. (Играе си с Демофонт.) Ох! Гледай го как ме ухапа! Даже и кръв ми  потече! (Лапва си пръстта.)
  ДЕМЕТРА. Много са ти нежни ръцете, царю!
  КЕЛЕЙ. Ами! Напоследък дори...
  ДЕМЕТРА (целува ръцете му). Истински мъжки ръце...
  КЕЛЕЙ. Напоследък са толкова загрубели, че... (Дърпа си ръцете.)
  ДЕМЕТРА. Защо ги дърпаш, царю... А, я какви устни имаш!
  КЕЛЕЙ. О, напукани са...
  ДЕМЕТРА. Може ли да докосна твоите устни с моите, царю?
  КЕЛЕЙ (дърпа се). Чакай, ще смачкаш Демофонт!
  ДЕМЕТРА. Нищо, нали и без това е зъл.
  КЕЛЕЙ. Но как?... Той е мой син! Не. (Избягва.)
  ДЕМЕТРА. Царю, ти не си мъж.
  КЕЛЕЙ. Аз съм си мъж, обаче...
  ДЕМЕТРА. Мъж, който бяга от жена, не е мъж!
  КЕЛЕЙ. На какво се надяваш? Аз имам жена, две дъщери, син, които... които  всеки момент могат да влязат!
  ДЕМЕТРА. Синът ти не може да влезе, защото е тук и при това аз не виждам той  да е обезпокоен от нещо.
  КЕЛЕЙ. Аз няма да търпя това! Вземи и го подръж, докато дойде жена ми!
  ДЕМЕТРА (поемайки бебето). Кажи ми поне къде са ти покоите?
  КЕЛЕЙ. Моля!? Безсрамница!... (Отваря вратата и се обръща, тихо.) Като  тръгнеш наляво през голямата зала, след това по малкия коридор, втората  врата вдясно. (Излиза.)
  ДЕМЕТРА (смее се). Аз съм била безсрамница! (Поглежда бебето.) Ами с това  какво да правя? (Оставя Демофонт на масата и сяда на един стол.) О, моя  Персефона! Аз ще те върна, ти само потрай малко. Те не знаят аз как мога да  действам! Ще раздрусам целия Олимп ако трябва, но ще те върна обратно на  белия свят и ще отмъстя на братята си! (Съглежда Демофонт.) Ех, да имах  повече такива зли и мразещи демофонтовци, щях да бъда най-великата богиня,  но уви - все мекотели като Хелиос! Ах, ако можех да знам от смъртните поне  кои ще станат зли, щях да ги направя безсмъртни и щях... Ха! Ами да! Ето този  например - Демофонт. По всичко личи, че и той ще стане подлец като баща си. А  защо да не го направя безсмъртен? След време ще го открадна и...И така  лека-полека (става) ще събера десетина. (Взима бебето.) Чакай сега да си  спомня... Как беше? Боже, забравила съм заклинанието... О, не, не, сещам се...  Ама че е дълго! Тъй - обръщам бебето с главата надолу... (Говори нещо  полугласно. Влиза Метанейра.)
  МЕТАНЕЙРА (вижда Демофонт и извиква). Не-е! Остави го! Господи! Остави го!  (Грабва Демофонт. Деметра я гледа ядосано.) Какво искаш от нас? Какво му  направи?
  ДЕМЕТРА (бавно, през зъби). Знаеш ли, жено, с кого говориш?
  МЕТАНЕЙРА. Не ме интересува! Какво искаш от нас? (На Демофонт.) Няма,  майче, спи, спи...
  ДЕМЕТРА. Пред теб в момента стои Деметра - великата богиня на  плодородието! Току-що ти, неразумна жено, направи на сина си най-голямото  зло - аз щях да го направя безсмъртен!
  МЕТАНЕЙРА (гледа я с омраза). Така ли? И защо? Да бъде като теб - бог - и  всички да го сочат с пръст и да говорят: “Ето го Демофонт, който заряза майка  си и баща си и роднините си, защото стана бог.” О, аз няма да позволя такова  нещо!... И защо си дошла тук? За да направиш сина ми безсмъртен? Или, може  би, за да видиш как живеем ние, хората, и какви са последиците от вашите  божествени кавги и интриги! Ето, виж ги! (Избутва Деметра към прозореца.) Ето  какви са те!
  ДЕМЕТРА. Навън е нощ... и нищо не се вижда. (Говори спокойно.)
  МЕТАНЕЙРА. Именно! Излез и обходи цялата околност! Какво ще видиш?  Смърт! Навсякъде все смърт! Земята е мъртва, защото никой не я обработва! А  как да я обработват, след като хората нямат сили дори да умрат, а мрат по  улиците и по пущинаците или насред полето! Мор, Деметро, мор! Погледни в  небето! Нима ще видиш някаква красива птица, която да пее? О не - в небето има  само лешояди и тези лешояди ги прати ти и твоята злоба! И ми приказваш, че си  била великата богиня Деметра!... Чуй какво ще ти кажа - вие, боговете, сте  нищожни, защото не знаете какво е да страдаш и да умреш. Само този, който  умира, може да бъде наречен велик, ако заслужава... Махай се от дома ми!  (Излиза.)
  ДЕМЕТРА (гледа известно време към вратата). Хм, Демофонт на майка си се е  метнал!... (Пауза. Разхожда се из стаята.) Ох, Персефона, Персефона! Как да те  върна?... (Пауза.) Със сила не мога, обаче... обаче мога по законен път! Ще  свикам Олимпийския съд! Ще пиша на Зевс, който е председател! Да! Лист, къде  има лист? А, ето. Така. Ще пиша с това. (Навежда се над листа, но не пише, а  вдига глава.) А след това ще пиша и на Хера. Тя ще втълпи на Зевс моето  желание. Точно така. А сега - на него. “Многоуважаеми и умопълни Зевсе!” О,  боже, какво пиша!? Ей, навикът си е навик! Това се маха. Така: “Неуважаеми и  умопразни Зевсе!” Не. Не ми харесва... Ама защо не кажа нещата с истинските им  имена! “Огромни неблагодарнико и големи мошенико!” Добре. Но трябва да  спомена и името, защото така то се отнася до целия Олимп! (Смее се.) Колко си  остроумна, Деметро! (Смее се.) Тъй, по-нататък. “Ти, Зевсе, може би ще се  учудиш на това обръщение и ще кажеш: Нима това е обръщение към роден  брат? Отговорът ще бъде - да! Категорично и неопровержимо - да! И това се  отнася не само до теб, но и до брат ти - пардон, брат ни - Хадес. Защото аз съм  сигурна, че вие двамата сте осъществили заговора за отвличането на дъщеря  ми! И не смей да отричаш, защото аз имам свидетели, чиито имена ще запазя в  тайна, за да не ги манипулираш!” Хубаво. А сега на въпроса: “Така че,  недостойни и некадърни братко, аз настоявам да свикаш Олимпийския съд,  чийто председател си, за да разгледа делото по отвличането на Персефона от  Хадес.” Така. Я да видя какво стана? (Чете и говори.) Неблагодарнико и  мошенико - та, та, та, та - към роден брат - добре-е - заговорници - добре-е-е -  некадърник - така, така, така - на Персефона от Хадес. Добре звучи. Обаче  трябва да го заплаша с нещо... А, достатъчно е с медиите и с жена му. (Пише.)  Идеално. И за край: “Мразеща те Деметра!” (Пауза.) О-ох. Изморих се. (Сгъва  писмото и го прибира.) Ще го изпратя утре. Значи какво каза Келей? Наляво  през голямата зала, после... (Излиза.)
 
 
На Олимп. Сцената представлява съд. По средата на трон седи Хера. До нея на  обикновен стол, но с едно стъпало по-високо - Зевс. Откъм страната на Хера  седят Деметра, Персефона и Ирида, а от другата - Хадес и Хермес.
 
