Знаете ли какво правят старите хора през
зимните вечери, седнали край бумтящите печки? Не? Ами разказват
приказки. Като например тази за Слънцето и Луната…
Някога много, много, много отдавна,
когато белият свят още не съществувал, Слънцето се влюбило в Луната.
“Ах, въздишало то, каква е красавица, колко е прелестна с
този бледен лик и с тези лунички по него…”
Въздишало Слънцето, ала Луната му обръщала гръб; хич не я интересувал.
Тя чакала своя принц – който нямало да блести толкова
жестоко, а щял да излъчва мека, тъжна светлина. Също като нейната.
Оплакало се тогава Слънцето на татко
Господ.
– Какво чака тя? –
палело се то. – Какъв принц чака? Не знае ли, че във
Вселената има само един мъж – аз, и една жена – тя?
Как така няма да се омъжи за мен…
Татко Господ го доизслушал и се съгласил
да стане сватовник. Хилядолетия убеждавал той Луната, но тя, докато
младеела още, категорично отказвала и все чакала. В края на краищата тя
остаряла и склонила да застане под венчило.
Татко Господ направил сватба за чудо и
приказки. Докато младоженецът излизал от обредния дом, носейки на ръце
булката, сватовникът хвърлил от стълбите цяла тава със звезди. И те се
пръснали по небосклона. След това в ресторанта, щом дошло време за
дарове, отишъл при оркестъра и от микрофона обявил своя подарък
– създал живот на планетата Земя, за да има кой да възхвалява
младата брачна двойка. Дълго траела сватбата; на нея се пило само вино.
Дядо Мраз пил бяло вино, а Залезът – червено. И тъй като те
се скарали за това, кое е по-хубаво, баба Марта побързала да ги помири,
демонстрирайки им, че може да пие с еднакво удоволствие и бяло, и
червено. И затова мартеничките днес са бели и червени.
Първата брачна нощ минала благополучно,
а през медения месец младоженците ходили на екскурзия до Ниагарския
водопад. Веднага след това обаче настъпили раздорите. На Слънцето му
било твърде неприятно това, че Луната понякога показвала само
половината от лицето си, а понякога го скривала цялото. Съпругът опитал
да й избие тези й навици, но съпругата била упорита като всяка стара
мома и постоянно го хокала и гонела от къщи.
Омръзнало му всичко на Слънцето и то
отново посетило татко Господ.
– Тази дърта мома –
викало то – само знае да крещи и да беснее! Като се върна от
работа, винаги ми вдига скандали или се крие с месеци зад облаците! А
отгоре на всичко се заглежда по земните морета и океани, а те, за да й
се докарат, й правят не знам си какви приливи и отливи…
Искам развод!
Татко Господ го доизслушал и се съгласил
да му стане адвокат. Хилядолетия убеждавал той Луната да се разведе, но
тя, докато не се пенсионирала, искала целия апартамент на Слънцето, а
не половината, както й обещавал адвокатът. В края на краищата тя
склонила, понеже решила да продаде своя дял и да си осигури рента.
Делото се открило и закрило пред малко
свидетели и за да угоди на двете страни, татко Господ измислил деня и
нощта така, че бившите съпрузи да се виждат от дъжд на вятър и то в
случай, че няма дъжд и вятър и благоприятните метеорологични условия са
налице.
Та… такива приказки разказват
старите хора през зимните вечери, когато… А знаете ли какво
правят старите хора сутрин, щом се събудят и усетят носа си замръзнал,
замръзнал като дървата навън и кюмбето вътре?
Псуват.
Имало някога една гора, в която
– не знам защо – живеели само птички. И тези птички
постоянно се надпреварвали един друг кой бил по-красив, кой по-умен,
кой по-знатен и кой прочее.
И в тази птича гора живеели Врабче и
Синигер. Били приятели. Нямало по-весела човка от Врабчето и по-пъстра
перушина от Синигера. Цялата гора ги познавала и възприемала все по
един и същ начин – Врабчето, с неговата сивота, и Синигера, с
пъстротата му. Между тях никога не слагали знак за равенство, но и
никога не ги сравнявали.