  ЗЕВС. И така, след като изслушах всички свидетели по дело N1, време е на  свидетелското място да застане подсъдимият Хадес Уранов Уранов,  40-годишен, ерген, неосъждан, социално положение - бог на подземното  царство. Моля обвинението първо да зададе своите въпроси.
  ИРИДА. Благодаря, господин председателю. Аз ще започна със следния  въпрос: вие ли сте Хадес Уранов Уранов?
  ХЕРМЕС. Протестирам! Това е интимен въпрос!
  ЗЕВС. Протестът се приема.
  ИРИДА. О, не, не. Думите ми нямат интимен подтекст. Защото аз задавам  въпроса така - възможно ли е един Хадес Уранов да краде?
  ХЕРМЕС. Протестирам! Госпожице, задавайте конкретни въпроси! Глупавите си  заключения и изводи ще направите в пледоарията си!
  ЗЕВС. Протестът се приема. И много моля за уместно държание и двете страни.
  ИРИДА. Вие ли бяхте на тази и тази дата, в този и този час в Енисейската  долина?
  ХАДЕС. Да.
  ИРИДА. А беше ли там тук присъстващата Персефона Деметрова Уранова?
  ХАДЕС. Да.
  ИРИДА. Сама ли беше?
  ХАДЕС. Не. С две океаниди.
  ИРИДА. Драги дами и господа, вие изслушахте двете свидетелки. Те твърдят,  че Хадес ги е отпратил.
  ПЕРСЕФОНА. Не е вярно! Те сами си тръгнаха!
  ДЕМЕТРА (на ухото й). Мълчи!
  ИРИДА. Вярно ли е това? Те сами ли си тръгнаха или вие ги отпратихте?
  ХЕРМЕС. Протестирам! Този въпрос е преднамерен!
  ЗЕВС. Протестът се...
  ХЕРА. Не се приема!
  ХЕРМЕС (към Зевс). Така ли е, госпо...
  ЗЕВС. Да, да, така е ,така.
  ХАДЕС. Едната океанида сама си тръгна, а другата, макар и непряко, я  отпратих.
  ИРИДА. Как?
  ХАДЕС. Като й казах, че...
  ХЕРА. Няма нужда да го слушаме отново! Разбрахме, че си я пратил за зелен  хайвер!
  ХЕРМЕС. Протестирам! Тя сама...
  ХЕРА (прекъсва го). Не се приема!
  ИРИДА. И какво правихте, докато бяхте заедно?
  ХАДЕС. Разговаряхме.
  ИРИДА. Само?
  ХАДЕС. Защо?
  ИРИДА. Тук аз задавам въпросите.
  ХАДЕС. Аз... по навик.
  ИРИДА. Какво стана след това?
  ХАДЕС. Ами поговорихме и я помолих да ми стане съпруга. Тя се съгласи.
  ИРИДА. Ах, колко красиво и невинно звучи: “Тя се съгласи. Аз я помолих.” Но,  простете, би ли казал вълк на агне: “Моля те, обядвай с мен!”
  ХАДЕС. Да, защо не.
  ИРИДА. И агнето би отвърнало: “Ела, вълчо, изяж ме.” А?
  ХАДЕС. Но...
  ХЕРМЕС. Протестирам! Това е некоректно...
  ИРИДА. А кое е коректно? Да си избереш една беззащитна девойка (гледа  Хермес в очите), да я прелъстиш, да я отвлечеш, да я изнаси...
  ВСИЧКИ ПРИСЪСТВАЩИ. Какво!?
  ХАДЕС. Моля?
  ИРИДА. Извинете,поувлякох се.
  ХЕРА. Госпожице, увличайте се извън съда!
  ИРИДА. Да,да...
  ХЕРМЕС (подсмивайки се). Не й обръщайте внимание, господа, тя не е виновна.  Говори по инерция... Напоследък все такива дела й дават.
  ХАДЕС. Аз ви казах още в началото, че Хелиос лъже! Това е гнусна лъжа! Нищо  не съм правил насила!
  ИРИДА. Хелиос беше призован като свидетел и като такъв той се закле в  отвличането, така че...
  ХАДЕС. Бе боже! Клетва!... Деметра го е накарала!
  ДЕМЕТРА. Кой? Аз ли? Я си гледай работата!
  ХАДЕС. Ти не ми казвай да си гледам работата, защото те знам какво  представляваш!
  ДЕМЕТРА. Бе я си...
  ЗЕВС. Чакайте бе, чакайте! Дайте да свършим първо със съда!
  ДЕМЕТРА. Стига с тези съденета. Пускайте го да върви в гробищата си.
  ХАДЕС. Внимавай...
  ЗЕВС. Добре, добре, потрайте още малко. Формалност, но какво да се прави!  Нали уж сме равноправни с по-низшите богове. И ние трябва да се съдим.
  ХЕРА. Ей, пак на политика го обърна! Млъкни, за да свършим по-бързо.
  ЗЕВС. Добре, мила. Обвинението има ли повече въпроси?
  ИРИДА. Не, не, господин председателю, и простете за преди малко. Аз без да  искам, просто ми се изплъзна от езика.
  ЗЕВС. О, аз вече забравих, моето момиче.
  ХЕРМЕС (към Ирида). Не държиш май много здраво хляба си, а?
  ЗЕВС. Защитата?
  ХЕРМЕС. Да, господин председателю?
  ЗЕВС. Ще задавате ли въпроси?
  ХЕРМЕС. А не, господин председателю! Аз, господин председателю, няма,  защото, нали, и без туй време няма и...по-бързо да свършваме, господин  председателю, и...
  ИРИДА (на Хермес). Твоят хляб да не е на земята, че все се кланяш и превиваш  гръб?
  ЗЕВС (смее се). На всеки процес ли са такива? Трябва по-често да идвам.
  ХЕРА (ръга го по рамото, тихо, през зъби). Недей да й правиш мили очички!
  ЗЕВС. Така. Продължаваме. Следват пледоариите. Седни, Хадесе.
  ИРИДА (става и се разхожда). Дами и господа. Аз съм принудена да бъда  кратка, затова няма да държа истинска реч. Аз ще направя следното. Ще говоря  за това, какво бих говорила, когато говоря пред вас. Тоест ще направя нещо  като конспект. (Пауза.) Първо бих говорила за мястото на олимпийската жена в  живота на боговете. Тук бих разгърнала прад вас темата за мястото на  олимпийската жена, правейки справки с миналото. Освен това бих ви разкрила  евентуалното бъдеще на олимпийската жена и нейното бъдещо място, но... Ах,  простете, аз се вълнувам!...
  ХАДЕС. Оставете тогава олимпийската жена и говорете на по-мъжки теми.
  ИРИДА. Да. Простете. Второ бих ви говорила за мястото на олимпийския мъж,  като бих се разпростряла...
  ДЕМЕТРА. Скъпа Иридо, хайде недей, а? Това го знаем.
  ИРИДА. Да. Простете. Аз просто бих искала да говоря за олимпийския мъж и  олимпийската жена, които трябва... (Смутено.) Ох, простете, пак започнах... Но  вижте! Аз искам да ви кажа, че... че чувствата между олимп... боже!... боговете  и богините са нещо... нещо много, много... нещо прекрасно! Особено когато те  ще стават съпрузи! Искам да кажа... Аз говоря малко объркано, простете... Но  разберете! Не бива! Не бива! Не бива това да става насила! Не! Не бива! Да!  Чудовищно е! Разберете! (Пауза.) Искам присъда по наказателния кодекс на  Олимп, книжка трета, дванайста поправка на Зевс, раздел първи, член 23,  параграф 4, точка втора, пети ред, да се чете от запетайката нататък...
  ЗЕВС. Добре, моето момиче.Успокой се. (Хера го бута с ръка. Той - бързо и  сърдито.) Стига си ме бутала!
  ХАДЕС (към Ирида, която е закрила лицето си с ръце). Бих посъветвал моето  обвинение да чете по-малко агитационна литература, любовни романи и  наказателни кодекси.
  ЗЕВС. Тихо. Тишина. Има думата защитата.
  ХЕРМЕС. Благодаря, господин председателю, аз такова... ще чета. (Изкашля се,  чете напрегнато, тържествено, на места забързва, запъва се.) Дами и господа.  Уважаеми господин председателю. Става дума не за някакъв дълг, не за някаква  кръчмарска свада, нито пък за убийство, кражба или побой; става дума за нещо  толкова естествено, като това, че небето е синьо и че всички реки текат по  течението... Как по течението? (Задрасква нещо.) ...всички реки текат надолу;  става дума за отношения, които са се родили, откакто се е родила Гея; става  дума за съпружеските отношения.
  ДЕМЕТРА. В крайна сметка - за какво става дума?
  ЗЕВС. Моля, не го прекъсвайте.
  ХЕЛМЕС. За съпружеските отношения, които са като корена за дървото,  подметките за сандалите, свирката за овчаря, звънчето за овцата...
  ХЕРА. И евентуално главата за мозъка. Това можеш да го прескочиш.
  ХЕРМЕС. Да. И не забравяйте - меда за пчелата. О, не! Грешка... (Обръща  страницата.) Както поточето радва кервана в пустинята знойна и зажаднели  търговци се спуснат със делви и кани, и скорострелно...
  ХЕРА (прекъсва го). Слушай, момче! Махни тоя Омир, казвай си присъдата и ми  се махай от главата!
  ХЕРМЕС (прелиства няколко страници, намира финала, става и чете). Искам  присъда по наказателния кодекс на Олимп, книжка трета, дванайста  подправка... извинете... поправка на Зевс, раздел първи, член 23, параграф 4,  точка втора, пети ред, да се чете от запетайката нататък...
  ИРИДА. О, любими! (Избягва.)
  ХЕРМЕС. Извинете. (Изтичва след нея. Те излизат сиреч.)
  ЗЕВС. Какво става тук?
  ДЕМЕТРА. Какво става наистина?
  ХЕРА (на Деметра). Ама ти не знаеш ли? Тази сутрин Хермес поиска ръката й.
  ПЕРСЕФОНА. Така ли?
  ДЕМЕТРА. Аха, ясно...
  ХАДЕС. Затова значи не бяха на себе си и двамата.
  ЗЕВС. А как се хапеха взаимно, а? Тя него, той нея! Съпружеските им  отношения май няма да бъдат като свирката за овчаря! Ха-ха!
  ХЕРА. Млъкни! Да са живи и здрави младите.
  ЗЕВС. Разбира се, разбира се.
  ХАДЕС. Като подсъдим аз искам последна дума.
  ЗЕВС. Недей, братко...
  ХАДЕС. Не. Аз искам последна дума. Бъдете спокойни, няма да говоря за себе  си... Добре. Аз съм бог, както и вие, така че каквото и да стане, ние едва ли ще  пострадаме. Но трябва ли заради нас, имам предвид Деметра, да страдат  простосмъртните? Откак Персефона е при мен, смъртността нарастна,  администрацията ми не може да обработва стълпотворението желаещи да се  преселят в моето царство... Кой ще им върне на тях живота? Да, аз говоря от  тяхно име, по тяхна молба...
  ЗЕВС. Хадесе, пак ли започваш?
  ХЕРА. Спомни си Прометей!
  ЗЕВС (става). Млъкни, Херо! Добре, да свършваме с комедията. Нека направим  така: четири месеца в годината Персефона ще живее при Хадес, през останалото  време ще живее при майка си. Доволни ли сте?
  ДЕМЕТРА, ХАДЕС И ПЕРСЕФОНА (едновременно). Не!
  ХЕРА. Ела, Деметро, да ти разкажа за Хермес и Ирида. (Хера, Деметра и  Персефона излизат.)
  ХАДЕС. Слушай, Зевсе, тая няма да я бъде.
  ЗЕВС. Да, братко, бъди спокоен. Това е само за начало. След време Персефона  ще дойде при теб завинаги. Аз ще се оправям с жените. Сега най-важното е, че  вече не си ерген. Следващата година ще празнуваме постоянно. (Влиза Хера.  Говори от края на сцената.)
  ХЕРА. Зевсе!
  ЗЕВС. Кажи.
  ХЕРА. Хайде идвай!
  ЗЕВС. Но защо?
  ХЕРА. Идвай, де!
  ЗЕВС. Но защо?
  ХЕРА. Нямам ключ.
  ЗЕВС. Ето ти ключа.
  ХЕРА. Не! Идвай, ти казвам!
  ЗЕВС (към Хадес). Е, хайде, братко, ще се видим утре! И честито! (Излиза. Хадес  гледа известно време след него, после поглежда нагоре, въздиша и излиза.  Влиза бързо Хермес.)
  ХЕРМЕС (говори силно към завесите). Не те лъжа! Наистина така си написала:  “Всички реки текат по течението.” (Взима един лист и тръгва обратно.)
  ГЛАСЪТ НА ИРИДА. Не е вярно.
  ХЕРМЕС. Вярно е. Ето виж! (Излиза.)
 
 
 
  Ауфтакт N 1
                  
     
Обстановката от Интрото.

  МЛАДЕЖЪТ (сяда на земята, търка си очите). Божичко!...
  СТАРЕЦЪТ. Е, как си? Как се чувстваш?Изненадан, объркан, ядосан? Очарован  или разочарован?
  МЛАДЕЖЪТ. Уморен... Но... но... утре пак... ще... (Той ляга. Пауза.)
  СТАРЕЦЪТ.  Къде искаш да отидеш утре?
  МЛАДЕЖЪТ. Не знам... Във Франция, в Италия... Не знам...
  СТАРЕЦЪТ. А в кой век? На революциите?
  МЛАДЕЖЪТ. О, не... Не искам кръв... По-рано... Да речем... 16 или 14 век...
  СТАРЕЦЪТ. И къде?
  МЛАДЕЖЪТ. Ох, не знам... Защо не избереш ти, а?
  СТАРЕЦЪТ. Добре... Изтрий ”Елада” и напиши “Верона”. И лягай. (Младежът  трудно се изправя и покорно изпълнява.)
 
 
 
  Алегро нервозо
 
 
Стая в дворец. Два семейни портрета на стената, разделени от стенен часовник.  Младежът спи на земята. Влиза Шутът - тъжен.

  ШУТЪТ (вижда Младежа). Ей! Ей! (Подсвирва, подритва го.) Ставай, ей! Тук не се  спи! (Младежът се размърдва.) Ставай, човече! Виж го с какви шутовски дрехи е!  Ставай!
  МЛАДЕЖЪТ. А?... Кажи, старче?
  ШУТЪТ. Какво “старче”? Аз съм стар толкова, колкото и ти.
  МЛАДЕЖЪТ (скоква). О!... Здравей!
  ШУТЪТ. Хм, добър ден.
  МЛАДЕЖЪТ. О, ден ли е вече?
  ШУТЪТ. Щом не е ден, значи е нощ. Разбирай го обратно.
  МЛАДЕЖЪТ (гледа го). Обяд ли е?
  ШУТЪТ. Не, наближава пет.
  МЛАДЕЖЪТ (кимва). Извинявай, коя година сме днес?
  ШУТЪТ. Какво?
  МЛАДЕЖЪТ. Коя година...
  ШУТЪТ (декламира). Хиляда триста...
  МЛАДЕЖЪТ. А, да, да. Сетих се. Колко съм глупав... (Шутът вдига вежди.)А...  къде се намираме?
  ШУТЪТ. Какво да намираме?
  МЛАДЕЖЪТ. Искам да кажа, каква е тази стая?
  ШУТЪТ. Най-обикновена.
  МЛАДЕЖЪТ. Да, но... нали всяка стая е част от някаква сграда!
  ШУТЪТ. Разбира се.
  МЛАДЕЖЪТ. Е, тогава в каква сграда се намира тази стая?
  ШУТЪТ. В която е била построена.
  ДВАМАТА (един към друг). Ти да не си мръднал?
  ДВАМАТА. Не, на мястото съм си. (Само Младежът се засмива.)
  МЛАДЕЖЪТ. Виж, приятелю, ние с теб уж говорим на един и същ език, пък не  можем да се разберем. Затова представи си, че си ме срещнал на улицата и аз ти  задавам въпроси. А? Става ли?
  ШУТЪТ. Не.
  МЛАДЕЖЪТ. Няма значение. Започвам. Кой си ти?
  ШУТЪТ. Ти да не си мръднал?
  МЛАДЕЖЪТ. Не. Опитвам се да се запознаем...
  ШУТЪТ. Ами така кажи. (Покланя се.) Брут, дворцов шут.
  МЛАДЕЖЪТ. Значи се намирам в дворец... В чий дворец?
  ШУТЪТ. Как в чий! Намираш се в него, пък не знаеш чий е! Ти мен на глупак ли  ме правиш?
  МЛАДЕЖЪТ. О не, в никакъв случай! Аз не искам да се карам с теб! Слушай,  отговори ми на този последен въпрос и, ако искаш, повече няма да разговаряме.
  ШУТЪТ (въздиша). Дворецът е на княза на Верона Бартоломео дела Скала.
  МЛАДЕЖЪТ. Барто...
  ШУТЪТ (тръгва си). Прощавай, друже, ти може би си напълно в ред. Аз май съм  болният. Напоследък все такива разговори водя, че хората ме мислят за луд.
  МЛАДЕЖЪТ. Чакай, чакай, чакай! (Хваща го за раменете и го заставя да седне на  стол, а той започва да се разхожда напред-назад.) Ти си си добре, ами аз...  (Настрани.) Ох, какво да му кажа? (Високо.) Знаеш ли, вчера ми дадоха да пия  някакво питие и ето сега, виждаш, нито знам къде съм, нито нищо! Разбираш  ли?
  ШУТЪТ. Да... (На себе си.) И все пак аз съм болен.
  МЛАДЕЖЪТ. Добре си, добре си. Нали ти обясних...
  ШУТЪТ. Да, вече съм болен и скоро ще стане още по-тежко - ще полудея.
  МЛАДЕЖЪТ. А... (Сяда до него.) Добре ли си, приятелю?
  ШУТЪТ. Нали ти казах, болен съм.
  МЛАДЕЖЪТ. От какво?
  ШУТЪТ. И скоро ще полудея.
  МЛАДЕЖЪТ. А? От какво?
  ШУТЪТ. А ти от какво мислиш? От какво се боледува, когато си влюбен във...
  МЛАДЕЖЪТ. От любов? (Въздиша облекчено.) Мислех, че от нещо тежко. Я  рак, я...
  ШУТЪТ. Какъв рак!?... (Скача.) Ти знаеш ли какво значи един дворцов шут да е  влюбен в девойка от богат род?
  МЛАДЕЖЪТ. Знам какво значи любов между двама...
  ШУТЪТ (прекъсва го). Да, но тук не става въпрос за такава любов! Има само  любов от шута към девойката, но не и обратно! Разбираш ли?
  МЛАДЕЖЪТ. Какво значение има положението на девойката? Нали...
  ШУТЪТ. Какво “нали”? Ти да не живееш в друг свят?! О господи, как може?...  (Рита един стол.)
  МЛАДЕЖЪТ. Да.
  ШУТЪТ. Какво “да”?
  МЛАДЕЖЪТ. Нищо. Ти си прав, разбира се. Прав си, успокой се.
  ШУТЪТ. Не, няма смисъл вече. Аз реших.
  МЛАДЕЖЪТ. Какво реши?
  ШУТЪТ. Ще изпия отровата.
  МЛАДЕЖЪТ. Отровата?... (Пауза.) Че какво ще промениш така?
  ШУТЪТ. Има ли значение? (Влиза Ромео, без да ги вижда все още.) А, ето го и  Ромео. И той, макар че е богат, ако се влюби в Жулиета, би изпаднал в същото  положение като мен.
  МЛАДЕЖЪТ. Ромео и Жулиета! Нима Монтеки и Капулети наистина се мразят?
  ШУТЪТ (поглежда го с надсмешка). От век и нещо. Че погледни - даже и  портретите на предците им не могат да се гледат. (Сочи стената.)
  МЛАДЕЖЪТ. Запознай ме с него.
  ШУТЪТ. Не мога.
  МЛАДЕЖЪТ. Защо?
  ШУТЪТ. Защото не знам името ти.
  МЛАДЕЖЪТ. А, да... Името ми... Мигел де Серв... Мигел!
  ШУТЪТ. Добре, ела. Синьор Ромео, мога ли да ви представя този човек?
  РОМЕО (идва при тях). Разбира се.
  ШУТЪТ. Синьор Мигел - испански идалго. Синьор Ромео - веронски такъв.  Простете, господа, напускам ви.
  РОМЕО. Но защо, шуте? Аз очаквам шеги от теб.
  ШУТЪТ. Приключих с това. (Излиза.)
  РОМЕО. Голям шегобиец е!
  МЛАДЕЖЪТ. Може би.
  РОМЕО. Защо “може би”? Той наистина е голям шегобиец!
  МЛАДЕЖЪТ. Сега не беше никак весел.
  РОМЕО. Вярно, стори ми се тъжен.
  МЛАДЕЖЪТ. Каза, че е болен.
  РОМЕО. Сигурно. И това му е развалило настроението.
  МЛАДЕЖЪТ. Но, както виждам, това едва ли ще помрачи вашето.
  РОМЕО. Нека говорим на “ти”. Днес езикът ми просто не може да каже “вие”.
  МЛАДЕЖЪТ. Защо? Нима си толкова щастлив?
  РОМЕО. Щастлив? Да, може би щастлив. Не знам.
  МЛАДЕЖЪТ. И от какво? Да не е умрял някой Капулети?
  РОМЕО. Едва ли. Те не умират лесно. Но не искам да говоря за тях, защото,  кълна се, това е единственото нещо, което може да ми развали настроението.
  МЛАДЕЖЪТ. Значи още не си виждал Жулиета...
  РОМЕО. Коя Жулиета? Не съм виждал никаква Жулиета. И без нея ми е добре.  Но защо трябва да съм я виждал? Толкова ли е красива? Коя Жулиета?
  МЛАДЕЖЪТ. О, не знам. Някой ми говореше за нея, но не си спомням кой.
  РОМЕО. Да не би шутът?
  МЛАДЕЖЪТ. Не помня.
  РОМЕО. Сигурно той. Ясно ми е вече защо е тъжен. Пак е влюбен в някоя. При  него става обратно - колкото по-влюбен е, толкова е по-тъжен. Шутовска му  работа!
  МЛАДЕЖЪТ. Е, едва ли е точно така.
  РОМЕО. Точно така е. Но както и да е. Това мен сега не ме засяга. Сега съм весел  и...
  МЛАДЕЖЪТ. И от какво толкова си весел?
  РОМЕО. Знам ли? Като станах сутринта и ми беше хубаво. И през деня все  хубави неща ми се случваха - пих хубаво вино...
  МЛАДЕЖЪТ. Значи виното...
  РОМЕО. А, не е от виното. То беше още на обяд. Чувствам, че всеки момент  може да стане нещо изключително. (Гледа към портретите.) Охо, я виж. Моите  прадядо и баба. Откога не съм идвал тук! Забравил съм ги. Той е бил много горд  със себе си. Смятал се е за единствен екземпляр. И знаеш ли какво е написал в  завещанието си, преди да умре? Само четири думи: “След мен и потоп!” И баба  ми е била опърничава като него - сменила е точно сто и четиринайсет готвача  през живота си. Все е била недоволна от нещо. Някои са се задържали само за  закуска. Всъщност леля ми е наследила тази й черта, защото сега у тях има  трима готвачи - за закуска, за обяд и за вечеря.
  МЛАДЕЖЪТ. А тези кои са? (Сочи другия портрет.)
  РОМЕО. Тези са Капулети.
  МЛАДЕЖЪТ. Капулети?
  РОМЕО. Да. И те от онова време.
  МЛАДЕЖЪТ. Но какво правят тези портрети в двореца и при това - в една стая?
  РОМЕО. Ти не знаеш ли историята?
  МЛАДЕЖЪТ. Това не го знам.
  РОМЕО. Поставил ги е прадядото на нашия княз. Враждата тръгва именно от  тях. (Сочи портретите.) Навремето Монтеки и Капулети са били големи  приятели. И знаеш ли кое ги е сближавало толкова много? Гордостта. Били  изключително горди! Често си гостували един на друг. Веднъж при едно такова  гостуване, у дома, всички били на масата и се хранели. Прието било при  гостуванията всеки да си води своите слуги и те да им прислужват, а не  чуждите. Изведнъж обаче някакъв слуга на Капулети подсмръкнал - нещо бил  хремав човечецът. Тогава дядо ми оставил лъжицата, станал от масата, свалил  един меч от стената и съсякъл слугата. Представи си каква бъркотия е  настанала, едвам не се изпотрепали! (Пауза. Смее се.) А като научил князът,  поставил тези портрети тук с цел да ги помири.  Само че, както виждаш, не е  успял и тези портрети служат само за заплюване. (Заплюва портрета на  Капулети.) Монтеки плюят Капулети, а Капулети - Монтеки.
  МЛАДЕЖЪТ. Глупава история.
  РОМЕО. Глупава, но истинска.
  МЛАДЕЖЪТ (замисля се, изведнъж се заслушва). Не чуваш ли някакъв шум?
  РОМЕО (заслушан). Да... Май идва от съседната зала... (Влиза Шутът.) А, шуте!  Какъв е този шум, знаеш ли?
  ШУТЪТ. Какъв шум?
  РОМЕО. От съседната зала.
  ШУТЪТ. А, там има бал сега.
  РОМЕО. Бал? А аз защо не знам? Князът ли го организира?
  ШУТЪТ. Да.
  РОМЕО. И по какъв повод?
  ЩУТЪТ. Поредният опит за помиряване на вашия род с Капулети. (Усмихва се  накриво.)
  РОМЕО. Небеса... Това е безсмислено. Баща ми и майка ми не могат да гледат  Капулетите. Ще стане голям скандал.
  ШУТЪТ. Първо трябва да се разпознаят.
  РОМЕО. Шегуваш ли се?
  ШУТЪТ. Балът е с маски.
  РОМЕО. А-а... О, те ще се надушат, ако трябва, но заедно няма да стоят!
  МЛАДЕЖЪТ (към Шута). Ти се върна?
  ШУТЪТ. Уви, да.
  РОМЕО. Шуте, подочух, че си влюбен.
  ШУТЪТ. Уви, да.
  РОМЕО. Подочух и името. Да не би Жулиета?
  ШУТЪТ. Уви, да.
  РОМЕО. Е стига с това “уви, да”, де! Ако любовта е толкова трагично нещо,  тогава защо се раждаме?
  ШУТЪТ. Синьор Ромео е склонен към философстване, но искам да го чуя, като  види синьорина Жулиета.
  РОМЕО. И какво като я видя? Да не би да ми хареса?
  ШУТЪТ. Уверен съм.
  РОМЕО. Не вярвам. Къде е тази Жулиета?
  ШУТЪТ. На бала.
  РОМЕО. На бала? Та там са само богати госпожици! Дори тя да е най-грозната,  ти нямаш никакъв шанс да получиш парите й.
  ШУТЪТ. На мен не ми трябват парите й, а любовта й.
  РОМЕО. Аз парите ли казах? Имах предвид именно любовта. Ами хайде (тръгва  към голямата врата вдясно), ела да вземем маски и да видим твоята Жулиета.
  МЛАДЕЖЪТ. Радвам се, че се върна.
  ШУТЪТ. Не можах да устоя. Искам за последно да я зърна.
  МЛАДЕЖЪТ. Но защо ще я показваш на Ромео? Той ще се влюби в нея!
  ШУТЪТ. Едва ли. Той е един разглезен млад...
  РОМЕО (от вратата). Хайде, шуте. Не обичам да чакам. (Излизат с Шута.)
  МЛАДЕЖЪТ. Не трябваше... (Сяда на един стол, мълчи, става.) Не трябваше да  му позволявам... (Разхожда се.Спира и се ослушва.) Някой идва! (Изтичва и се  скрива зад завесата. Влизат Жулиета и Приятелката през вратата, от която  излязоха Ромео и Шута. Оттам ще влизат и излизат всички по време на бала. Те  двете, както и останалите, цялата сцена са с маски.)
  ПРИЯТЕЛКАТА. Да ти призная, Жулиета, това е най-хубавият бал, на който съм  присъствала, разбира се.
  ЖУЛИЕТА. Аха.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Защото след като баща ми се разори, никой вече не ме кани.
  ЖУЛИЕТА. Аха.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Благодаря ти, че ме взе, Жулиета, но аз, кълна се, бих отказала  на всеки друг, ако знаех, че не съм поканена.
  ЖУЛИЕТА. Аха.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Без да се обиждаш, Жулиета, аз и с теб не бих дошла, ако балът  не беше с маски.
  ЖУЛИЕТА. Аха.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Слушаш ли ме?
  ЖУЛИЕТА. Аха.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Гостите на княза наистина са много...
  ЖУЛИЕТА. Слушай, Миглен, видя ли оня млад мъж с червеното домино?
  ПРИЯТЕЛКАТА. Кой точно?
  ЖУЛИЕТА. Онзи, дето беше с шута.
  ПРИЯТЕЛКАТА. А, да, да, спомням си го.
  ЖУЛИЕТА. А успя ли да видиш лицето му, преди да си сложи маската?
  ПРИЯТЕЛКАТА. Да. Е и?
  ЖУЛИЕТА. Не ми излиза от ума.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Защо?
  ЖУЛИЕТА. Как защо? Теб защо все балът ти е в главата и все за него приказваш?
  ПРИЯТЕЛКАТА. Ами... защото ми харесва. Защото е прелестен.
  ЖУЛИЕТА. Ето, виждаш ли?
  ПРИЯТЕЛКАТА. Но ти кога успя да го харесаш? Не си говорила още с него!
  ЖУЛИЕТА. Не знам.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Сигурно си го виждала някъде.
  ЖУЛИЕТА. Не съм. Ела, ще поприказваме с него.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Покажи ми го отдалеч, за да огледам хубаво.
  ЖУЛИЕТА. Нали каза, че си го видяла?
  ПРИЯТЕЛКАТА. Може и да съм го видяла.
  ЖУЛИЕТА. Ох, ти... (Излизат.)
  МЛАДЕЖЪТ (излиза иззад завесата). Боже, какъв глас!... Но защо не се обърна,  красавице, за да видя лицето ти! Вярно, то е покрито с маска, но поне устните да  бях зърнал... Спри. Не мечтай. Ако шутът е прав и тя наистина е толкова  красива, няма да се разочароваш, но ако е някой урунгел... (Пауза.) Какъв  глас...(Влиза Шутът.) Бруте, къде се загуби? Искам да вляза вътре.
  ШУТЪТ. Видя ли я? Тя излезе току-що оттук с една приятелка.
  МЛАДЕЖЪТ. Само в гръб, но я чух.
  ШУТЪТ. Как... тя и дума ли не ти каза?
  МЛАДЕЖЪТ. Те не ме виждаха. Бях зад завесата.
  ШУТЪТ. Заради дрехите ли?
  МЛАДЕЖЪТ. Не само.