Но не щеш ли, един ден на Врабчето му се
приискало да бъде като Синигера. Да бъде толкова красиво, толкова
изящно, да има толкова обожателки. Чисто и просто, писнало му да
разсмива пернатите, мечтаело и да ги смайва, да предизвиква възхищение.
Отишло тогава Врабчето при Стария Кос
– най-известния магьосник и козметик в гората, и рекло:
– Дядо Косе, я да вземеш да ми
смениш малко външния вид. Да ме направиш по-привлекателен. Като
Синигера, например.
Старият Кос се позачудил, позачудил,
повдигнал крила и се заел за работа. След някой и друг ден в гората се
появил втори красавец – бившето Врабче – което
блестяло повече от истинския Синигер. Всички били във възторг.
Останал самотен малкият Синигер. Вече
никой не го поглеждал, не му се радвал, не се вдъхновявал от красотата
му. Избягали от него всичките му обожателки и почитателки и се залепили
за Врабчето. Спрял да получава нежни любовни писма…
Затъжил се Синигера. По цял ден стоял на
един клон и мислел. за злата перната жестока безока своя съдба.
“Какво ли не му дадох? Какво бе той, преди да ме срещне? Сиво
Врабче. Не му ли помогнах аз да съзира прекрасното, да отделя истинския
звук от фалшивия; не му ли втълпявах да уважава и работи върху таланта
си на волнодумец? А сега какво? Боядисал се като палячо и зарязал
своята дарба – да весели перата на птиците.” Такива
скърби минавали през ума на Синигера и му тежала – ах, как му
тежала – самотата. Но той се примирил.
Всяка година в гората пернатите
организирали конкурс за пъстрота. И още откакто е измислен този конкурс
– не знам кога било – Синигера не е имал друг
конкурент. Но ето че тази година журито допуснало до финалния клон
двама участници – Врабчето и Синигера. И така –
двамата приятели били изправени един срещу друг.
Но докато Врабчето блестяло в
изкуствената си пъстрота, Синигера бил свит и само си мислел как
по-безболезнено за личното си достойнство да се откаже от титлата.
Публиката крещяла. Всички скандирали
“Вра-абчо! Вра-абчо!”; Врабчето се усмихвало и
пращало въздушни целувки. Публиката още повече подивявала, сякаш
омагьосана от измамния блясък на мнимия красавец.
И точно когато Синигера вече не издържал
и най-после се решил да продума – не знам как станало
– завалял дъжд.
Вярно, облачето било мъничко, на
достатъчно, за да измие тридневните козметични мъки на Стария Кос и
Синигера да получи това, което от бога му е дадено: овациите на
публиката.
А Врабчето?
Е, Врабчето се скрило някъде за
седмица-две. Сетне се върнало, за да се смее заедно с другите. И
най-вече на себе си.
Луната светела като прожектор и мъглата,
като сценичен ефект, пропускала нейната светлина. В града било тихо
– с изключение на профучаващите автомобили, пролайващите
псета, бученето в ушите; но било тихо.
Те се сливали един в друг, потрепервали
при нежния допир, прегръщали се ту бурно, ту едва-едва. Били деца на
природата – дошли от нейния дъжд, създадени в нейната стихия,
откъснати от своето минало и запокитени долу: там, където те ще
загинат, ще изчезнат, ще се стопят и дори и спомен няма да остане. Това
били те.
И те впивали телата си при всеки повей
на вятъра, устните им се търсели и намирали, ръцете им се преплитали и
ставали едно – така силна била страстта им и така неистово
– желанието да се слеят…
Те – двете локви.
Било Март месец. Времето тъкмо се решило
да повдигне тежкия юрган и да надникне долу, към земята, когато видяло
ято птици да подминава неговия облак. И облещило очи. “Бре,
спал съм май повечко, отколкото…” Все пак Времето
погледнало надолу и очилата му паднали от изненада. “Бре,
тези хора, ама! Разголили се… къси дрешки… на
плаж още малко… Март е още, бе, ей!”
Хората обаче не го чули. От една, две
три седмици те се радвали на топлото, дори горещо слънце и на чистото
небе. За тях лятото,кажи-речи, започнало… А докато се
разсъни, докато се облече, докато си изпие кафето Времето, минала още
една седмица. Хората се разсъбличали все повече.
И Времето се намръщило. Краят на Март
бил далеко, а и Април напирал след това, че и Май и чак тогава можело
да става въобще дума за лято, пък хората… Хората нехаели и
някои подменяли вече гардеробите си, зимните дрехи с летни, обувките
също, плановете за почивка също…
Времето се разядосало. Нервирали го тази
разпуснатост у хората, тази безотговорност, тази политическа
безочливост, това незачитане на природните закони. и пратило на земята
лек, но студен вятър. От него хората настръхнали, но не се уплашили,
напротив – завдигали юмруци към небето и се заканвали.
Времето се разсърдило. То придружило
вятъра със ситен дъжд и ги насочило отново надолу, към земята. Ала и
това не стреснало хората. Те тръгнали боси по димящата земя, извадили
чадъри и под тях тънките им облекла продължили да се веят закачливо, а
върховете на чадърите да сочат застрашително нагоре…
И тогава Времето се вбесило. Извикало
банда облаци да закрият подстрекаващото слънце, друга мобилна част,
леденостудените и изпълнените със сняг, захвърлило над земята, издало
заповед на шайка ветрове-главорези да се явят, един ураган бил задържан
в резерва – и разперило ръце.
На земята станало страшно тихо и страшно
задушно.
След това Времето стоварило ръцете си
върху долния свят, затрупало го с преспи, изпокъсало електропроводи,
изкоренило много дървета, съборило покриви и предизвикало няколко тежки
наводнения, няколко изригвания на вулкани и продоволствена паника у
населението. Три дена и три нощи вилняло и на четвъртия
земята била в черно – от сянката на черните облаци,
надвиснали над нея. Хората се изпокрили в дупките си и не смеели да си
подадат гласа навън, камо ли да погледнат небето.
Повече от месец държало Времето земята и
хората здраво в юмрука си и после му омръзнало. “Какво съм
седнал да се разправям? То с тях оправия няма! Да правят каквото
щат.” И ги зарязало на огненото слънце, като отишло да си пие
летния аперитив…
И какво било учудването му след
месец-два, в разгара на лятото, когато Времето случайно хвърлило поглед
надолу! Там, по земята, пъплели полека, страхливо навлечени вълнени
дрехи и тежки якета и шуби.
Времето постояло няколко мига втрещено,
после поклатило глава и обърнало гръб на земята.
А слънцето напичало ли, напичало
изпотените вратове на дебелоглавите хора…
– О, не се мъчи да ме
изпревариш, скъпа. Виж се колко си крехка и немощна!
– Мила моя, страхотно грешиш.
Дали знаеш, че твоята мощ не може да заеме и една трета от моята?
– Не може!? Кой те излъга,
мадам? Ти оглеждала ли си скоро моретата? Къде си виждала,
моля ти се, по-голяма вълна от мен?
– Мила, изненадваш ме с тази
си наивност! Аз и в океаните надникнах, ала и там не забелязах нещо,
което горе-долу да се сравни с мен.
– Там е работата, че само си
надникнала. Ако беше се повзряла, щеше да забележиш Тайфун, моя баща.
– Той ли ти е баща? И ще ми се
хвалиш с него! Ти чу ли за бедствието, връхлетяло брега? Това е дело на
Ураган, моя баща!
– Твоят баща не би могъл и на
пръст да се мери с моя!
– Защото твоят е само един
пръст и надолу няма накъде!
– Приказваш глупости, скъпа!
– Ти ги бръщолевиш, дарлинг!
– Ама ей, слушай какво! Аз
няма да се разправям с плюнка като тебе!
– И аз съжалявам дъждовна
капка като теб…
– Нахалница! Няма сили да
събори един камък…
– Аз ли не мога да съборя
камък? Само с приближаването си ще го…
– А пък аз още със…
– Виждаш ли ей онзи вълнолом?