  ШУТЪТ. Влез там (посочва му страничната врата) и се преоблечи, вземи си и  маска. Но бързо (Младежът излиза.), не искам да я изпускам от погледа си тази  вечер! (Пауза. Шутът гледа през голямата врата.) Бързо, Мигел, бързо! Тя  говори с Ромео! (Влиза Младежът, преоблечен.) Добре. Бързо, искам да чуя  разговора им. (Излизат. Влизат отляво Монтеки и Синьора Монтеки, с маски.)
  МОНТЕКИ. Направи ли ти впечатление, Лучия, колко внимателни и учтиви бяха  слугите. Изглежда князът им е заповядал да внимават, когато дойдат Монтеки.  Аз ти казвах, че князът ни уважава изключително много.
  С-РА МОНТЕКИ. Да, но той уважава също толкова много и Капулети. Защо не е  махнал портрета им от тази стая все още?
  МОНТЕКИ. Той продължава да храни надежда, че ще ни помири.
  С-РА МОНТЕКИ. Оттам и отношението му към нас.
  МОНТЕКИ. Е, но все пак...
  С-РА МОНТЕКИ. Подочух, че и този бал бил замислен с помирителна цел.  Капулети също щели да дойдат.
  МОНТЕКИ. Това обяснява маските. И ако това е така, ще направим голям  скандал.
  С-РА МОНТЕКИ. Стига да ги познаем, Леонардо.
  МОНТЕКИ. Не се безпокой, скъпа, аз ще ги позная! Никаква маска не може да  скрие моя враг от очите ми! (Влизат Капулети и Синьора Капулети отляво.)
  КАПУЛЕТИ. Извинете, господине и госпожо, къде е балът?
  МОНТЕКИ. В голямата зала.
  КАПУЛЕТИ. Благодаря ви.
  МОНТЕКИ. Няма защо. (Влиза Жулиета от голямата врата.)
  ЖУЛИЕТА. Татко, мамо! Чакам ви от повече от двайсет минути! Защо се  забавихте?
  КАПУЛЕТИ. Нали я знаеш майка ти.
  С-РА КАПУЛЕТИ. Какво майка й? (Излизат отдясно.)
  МОНТЕКИ. Изглеждат симпатична двойка, на нашата възраст. Кои ли са?
  С-РА МОНТЕКИ. Трябва да ги заговорим. И дъщеря им е хубавичка. Къде ли е  нашият тиквеник? (Излизат. Влизат Приятелката и Шутът с писмо в ръка.)
  ШУТЪТ. Госпожице Миглен, предайте й го, моля ви.
  ПРИЯТЕЛКАТА. Но защо чак утре сутринта и защо вие не й го предадете?
  ШУТЪТ. Нали ви обясних! Много е важно!
  ПРИЯТЕЛКАТА. Но защо? Какво значение има Жулиета кога ще го получи? И  защо не й го предадете лично, отново ви питам?
  ШУТЪТ. Слушай, Миглен, ако можех утре, аз сам щях да й го дам!
  ПРИЯТЕЛКАТА. Не ми говорете на “ти”! Забранявам ви! (Излиза.)
  ШУТЪТ. Майка му стара, глупаво добиче!... Госпожице Миглен, госпожице  Миглен... (Излиза, тичайки. Влизат Монтеки и С-ра Капулети.)
  МОНТЕКИ. Госпожо (целува й ръка), радвам се, че се запознах с вас.
  С-РА КАПУЛЕТИ. И аз.
  МОНТЕКИ. Ако бях по-млад, навярно щях да тичам след вас, както този шут  след младото момиче.
  С-РА КАПУЛЕТИ. Е, не сме чак толкова стари! (Смеят се, излизат. Влизат С-ра  Монтеки и Капулети. Смеят се.)
  С-РА МОНТЕКИ. Знаете ли, господине, като видях шута и девойката, които  претичаха край нас преди миг, за момент си представих, че аз съм тази девойка,  а вие - шутът!
  КАПУЛЕТИ. А, на шут ли ви приличам? Така е. Като остарее човек...
  С-РА МОНТЕКИ. О, не, не, аз съвсем не исках да кажа такова нещо. (Излизат.  Влизат Приятелката, след нея Шутът, задъхани.)
  ШУТЪТ. Госпожице Миглен, защо ме мъчите? Моля ви, вземете това писмо и...
  ПРИЯТЕЛКАТА. Само ако ми изпълните едно желание, шуте! (Излиза.)
  ШУТЪТ. Ох!... (Излиза. Влизат С-ра Монтеки и Капулети.)
  С-РА МОНТЕКИ. Колко глупаво се получи! Улисахме се и аз не ви попитах за  името.
  КАПУЛЕТИ. Наричайте ме просто Велизаре.
  С-РА МОНТЕКИ. Хм. Знаете ли...
  КАПУЛЕТИ. Какво?
  С-РА МОНТЕКИ. Нали няма да се смеете?
  КАПУЛЕТИ. Няма.
  С-РА МОНТЕКИ. Моят най-голям враг носи същото име.
  КАПУЛЕТИ. Надявам се това да не промени отношението ви към мен.
  С-РА МОНТЕКИ. О, не, разбира се, какво говорите! А моето име е малко...  селско...
  КАПУЛЕТИ. Какво е то?
  С-РА МОНТЕКИ. Лучия.
  КАПУЛЕТИ. Прекрасно име. Обаче... жената на... хм... най-големия ми враг се  казва така.
  С-РА МОНТЕКИ (смее се, след нея и Капулети). Шегувате се много приятно!  (Излизат. Влизат Монтеки и С-ра Капулети. Смеят се.)
  МОНТЕКИ. И какво се получава? Ако аз бях само Велизаре, а вие само Мария,то  ние щяхме да сме заклети врагове...
  С-РА КАПУЛЕТИ. Аз, ако беше така, бъдете уверен, че никога не бих ви правила  - най-малкото - такива комплименти. Всъщност аз не бих дори вървяла редом с  вас! 
  МОНТЕКИ. Какво говорите! Аз бих вдигнал такъв скандал,че... (Излизат. Влиза  Младежът.)
  МЛАДЕЖЪТ. Какво правя аз тук? Защо всъщност дойдох? Та аз тук нямам  място! (Гледа нагоре.) Старче, защо ме изпрати на това място?За да страдам ли?  След като знаеш, че Жулиета е толкова красива, защо ме изпрати, питам те?  Може би ме изпитваш? Но защо? Да видиш как ще реагирам? Ами ако се  самоубия? Като шута! (Сяда и закрива лицето си.) Толкова е красива... (Чува се  смях.) Кой е пак? (Става.) Какви са тези, дето постоянно влизат, излизат и се  смеят! По дяволите! (Скрива се зад завесата. Влизат Монтеки и С-ра Капулети.)
  С-РА КАПУЛЕТИ. Че кои са тези ваши толкова големи врагове? Сигурна съм, че  не са по-големи от моите!
  МОНТЕКИ. Сигурна ли сте? Ха-ха! А ако ви кажа, че нашата вражда започва  отпреди повече от век?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Ще ви отвърна със същото.
  МОНТЕКИ. Нима? А ако ви кажа, че те са един много известен веронски род?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Пак ще ви отвърна със същото.
  МОНТЕКИ. Е, добре. (Отива и заплюва портрета на Капулети.) Ето това са моите  врагове! (Усмихнат.)
  С-РА КАПУЛЕТИ. А!... Но... Как може!? (Силно.) Скандал! Подъл измамник!  Мошеник! Отгоре на всичко заплюва портрета на баба и дядо!
  МОНТЕКИ. Капулети? Мария Капулети!
  С-РА КАПУЛЕТИ. Скандал! (Тръгва към вратата.)
  МОНТЕКИ. Кучка!
  С-РА КАПУЛЕТИ (рязко спира и се обръща). Моля!
  МОНТЕКИ. Чакай! Този път нека не правим скандал! (С-ра Капулети излиза, след  нея и Монтеки. Влизат Капулети и С-ра Монтеки.)
  КАПУЛЕТИ. Извинете, не чух добре вашето фамилно име. Така е шумно в  салона.
  С-РА МОНТЕКИ. Монтеки.
  КАПУЛЕТИ. Хм, значи правилно съм чул.
  С-РА МОНТЕКИ. Защо? Нещо странно ли има?
  КАПУЛЕТИ. Не, не... Всъщност да. Ще ви кажа направо. Аз съм Велизаре  Капулети.
  С-РА МОНТЕКИ (след пауза). Господи!...
  КАПУЛЕТИ. Госпожо Монтеки, за мен това не означава нищо. Аз никога не съм  изпитвал омраза към рода ви, въпреки че по наследство би трябвало да  изпитвам. Омразата всъщност я поддържа Мария. Ако не бях се оженил за нея,  едва ли щяхме да сме врагове в този момент. Не знам откъде се появи тази  ненавист у нея. Когато се женехме, не беше такава.
  С-РА МОНТЕКИ (след пауза). Господи!... (Мъчителна тишина.)
  КАПУЛЕТИ. Нека влезем в салона, а? Тук стана прекалено тихо. (Излизат.  Младежът излиза иззад завесата.)
  МЛАДЕЖЪТ (сяда). Ех, старче, старче... (Влиза Шутът.)
  ШУТЪТ. Тук ли си? Трябва...
  МЛАДЕЖЪТ. Знаеш ли какво стана току-що?
  ШУТЪТ. Какво?
  МЛАДЕЖЪТ. Току-що Монтеки и Капулети се познаха!
  ШУТЪТ. Така ли? Е, значи князът има успех в помиряването, щом досега не са  вдигнали дандания.
  МЛАДЕЖЪТ. Това е лошото.
  ШУТЪТ. Защо? Напротив...
  МЛАДЕЖЪТ. Но така всичко се обърква и бъдещето става неясно!
  ШУТЪТ. Че кога бъдещето е било ясно?
  МЛАДЕЖЪТ (тихо). Да, прав си... Аз просто така, ми хрумна...
  ШУТЪТ. Излъгах те. Моето бъдеще е ясно - остава ми може би ден. (Пауза.)  Мълчиш? Сиреч вече смяташ, че...
  МЛАДЕЖЪТ. Видях я. (Пауза.)
  ШУТЪТ. А говори ли с нея?
  МЛАДЕЖЪТ. Не.
  ШУТЪТ. Слушай, човече, ти имаш шансове, бъди по-уверен.
  МЛАДЕЖЪТ. Какви шансове? Ако знаеше...
  ШУТЪТ. Какво ако знаех? Знам, че искам аз да съм единствената жертва на  красотата на Жулиета! Наречи ме егоист, ако искаш, но нека поне в това да бъда  единствен! Разбра ли?
  ШУТЪТ. Добре. (Тихо.) Ти не можеш да бъдеш единствен... (Влизат Жулиета и  Приятелката.)
  ПРИЯТЕЛКАТА. Да, Жулиета , и ми каза утре да ти предам писмо... Ах, ето го!
  ЖУЛИЕТА. Здравей, Бруте! Затъжих се за теб, днес въобще не сме разговаряли.  Защо ме отбягваш?
  ШУТЪТ. Аз ли, госпожице? Не съм ви изпускал от погледа си.
  ЖУЛИЕТА. А защо не пусна погледа си да дойде при мен?
  ШУТЪТ. Защото с него трябваше да дойде и притежателят му.
  ЖУЛИЕТА. Значи ме отбягваш.
  ЩУТЪТ. И тогава вие, госпожице, щяхте да ме накарате да кажа нещо смешно.
  ЖУЛИЕТА. Е, ще ми кажеш ли?
  ШУТЪТ. Уви, днес шутът плаче.
  ЖУЛИЕТА (смее се). “Уви, днес шутът плаче.” Звучи ми като “скърбящият се  смее”! (Пауза.) И какво пише в писмото, което Миглен трябваше да ми даде  утре?
  ШУТЪТ. Тя даде ли ви го?
  ЖУЛИЕТА. Да.
  ШУТЪТ. И вие прочетохте ли го?
  ЖУЛИЕТА. Ами... да.
  ШУТЪТ. Тогава знаете какво пише.
  ЖУЛИЕТА. Наистина е смешно. Поздравявам те.
  ШУТЪТ. Моля?
  ЖУЛИЕТА. Поздравявам ти, много ми хареса.
  ШУТЪТ. Значи е смешно...
  ЖУЛИЕТА. О, да, нали, Миглен?
  ПРИЯТЕЛКАТА. Да.
  ШУТЪТ (обръща се, тръгва си, гърбом). Аз си отивам. (Излиза.)
  ЖУЛИЕТА. Какво му има, никога не се е държал така?
  МЛАДЕЖЪТ (към Приятелката). Госпожице, може ли да ни оставите сами? (Тя  поглежда Жулиета и излиза.)
  ЖУЛИЕТА. Но...
  МЛАДЕЖЪТ. Госпожице, вие не сте чели писмото.
  ЖУЛИЕТА. Но...
  МЛАДЕЖЪТ. Нали?
  ЖУЛИЕТА (навежда глава). Не съм.
  МЛАДЕЖЪТ. Поиграхте си с шута.
  ЖУЛИЕТА. Подиграх се?
  МЛАДЕЖЪТ. Подиграх, поиграх - все едно.
  ЖУЛИЕТА. Но защо? Там не пишеше ли някаква весела историйка?
  МЛАДЕЖЪТ. Сигурен съм, че не.
  ЖУЛИЕТА. А какво тогава?
  МЛАДЕЖЪТ. Съдейки по вида на Брут, не е било смешно.
  ЖУЛИЕТА. А вие не знаете ли какво пише в писмото? По-скоро какво пишеше,  защото Миглен го е изгубила...
  МЛАДЕЖЪТ (трепва). А!?...
  ЖУЛИЕТА. Извинете, питах ви дали знаете какво пишеше във...
  МЛАДЕЖЪТ (рязко). Не.
  ЖУЛИЕТА (смутено). Брут често ми праща разни смешни случки и аз си  помислих, че и сега... (Обръща се.) Господи, той сигурно е обиден.
  МЛАДЕЖЪТ. Но той е шут!
  ЖУЛИЕТА. Какво значение има?
  МЛАДЕЖЪТ. Той е зависим от...
  ЖУЛИЕТА. Той е свободен човек като мен и вас. Ще го намеря.
  МЛАДЕЖЪТ (хваща я за ръката). Не...
  ЖУЛИЕТА. Извинете, кой сте вие?
  МЛАДЕЖЪТ. Не се обиждайте, но аз заради шута. Той може би ще се почувства  по-зле.
  ЖУЛИЕТА (след пауза). Брут няма по-близък човек от мен, както и аз от него.  (Появява се Ромео, но те не го забелязват.) Кой сте вие? Мълчите?
  РОМЕО. Мълчиш? (Обръщат се към него.) Защо мълчиш? Прекрасна  госпожице, простете, че се намесвам така, но аз не мога да търпя подобно  неуважение към вашата красота, дори и да е от приятел! То се казва Мигел, но  какво от това?
  ЖУЛИЕТА. Прав сте. Но аз и с вас не се запознах. Вие сте?
  МЛАДЕЖЪТ. Ромео Монтеки.
  РОМЕО (студено на Младежа). Благодаря ви, но нямаше нужда.
  ЖУЛИЕТА. Монтеки?
  РОМЕО. Да. Да ви придружа ли, госпожице?
  ЖУЛИЕТА (гледа портретите; вдига рамене, силно). Разбира се. За мен е  удоволствие. (Двамата излизат.)
  МЛАДЕЖЪТ (сваля си маската, на нея). Мигел, ти си подлец. Какво знаеш ти за  тях, че се месиш в живота им... Погуби Брут... Мигел, ти си подлец! Предаде се  на... слабостта и обрече едно човешко същество! О, слабост, твойто име...  (Пауза.) Но аз не съм Мигел... Нали? (Пауза.) Млъкни! Подлец! Умееш само да  подслушваш. (Чу-ва се шум.) Някой идва... (Скрива се зад завесата. Влизат  Монтеки и С-ра Капулети.)
  МОНТЕКИ. Мария, аз държа да се срещнем някъде насаме и да обсъдим нещата  спокойно.
  С-РА КАПУЛЕТИ. Да, това би било добре.
  МОНТЕКИ. Нека се срещнем тогава утре на обяд при хана на големия  кръстопът. (С-ра Капулети кима утвърдително. Влизат Капулети, С-ра  Монтеки, Ромео и Жулиета. С маски.)
  МОНТЕКИ И КАПУЛЕТИ. А, ето я и моята съпруга.
  С-РА МОНТЕКИ И С-РА КАПУЛЕТИ. А, ето го и моят съпруг. (И четиримата го  казват едновременно и след това се засмиват.)
  С-РА МОНТЕКИ. Какъв унисон! (Пауза.)
  КАПУЛЕТИ. Надявам се, че всички прекарахме добре.
  С-РА КАПУЛЕТИ. О, да, скъпи.
  С-РА МОНТЕКИ. Може би пак ще се срещнем някъде.
  КАПУЛЕТИ. Сигурно. Довиждане на всички.
  ВСИЧКИ (без Монтеки). Довиждане. (Жулиета на Ромео, С-ра Монтеки на  Капулети, С-ра Капулети на Монтеки. Капулети, С-ра Капулети и Жулиета  излизат.)
  МОНТЕКИ. Лучия, как се казваха тези хора?
  С-РА МОНТЕКИ. Аз... забравих. Защо?
  МОНТЕКИ. Хайде, тръгваме си. (Тръгват.)
  МЛАДЕЖЪТ (зад завесата). Ромео! (Ромео спира и се обръща, а Монтеки и С-ра  Монтеки излизат. Младежът излиза иззад завесата.)
  РОМЕО. Аз вече не ви познавам, господине.
  МЛАДЕЖЪТ. Ромео, трябва да ти кажа нещо. Тя е Капулети.
  РОМЕО. Коя тя?
  МЛАДЕЖЪТ. Жулиета. (Пауза.)
  РОМЕО. Дори и да е дъщеря на дявола, ще се оженя за нея! (Излиза.)
  МЛАДЕЖЪТ. Ох, аз наистина съм подлец. Подлецо, трябва да намериш Брут!  (Втурва се към вратата и излиза.)
 
 
Сутрин. Стаята на Жулиета. Жулиета е сама и се разхожда. Влиза Капулети.  Жулиета тръгва към него, той я целува, усмихва се.
 
  КАПУЛЕТИ. Добро утро, Жулиета. Как спа, Жулиета?
  ЖУЛИЕТА. Добре. (Обръща се с гръб към баща си.)
  КАПУЛЕТИ. Дойката ми каза, че искаш да ми кажеш нещо.
  ЖУЛИЕТА. Татко...
  КАПУЛЕТИ. Да?
  ЖУЛИЕТА. Колко силна може да бъде една омраза?
  КАПУЛЕТИ. В какъв смисъл? Защото трябва да знаеш, дъще, че омразата, както  и много други неща, също зависи от изгодата.
  ЖУЛИЕТА (обръща се към него). Не, не, аз говоря за чистата омраза.
  КАПУЛЕТИ. Чистата омраза? Какво значи чиста?
  ЖУЛИЕТА. Ами като любовта, например.
  КАПУЛЕТИ. О, тя също зависи от изгодата.
  ЖУЛИЕТА. Имам предвид чистата любов! А чиста любов има!
  КАПУЛЕТИ (въздиша). Ох, не знам, дъще. Любовта е примесена с толкова други  чувства и усещания, че...
  ЖУЛИЕТА. Но, татко, аз вярвам в чистата любов!
  КАПУЛЕТИ. Ти си млада.
  ЖУЛИЕТА. Но не вярвам в чистата омраза.
  КАПУЛЕТИ. Но защо ти е на теб тази чиста омраза? Какво общо имаш ти с нея?
  ЖУЛИЕТА. Тя ми пречи да живея.
  КАПУЛЕТИ. На кого ли не пречи.
  ЖУЛИЕТА. Татко... аз обичам Ромео Монтеки!
  КАПУЛЕТИ. Това е много хубаво, Жулиета.
  ЖУЛИЕТА. А? Татко, аз обичам Ромео Монтеки!
  КАПУЛЕТИ. Това е прекрасно, казах ти.
  ЖУЛИЕТА. Но аз обичам Монтеки!
  КАПУЛЕТИ. Ти обичаш Ромео. Монтеки за теб не съществува.
  ЖУЛИЕТА. Но... защо така реагираш? Защо не ми се скараш, не извикаш мама?
  КАПУЛЕТИ. За какво? За това, че обичаш?
  ЖУЛИЕТА. Но, татко, не си ли против?
  КАПУЛЕТИ. Не. Аз нямам врагове.
  ЖУЛИЕТА. Но нали Монтеки са ни семейни врагове?
  КАПУЛЕТИ. От нашето семейство те са врагове единствено на майка ти.
  ЖУЛИЕТА (намръщва се). Ох, да, мама. Тя няма да ме разбере.
  КАПУЛЕТИ. Тя няма да поиска да те разбере. Но не мисли за това. Разкажи ми за  Ромео. (Сяда на леглото.)
  ЖУЛИЕТА. Той е красив и умен. Друго няма.
  КАПУЛЕТИ (смее се). Защо ли те питам? Знам какво ще ми отговориш! Как се  отнася той с теб?
  ЖУЛИЕТА. Както с всяко момиче.
  КАПУЛЕТИ. Това не говори нищо за него. Всички млади хора, а и не само, се  отнасят добре с дамите.
  ЖУЛИЕТА. Ама ние разговаряхме толкова малко с Ромео.
  КАПУЛЕТИ. А как тогава разбра, че го обичаш?
  ЖУЛИЕТА. Почувствах го. (Пауза.) Татко не искам мама да разбере от чужди  хора за мен и Ромео.
  КАПУЛЕТИ. За теб и Ромео?
  ЖУЛИЕТА. Той... ми се закле, че ме обича.
  КАПУЛЕТИ. Че кога успя! Вие, младежта, не си губите времето. Значи искаш от  мен да говоря с майка ти?
  ЖУЛИЕТА. Да.
  КАПУЛЕТИ. Добре. Облечи се и ела на закуска. Наредих да сложат масата.  (Излиза. Жулиета се облича и излиза.)
 
 
По същото време. Кръчма. Столовете се вдигнати на масите. Само една маса е  свободна. На нея спи Ромео. На масата има чаша и кана за вино. Влиза  Младежът, през цялата сцена е намръщен и злобен.

  МЛАДЕЖЪТ. Има ли някой тук?... Кой ще ти стои в кръчмата толкова рано  сутринта. (Вижда Ромео.) А, има някой. Ей, синьор, синьор. (Ромео се събужда и  рязко се изправя, като гледа със сънени очи.) Виждал ли си Брут? (Ромео не  отговаря.) А? (Също.) Довиждане! (Тръгва.)
  РОМЕО. Мигел, чакай. (Търка очи.) Ела, седни. (Младежът сяда на едни стол  срещу него.) Заспал съм.
  МЛАДЕЖЪТ. Във вашите кръчми не изхвърлят ли заспалите?
  РОМЕО. Изхвърлят ги.
  МЛАДЕЖЪТ. Ти как тогава си осъмнал тук?
  РОМЕО. Аз съм благородник.
  МЛАДЕЖЪТ. Ти си се напил и си заспал.
  РОМЕО. Да.
  МЛАДЕЖЪТ. Че по какво познават напилите се и заспали благородници от  неблагородниците?
  РОМЕО.  По дрехите. Слушай, Мигел. Тя е Капулети.
  МЛАДЕЖЪТ (мълчи). Намекваш за подлостта ми ли?
  РОМЕО. Каква подлост?
  МЛАДЕЖЪТ. Като ти казах, че тя е Капулети.
  РОМЕО. Оф, не, аз извърших подлост, като се влюбих в нея!
  МЛАДЕЖЪТ. Тогава всички хора са подлеци.
  РОМЕО. Аз наричам така само себе си.
  МЛАДЕЖЪТ. Да не си единственият, който се е влюбил?
  РОМЕО. Но съм единственият, който се е влюбил в най-големия си враг!
  МЛАДЕЖЪТ. Какъв враг ти е Жулиета?!
  РОМЕО. Как какъв? Тя е Капулети!
  МЛАДЕЖЪТ. Е и?
  РОМЕО. Аз съм подлец, защото един Монтеки не може да обича Капулети!
  МЛАДЕЖЪТ. Момент! Тя е Жулиета, ти си Ромео. Къде е подлостта?
  РОМЕО. Подлостта е в нея. Тя не ми каза, че е Капулети!
  МЛАДЕЖЪТ. Моля?!
  РОМЕО. Тя го скри от мен!
  МЛАДЕЖЪТ. Моля!? Нима Ромео наистина е подлец!
  РОМЕО. Аз съм подлец без вина!
  МЛАДЕЖЪТ. Вината на един подлец е в това, че е подлец!
  РОМЕО. Човек в един момент може да бъде подлец, в друг - не.
  МЛАДЕЖЪТ. А кой ще определи това? Самият човек? Тогава той става подлец и  към себе си!
  РОМЕО. Аз ще си изкупя вината.
  МЛАДЕЖЪТ. Каква вина? Любовта?
  РОМЕО. Какво любов? Ще й обясня, че всичко е било шега, плод на вечерта.
  МЛАДЕЖЪТ. Но, подлецо, ти нали каза, че ще се ожениш за нея?
  РОМЕО. Кога съм казал? Не помня. Не е възможно да го е казал Монтеки!
  МЛАДЕЖЪТ. Вчера... като си си крил лицето с маска, си си крил и душицата...  Обаче сега маската я няма и ти...
  РОМЕО (прекъсва го; изобщо в цялата сцена те се прекъсват един друг). Аз съм  разумен. Аз не съм луд да пропилея живота си, лишен от наследство. Или да се  оставя да ме презират всичките ми роднини. И да стана за смях на цяла Верона!
  МЛАДЕЖЪТ. Не, ти не си луд, разбира се. Ти просто си... страх... (Грабва един  стол.)
  РОМЕО. Чакай, Мигел! Какво правиш? Остави стола, моля ти се! (Избягва.)
  МЛАДЕЖЪТ (захвърля стола). За него ли умират шутовете? (Излиза.)
 
 
Балкон. На балкона е Жулиета, сама.

  ЖУЛИЕТА. Днес денят ще бъде хубав! Познах го по сутринта. А тя беше  прекрасна! О, ето ги! (Хвърля трохи на птиците.) Колко са красиви! Красиви са,  защото не са в кафез. Попаднат ли в кафез, птиците погрозняват. Така каза  новият градинар. Я ги виж тези двете! Вчера не бяха ли тук? Май бяха. Държат  се, сякаш не се познават. О, той я забеляза! Я колко е горд. Не го показва. И тя го  видя - горката, прехласна се! Той тръгна към нея... Ама че се е изпъчил - сякаш  от него зависи храната. Докосна я с крилото си... Колко е срамежлива -  потръпна цялата! Той се прави на кавалер, отстъпва й троха. Тя го докосна с  клюна си. Той се отдръпна! О... Защо? Тя те харесва, глупаче! Тя протяга шия...  Ето ти троха, красавице, изяж я! Той я изпревари! Ама че негодник! Браво,  отдръпни се от него (появява се Младежът, тя не го вижда), браво! Остави го  този надут млад нехранимайко! Виж там, на по-горния клон, друг те гледа,  отдавна те гледа, аз забелязах. Той май идва при теб. Чудесно! О... Какво иска  този подлец!? Защо те клъвна! И него клъвна, новия ти обожа... тел... О, не,  недей се меси! (Вика.) Ще загинеш! Не-е-е! (Птиците отлитат, на земята пада  едно малко птиченце. Жулиета скрива лице и се извръща. Младежът отива и  взема в шепите си птичето.)
  МЛАДЕЖЪТ. То е още живо.
  ЖУЛИЕТА (стряска се, преглъща сълзите си, поглежда го). Кой сте вие?
  МЛАДЕЖЪТ. То е още живо. Крилото му е наранено, но ако се погрижи някой за  него, скоро ще може да полети. Иначе ще умре.
  ЖУЛИЕТА. Аз ще се погрижа за него. (Навежда се и го поема от ръцете му.  Поемането е бавно, като ритуал.) Благодаря.
  МЛАДЕЖЪТ. Няма защо. Аз ви го дължа.
  ЖУЛИЕТА. За какво?
  МЛАДЕЖЪТ. Прощавате ли ми?... Да или не?
  ЖУЛИЕТА. Но за какво, господи?
  МЛАДЕЖЪТ. Прощавате ли ми?
  ЖУЛИЕТА. Разбира се. (Младежът се покланя. Излиза. Жулиета гледа  озадачено след него.) Но кой беше той? (Мисли.) Не го помня. (Излиза.)
 
 
По обяд. Стаичка в хан. Влиза С-ра Капулети, говори на някого от вратата.

  С-РА КАПУЛЕТИ. За не повече от час. Да. (Затваря вратата, сяда на леглото и  започва да оправя прическата си. Нетърпелива е.) Хайде, синьор Монтеки, идвай  да те видя що за мъж си. (Става и се разхожда. На вратата се чука. Тя я отваря и  се хвърля в прегръдките на някой отвън.) Ох, простете! За какво ме търсите?  Ще ви платя после! (Влиза и затръшва вратата.) Глупав ханджия! (Отново  оправя прическата си. Вратата се отваря и влиза Монтеки.) Леонардо!  Най-сетне!
  МОНТЕКИ. Госпожо Капулети?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Каква госпожа... !
  МОНТЕКИ. Но вие...
  С-РА КАПУЛЕТИ. О, я не се прави на... Събличай се!
  МОНТЕКИ (прегръща я и я целува). Мария! Знаеш ли от колко години мечтая... !
  С-РА КАПУЛЕТИ. А ме накара да чакам цели десет минути! Събличай се!
  МОНТЕКИ. Чакай! Кажи ми първо, защо не се омъжи за мен, ами за оня  дървеняк, Капулети?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Ами ти? Можеше да избираш, а избра Лучия! С какво тя е по...  от мен?
  МОНТЕКИ. С нищо, кълна се! С нищо!
  С-РА КАПУЛЕТИ. Късно е вече да се кълнеш!
  МОНТЕКИ. Никога не е късно! Събличай се!
  С-РА КАПУЛЕТИ. Чакай! Къде си се разбързал? Толкова години не бърза, сега се  разбърза!
  МОНТЕКИ. Но нали и ти...
  С-РА КАПУЛЕТИ. Чуй, искам да съм сигурна, че това няма да е първата и  последна среща.
  МОНТЕКИ. Естествено. Това е началото!
  С-РА КАПУЛЕТИ. Началото на какво?
  МОНТЕКИ. Не говори, събличай се!
  С-РА КАПУЛЕТИ. Добре!
  МОНТЕКИ. Чакай! Вярно... защо това да не е начало?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Добре де, ще е начало! Нали казахме вече.
  МОНТЕКИ. Не, не, имам предвид истинско начало!
  С-РА КАПУЛЕТИ. Че това според теб сън ли е? Събличай се!
  ДВАМАТА (започват да се събличат, но спират). Чакай! Чакай...
  С-РА КАПУЛЕТИ. Да не би...
  МОНТЕКИ. Можем да го направим истинско начало!
  С-РА КАПУЛЕТИ. Но как? А мъжът ми, жена ти? Те къде ще изчезнат? Да не би  да искаш да ги убием?
  МОНТЕКИ. ... А защо не?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Да ги убием!
  МОНТЕКИ. Ами... да.
  С-РА КАПУЛЕТИ. Но къде, как, кога... защо?
  МОНТЕКИ. Защо? Не искаш ли да живеем заедно?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Искам.
  МОНТЕКИ. Не ти ли е омръзнало всичко старо?
  С-РА КАПУЛЕТИ. Омръзнало ми е!
  МОНТЕКИ. Тогава къде е пречката!
  С-РА КАПУЛЕТИ (след пауза). Няма пречка! Събличай се! (На вратата се чука.)
  МОНТЕКИ. Кой е?
  ГЛАС. Извинете, господине, аз съм ханджията.
  МОНТЕКИ. Какво искаш?
  ГЛАС. Извинете, господине, но аз трябва да знам кого пускам в стаите си, иначе  не може.
  МОНТЕКИ. Защо да не може? Нали ти плащам!
  ГЛАС. Извинете, господине, но не може.
  МОНТЕКИ. Добре, идвам. (Чуват се отдалечаващи стъпки.) Обличай се. Ще  слезем в каретата ми.
  С-РА КАПУЛЕТИ (мотае се). Добре... А... за...
  МОНТЕКИ. Ще уточним подробностите след това. (Излиза.)
  С-РА КАПУЛЕТИ. Ти май всичко отдавна си го измислил! (Излиза.)
 
 
Стая в дома на Капулети. Два гардероба отстрани. Влизат Капулети и С-ра  Монтеки.
 
  КАПУЛЕТИ. Не съм и предполагал, че можете да дойдете, госпожо.  Изненадахте ме.
  С-РА МОНТЕКИ. Честно да ви призная, и аз съм изненадана. Тръгнах уж на  разходка, а ето ме тук.
  КАПУЛЕТИ. То и аз се чудех какво да правя. Всъщност - мислех за вас.
  С-РА МОНТЕКИ. За мен?
  КАПУЛЕТИ. Да. И си спомних, че аз ви познавам много отдавна. Още не бяхте  Монтеки. Впрочем и аз още бях несемеен...
  С-РА МОНТЕКИ. Аз... не дойдох случайно тук. (Пауза.) Исках да поговорим  точно за това, за миналото. Вие може би не знаете, но Леонардо можеше  навремето да избира между две девойки, за които да се ожени.
  КАПУЛЕТИ. Не се учудвам. По онова време кандидатките бяха повече от  кандидатите.
  С-РА МОНТЕКИ. И той избра мен.
  КАПУЛЕТИ. Изглежда вие сте била по-красивата.
  С-РА МОНТЕКИ. Благодаря. Но аз не ви казах коя бе другата. Трябва да ви кажа,  че и до днес се учудвам как той избра мен, защото другата бе жена ви.
  КАПУЛЕТИ. О...
  С-РА МОНТЕКИ. Извинявайте... Не помислих. Да не ви нараних?
  КАПУЛЕТИ (смее се). О, не!...
  С-РА МОНТЕКИ. Смешно ли е?
  КАПУЛЕТИ. Всъщност не, но направихте голям комплимент на жена ми. Ако не  бяхте го казали вие, аз никога не бих повярвал, че е имало нещо, в което Мария  не е успяла. (Внезапно сериозен.) Ето защо, значи, Мария е непримирим враг на  Монтеки. (Чука се.) Кой е?
  ГЛАСЪТ НА ДОЙКАТА. Аз съм, господарю.
  КАПУЛЕТИ. Ох, дойката. Какво пак иска? Елате, влезте в този гардероб. (С-ра  Монтеки влиза в гардероба, Капулети сяда на мястото си.) Влез. (Влиза  Дойката.) Госпожата дойде ли си?
  ДОЙКАТА. Точно за това идвам, господарю.
  КАПУЛЕТИ. Какво има?
  ДОЙКАТА. Вий знайте, че аз ви служа отдавна. Още откак се роди Жулиета.
  КАПУЛЕТИ. Разбира се. Ти си част от дома.
  ДОЙКАТА. Благодаря, господарю.
  КАПУЛЕТИ. Кажи сега какво има.
  ДОЙКАТА. Господарката си дойде преди малко и замина.
  КАПУЛЕТИ. Замина? Къде замина?
  ДОЙКАТА. Не знам, господарю. Тя се държа малко странно. Първо беше  разрошена...
  КАПУЛЕТИ. Разрошена? Тя?
  ДОЙКАТА. Да, и освен това дрехите й бяха изпомачкани. Дойде, каза ми да не  вървя подире й и отиде в стаята си. Ама аз, нали се учудих много, и погледнах  през... ъ...
  КАПУЛЕТИ. През ключалката.
  ДОЙКАТА. Да... Тя извади от бюрото си един малък пистолет, досега не бях го  виждала. След това излезе и се качи на една карета, вътре я чакаше някакъв  мъж и каретата изчезна. То... господарю... аз съм виждала тази карета и зная на  кого е.
  КАПУЛЕТИ. На кого е?
  ДОЙКАТА. На Монтеките.
  КАПУЛЕТИ (след пауза). Това ли е всичко?
  ДОЙКАТА. Да, господарю.
  КАПУЛЕТИ. Благодаря. (Дойката излиза. От гардероба излиза и С-ра Монтеки.)
  С-РА МОНТЕКИ. Ами ако са ме видели!
  КАПУЛЕТИ (на себе си). Едва ли... Били са заети... Разрошена, изпомачкана...  (Скача.) Ще го убия! Мръсник! Ще я убия и нея! Развратница! (Мята се  напред-назад.)
  С-РА МОНТЕКИ. Велизаре... (Той рязко спира, обръща се.) Аз знаех, че ще се  случи... рано или късно...
  КАПУЛЕТИ (мисли за друго, после за това). Живяла си с него и си го знаела...  (Целува й ръка.) Госпожо. (Държи й ръката.) Те сигурно са решили да ни убият.
  С-РА МОНТЕКИ (отскубва си ръката). А!? Какво?
  КАПУЛЕТИ. Сигурно са...
  С-РА МОНТЕКИ. Но как!... Казвате го, сякаш е игра!
  КАПУЛЕТИ. Познавам жена си. (С-ра Монтеки клати глава и излиза, тичайки.  Той мисли напрегнато.) Само че... Да... (Мрачно.) Жена ми винаги успява. Само  че... (Излиза.)
 
 
Стаята с портретите в двореца. Влизат Ромео и Жулиета.

  РОМЕО. Госпожице...
  ЖУЛИЕТА. Госпожице? Вчера ми казваше Жулиета.
  РОМЕО. Госпожице Капулети...
  ЖУЛИЕТА (оглежда го). Ромео, това ти ли си? Как така “госпожица Капулети”?
  РОМЕО. Госпожице Капулети, аз...
  ЖУЛИЕТА. Ромео, аз съм Жулиета!
  РОМЕО. Госпожице Капулети, аз трябва...
  ЖУЛИЕТА. Ромео!
  РОМЕО. Госпожице Капулети, аз трябва да ви кажа, че...
  ЖУЛИЕТА. Ромео, нека не говорим днес. Вчера си казахме много неща.
  РОМЕО. Госпо...
  ЖУЛИЕТА. Ромео! Аз не искам нищо да ми казваш! Ти ми каза вчера.
  РОМЕО. Не помня.
  ЖУЛИЕТА. Какво не помниш?
  РОМЕО. Да съм ви казвал нещо. Госпожице Капулети, аз не знам дали вчера съм  разговарял с вас. Нали знаете - маски. Аз разговарях с толкова много дами, че...  Вие с каква маска бяхте? С червена? Не, не! Мисля, че бяхте със зелена! Или  бъркам? Не, не знам, не помня... Госпожице Капулети, вие изглежда сте  сбъркали. Аз не съм разговарял с вас. Да, сега си спомних. Аз ви търсих, но вие  си бяхте отишли. Да, точно така! Или не! Аз ви гоних цяла вечер, за да  разговарям с вас, но вие сякаш ме отбягвахте. Не си ли спомняте? А аз помня!  Да... Ах, простете, бързам! (Излиза.)
  ЖУЛИЕТА (гледа безпомощно, олюлява се, сяда... изведнъж скача). Птичката  ми! Птичката!... Тя е жива!... Жива?! (Втурва се към вратата и излиза. От другата  влизат Монтеки и С-ра Монтеки.)
  С-РА МОНТЕКИ. Тук ли ще бъде срещата? (Пребледняла.)
  МОНТЕКИ. Да. Те всеки момент могат да се появят. Седни там на онзи стол. Аз  ей сега ще дойда. (С-ра Монтеки сяда, а Монтеки си зарежда пистолета с гръб  към нея. Тя също изважда пистолет и го слага в скута си. Монтеки слага  пистолета в джоба и сяда до жена си. Подсвирква си. Влизат Капулети и С-ра  Капулети. Бавно сядат срещу Монтеки. Между тях има маса. Всички насочват  пистолети под масата, съответно Монтеки и Капулети един срещу друг, жените  им също. Мълчат. Монтеки се изкашля.) Ами... без... ъ... без предговори...
  С-РА КАПУЛЕТИ. Няма да обвиняваме. Пък...
  С-РА МОНТЕКИ. Тогава... без оправдания!
  КАПУЛЕТИ (тихо). Без смисъл. (Монтеки кимва към С-ра Капулети и се чува  общ гърмеж. Умират и четиримата. Портретите също са се застреляли,  рамките са паднали на земята. Влиза Шутът.)
  ШУТЪТ (оглежда ги). Изядоха ги червеите. (Замислен.) Хей! (Вика.) Изнесете  труповете (вижда рамките, по-тихо) и рамките! Чувате ли, ей! (Ослушва се.) Хм.  Няма кой. (Пауза.) Време е. (Вади от джоба си шишето с отрова.) Ами то,  господин Монтеки, и отровата, и пистолета - все същото. Все смърт. И все пак  отровата е по-различна. Тя не само убива, тя отравя. Погълнеш ли отровата,  ставаш отровен. Ставаш друг. Ставаш отблъскващ, противен.  По-сърце-приятно е да бъдеш застрелян, отколкото отровен. Е, господин  Монтеки, не знам дали ще ме разберете... Искам да ви убедя, че дори и в смъртта  си шутът ще е по-долу от вас. Да сте сигурни в това. И да не се срамувате от  смъртта си на оня свят. Впрочем, след малко и аз ще дойда при вас, за да ви  прошепна, че сеньора Капулети е развратница, а синьор Капулети - добър човек.  За да ви кажа, че вие, господин Монтеки, неволно станахте жертва. Жертви  стават обикновено шутовете. (Взима рамките и ги окачва на шията си.) Така че,  господа, пия за жертвите! (Изпива отровата. Ляга на земята и разперва ръце.  Вика.) Последното ми желание е да изгорят заедно с мен и рамките! (Влиза  Младежът.)
  МЛАДЕЖЪТ. Бруте! Най-после! Какво правиш на земята!?
  ШУТЪТ. Току-що вдигнах тост с тези приятели! Тоест врагове.
  МЛАДЕЖЪТ. Кои са те? Монтеки и Капулети?
  ШУТЪТ. Позна. (Младежът се хвърля към мъртвите и проверява дали са живи.)  Сега остава да познаеш и какво беше питието.
  МЛАДЕЖЪТ (рязко спира, хвърля се към Брут). Бруте! Изпи ли я? Защо?  Повръщай, повръщай! (Мъчи се да го вдигне. Вдига му главата.) Бруте, живей!  Тя те обича!
  ШУТЪТ. Не говори...
  МЛАДЕЖЪТ. Тя те обича!
  ШУТЪТ. Няма начин. Вече погълнах отровата. Не можеш да ме върнеш назад.
  МЛАДЕЖЪТ. Но тя те обича! Тя ми го каза! Вярвай!
  ШУТЪТ. Кога?
  МЛАДЕЖЪТ. Вчера.
  ШУТЪТ. А защо не ми го каза и ти вчера?
  МЛАДЕЖЪТ. Постъпих...
  ШУТЪТ (безразлично). Искал си да я запазиш за себе си... Проклинам те,  приятелю. Дръпни се. (Младежът се отдръпва. Шутът се надига.) Приятна  отрова! Убива без агония! (Умира.)
  МЛАДЕЖЪТ. Шуте! (Хвърля се отгоре му, опитва се да го съживи.) Шуте!...  (Плаче, хленчи. Изведнъж се изправя, вдига шишенцето с отрова, вижда, че е  празно и го захвърля. Хвърля се към убитите, взема един пистолет, но внезапно  се парализира. Сцената се променя и )
 
 
 
  Ауфтакт N 2
 
 
става като в Интрото.Старецът. Младежът пада на земята.

  СТАРЕЦЪТ. Момче, ти можеш да умреш единствено в своето време.
  МЛАДЕЖЪТ. Всичко това сън ли беше?... Слава богу.
  СТАРЕЦЪТ. И да, и не. Кой може да каже?
  МЛАДЕЖЪТ (гледа пистолета в ръката). Ти.
  СТАРЕЦЪТ. Аз те предупредих. Ти не ме послуша.
  МЛАДЕЖЪТ. Ти ме изпрати там! Защо? След като си знаел какво ще стане? Защо  не ме изпрати другаде?
  СТАРЕЦЪТ. Където и да беше отишъл, пак щеше да срещнеш Жулиета, Ромео,  шута, Монтеки, Капулети...
  МЛАДЕЖЪТ. Може би си прав. Затова се връщам в моето време. Там ще бъда  по-спокоен.
  СТАРЕЦЪТ. Съмнявам се.
  МЛАДЕЖЪТ. Но аз не! Преди да те срещна, живях спокойно.
  СТАРЕЦЪТ. Но ме срещна.
  МЛАДЕЖЪТ. Мога да те забравя.
  СТАРЕЦЪТ. Не можеш. Душата ти е вече рана, а светът около тебе - сол.
  МЛАДЕЖЪТ. Глупости на търкалета.
  СТАРЕЦЪТ. Това е истината.
  МЛАДЕЖЪТ. Добре. Край. Оставям те - теб и табелата ти. И ти казвам сбогом.  Нека повече не говорим. (Взема торбата и си тръгва.)
  СТАРЕЦЪТ. До скоро. (Младежът излиза.)
 
 
 
  Финале гранде
 
 
Парламент. Присъстващите са четно число, разделени точно на половина. Хора  и кучета. (Съответно - вляво и вдясно.) На трибуната е Човекът.

  ЧОВЕКЪТ (разгорещен, крещи). Хора! Говоря на вас! Спомнете си, хора,  спомнете си миналото! Когато земята ни принадлежеше и ние й бяхме  господари! Когато още не трябваше да я делим с кучетата! Спомнете си! Само  така ще се сплотим, за да си възвърнем нашето право - правото на дедите ни,  правото, с което живяхме тези хилядолетия, правото на върховенство в  управлението на земния живот! Долу кучетата! (Лявата част започва да  ръкопляска, дясната - да вика: “У-у-у!”. Неразбория. На трибуната се качва  Кучето, с очила.)
  КУЧЕТО (говори спокойно, бавно, с акцент, в определени моменти  снизходително). Аз... не разбирам... за какво право претендираше  преждеговорившият.
  ВИК. Сложи си картата! (Виковете ще бъдат само отляво.)
  ВИК. Кое си ти, бе?
  ВИК. Кажи си името!
  КУЧЕТО. Бъдете спокойни, хора, аз ще си сложа картата и ще се представя, но  няма да ви кажа “уважаеми колеги”. Джери Рекс от Втори бездомен  избирателен район. Пе Ка Пе или Партия за кучешки прогрес. Аз, както вече ви  казах, не разбирам за какво исконно право стана дума преди малко. Защото аз  ще призова хората да си спомнят това, което ги е учила тяхната наука -  биологията. На планетата Земя прачовеците са се появили доста след  пракучетата - вълците. Така че може да се поспори по въпроса за правото. Още  повече, че за прачовеците се съди по някакви питекантропски и  австралопитешки останки, докато и в наше време се срещат вълци.
  ВИК. А какво стана с тях?
  ВИК. Защо няма нито един представител на тази малцинствена група в  парламента?
  ВИК. Защо ги затворихте в резервати?
  КУЧЕТО. Обвинявате ни за резерватите?!
  ВИК. Разбира се!...
  ВИК. Да-а...
  ВИК. У-у...
  КУЧЕТО. В такъв случай аз пак ще се обърна към друга ваша наука - историята,  и ще ви попитам: какво стана, например, с местното индианско население в  следколумбова Америка? Мълчите? Преди малко крещяхте, а сега мълчите.  Тогава аз ще ви отговоря: индианците бяха затворени в резервати. Като някакви  животни!
  САМОТЕН ВИК. Не наричай хората животни, животно такова!
  КУЧЕТО. Вие, хората, тогава тръбяхте, че това се прави, за да се предпазят  индианците от изчезване... Тръбяхте, че се прави, за да се предпазят индианците  - хората, значи - от изчезване! А от кого да се предпазят? От хората! Значи  хората се изяждат от хора! Вашата наука нарича това канибализъм! (Шум.) И  ето сега ние използваме вашия опит - правим резервати, за да запазим вълците.
  ВИКОВЕ. Лицемери! Убийци!
  КУЧЕТО. О, не. Ние просто използваме вашия опит. Но не се заблуждавайте -  ние няма да вървим по вашите стъпки, защото така ще стигнем до парламент, в  който кучетата ще седят на мястото на хората, а на наше място - дявол знае  кой! Затова нашата партия...
  ВИК. Коя ваша партия?
  ВИК. Тя е измислена!
  ВИК. Вашата партия е позор за Космоса!
  КУЧЕТО. Измислена? Ха-ха! Пе Ка Пе била измислена! Ха-ха! (Отдясно се смеят,  отляво дюдюкат.) Вижте какво (внезапно сериозен), Пе Ка Пе дойде в  парламента и зае половината места в него след честни и демократични избори.  Те показаха действителното съотношение на силите на планетата. Освен това  те показаха и една тенденция за намаляване на човешкото и за увеличаване на  кучешкото население, макар в настоящия момент двата вида да си поделят  планетата точно на две.
  ВИКОВЕ. Фалшификация! Изборите са фалшифицирани!
  КУЧЕТО. Ха, това е смешно. И вие трябва да се засрамите от подобни  твърдения. (Шумът расте.) Трябва да ви кажа, че самият факт, че стигнахте  дотам да излезете на избори с кучета, трябва да ви кара да се срамувате от  думата “човек”. (Лявата страна рязко стихва и оттук до края настъпва тишина.)  А сега на въпроса. Аз съм излязъл на тази трибуна, за да изложа пред целия свят  вижданията на партията ни и на нашия електорат... (Лочи от купичката. До нея  има и чаша с вода. Променя си интонацията.) Беше време, когато ние, кучетата,  бяхме игнорирани от тъй наречения “разумен човек”, защото същият този  “разумен” човек не можеше да приеме, че на света съществуват и други  мислещи животни... Ние бяхме ритани, стъпквани, смазвани, захвърляни,  изяждани от някои раси! Употребяваха ни като пазачи. Дресираха ни, за да  удовлетворяваме приумиците на хората. Ставахме за смях в циркове и други  подобни средища. Ползваха образа ни за изтривалки, стъргалки, четки,  сувенири и прочие. Името “куче” за тях беше синоним на лош, мръсен, коварен,  мошеник, негодник, подлец, измамник, помияр, а да не говорим за изрази като  “кучи син” - сиреч изрод, “ще му мине като на куче”, което за хората  означаваше: нищо му няма, преструва се. Или пък непреводимото: “Мама ти и  пес да разгоня аз!”... Нас ни болеше не само това. Болеше ни, защото трябваше  да вършим мръсната работа на човечеството - да пазим граници, да търсим  наркотици, престъпници и всякаква човешка измет! Вечна памет на загиналите  през тези тежки времена! (Лочи.) Нас ни гонеха! Кастрираха! Гонеха ни с  камиони, с мрежи, с отрова... Хващаха ни и ни репресираха, като ни затваряха в  клетки и ни изпращаха в сиропиталища. Може би ще ми опонирате, като  кажете, че ето на, видите ли, кучетата не са благодарни за това, че хората ги  гледаха, ги хранеха, обичаха ги и ги смятаха за част от семейството. Да, но  колко бяха тези случаи за планетата и си помислете колко от домашните...  “любимци”... умираха от старост? И колко - отровени в някой двор с пяна на  уста или сплескани като пържола на асфалта от димящите автомобилни гуми,  или пребити до смърт кървави късове месо, или умрели от изтощение в прягове  с телеса като чирузи и тъй нататък, и нататък... Все неща, за които не искам да  говоря. Но никой няма да забрави опитите, които правеха хората с кучетата!  Защото там, където човек го беше страх да отиде, изпращаше кучето. Вечна  памет на загиналите в изпробването на ваксини, препарати, газове, техники!...  (Лочи.) И въпреки всичко това хората продължаваха да наричат кучето  “най-добрия приятел на човека”! “Приятел”! О, каква гавра! О, какъв позор! Та  кой друг във Вселената би могъл да стигне до такова безочие, до такава наглост  - освен човекът? Единствен човекът! Затова... (Задавя се. Лочи вода, успокоява  се.) Хората живяха пагубно и затова те трябваше да си отидат. Днес те са  половината от това, което бяха. Утре ще са една четвърт. И така постепенно,  постепенно те ще изчезнат. Единствени разумни същества на планетата ще  бъдат кучетата! Не е напразна символиката, че кучето първо полетя в Космоса!  Преди човека. Не е случайно това! Дойде времето на кучетата! (От дясно  ръкопляскат с лапи и лаят. При следващите думи на Кучето лявата страна  постепенно започва да шуми, дясната също. Градация.) Ние ще изградим един  нов живот, едно ново бъдеще! На света няма да има омраза, няма да има  нещастие! Кучетата ще живеят щастливо, ще се размножават! Ще унищожим  всичко, създадено от човека! На нас не ни трябва много, за да живеем - не ни  трябва нито техника, нито изкуство, нито култура, нито религия! За да живеят  кучетата, им е необходим само кокал! А хората... (Шумът стихва.) А хората ще  затворим в резервати! (Лочи от купичката и в този миг залата избухва. Крясъци  и свирене. Кучето се стряска, събаря купичката, очилата му падат и то започва  да крещи, като едва надвиква присъстващите. Появява се Младежът - с  пистолет, насочен в Кучето.) Ние ще превземем света! Ще избием всички хора!  Ще избием всички непокорни! Ще изтровим всичко живо, различно от нас!  Защото ние сме богоизбраните и само ние можем да живеем под слънцето!  Всички други ще превърнем в роби! Свободата ще ни принадлежи! Само ние...  (Младежът стреля. Кучето пада. Тишина.)
  МЛАДЕЖЪТ (тихо). Жулиета каза, че всички сме свободни.
 
 
 
  Ауфтакт N 3 (който не се свири)
  
 
На сцената - хаос, безредици, суматоха. Пищи сирена. Крещят хора. Лаят  кучета. Хора и Кучета бягат напред-назад, бият се и прочие. Столове се  преобръщат, черва се вадят. Шум от бомби, изстрели, картеч. Ад.
Появява се Старецът - върви едва-едва, прегърбен, с фенер в ръка. Младежът  смъква дрехата си и я хвърля. Старецът идва до него, подава му дрипата си,  фенера, съда с парите. Младежът се прегърбва и тръгва бавно. Старецът облича  дрехата на Младежа, изправя се и тръгва бързо. Излиза.
Младежът се е насочил към края на сцената. Постепенно всичко заглъхва и  сцената се променя, като в Интрото. Появили са се пънът и табелата.  Младежът изтрива нещо на табелата, сяда на пъна, слага съда пред себе си и  навежда глава.
 
 
                            Х. 92 - II. 93 г.