– Виждам!
– Искаш ли да видиш какво ще
стане с него!?
– Ще го направя на сол!
– Аз, аз – а не ти!
– Не, аз…
– Хайде да видим!
– Хайде, де!
Чул се грохот и двете вълни се разбили в
брега.
Предупреждавам ви още в началото.
Приказката, която ще ви разкажа, е тъжна. Защото, нали знаете
– любовта има такова едно качество, което покрива разсъдъка
като пелена и прави човека понякога неспособен да види въжето, затягащо
се около шията му…
Имало едно време едно
царство-господарство с много егоцентричен цар и много красива царска
дъщеря. Царят, като всеки друг, обичал да се весели и затова
организирал често големи празненства в царството си. На тези
празненства се събирал целият народ, гуляел и възхвалявал господарското
благоволение. Царят от своя страна обичал да гледа щастливите си
поданици, дължащи щастието си само на него, и ложата му заемала
централно място на неговия площад. И тъй като царят вярвал,че е
боготворен от народа си, заповядвал на личната си стража също да се
весели и в ложата оставал само той с дъщеря си. А тя била така красива,
че поданиците я приемали като божество и се захласвали по нея.
Бил хубав пролетен ден, когато царят
обявил поредните празници. Стекли се хора от цялото царство. Карнавалът
бил в разгара си, улиците гъмжали от народ, облечен в пъстри дрехи. В
тълпата си пробивал път момък с бедни одежди, немаскиран и със замаян
поглед. За пръв път стъпвал в столицата, бил от село, а зрелището, на
което ставал свидетел, го възхитило до немай къде. Впрочем трудно може
да се каже, че сам си пробивал път, понеже тълпата го била притиснала и
го влечала със себе си. Ненадейно момъкът се озовал до самата царска
ложа и едва успял да се закрепи. В следващия миг извърнал глава и
повече не помръднал. Стоял смаян пред прекрасната царкиня, застинал
като статуя, поглъщащ я с очи. Слушали сте за любовта от пръв поглед,
нали? Точно това се случило с момъка. Той се влюбил, както казват, до
уши и следобеда прекарал в съзерцание. За него целият свят бил
олицетворение на тази кестенява коса, сребърно лице, искрящи очи и
изящни форми.
Почвало да се смрачава, когато някой
настойчиво раздрусал рамото на момъка.
– Какво искаш? –
отвърнал за миг поглед младежът. До него стоял беловлас старец със
слепи очи.
– Синко – продумал
старецът, – моля те, имаш ли някаква тояжка да ми дадеш?
Мойта – мътните я взели! А съм сляп, не мога иначе да стигна
до дома си.
Момъкът го изслушал, без да отделя
вниманието си от царкинята, и започнал пипнешком да търси нещо
подходящо. Сторил едно-две крачки напред и изведнъж ръцете му попаднали
на някаква чепата тояга, той я взел и я подал на слепеца.
– Вземи, дядо.
– Бог да те поживи, сине.
Уви, на бедното селянче и през ум не му
минавало, че това, което дал на слепия старец, било не друго, а
царският жезъл.
Когато царят решил да се прибира в
покоите си, се озърнал, потърсил жезъла си, но не го открил. От
изненада седнал обратно на трона. Отначало не можел да повярва, че
някой би откраднал жезъла му. Жезъла на своя обичан цар! Да извърши
кражба в такъв ден! Царят побелял като изпрано платно, сърцето му се
разтупкало, ръцете му затреперили, а гневът, който го връхлетял, не му
позволявал да говори. И щом се окопитил, той направил това, което
никога не бил правил преди. Разтурил празненството, разгонил хората, а
тези най-близо до ложата затворил в тъмницата.
Минали няколко дни, затворените граждани
били разпитвани и изтезавани, но те не знаели нищичко. Царят се
вбесявал още повече, подозирал, че всички го мамят, ала освободил
невинните. И на същия ден по всички краища на царството плъзнали
глашатаи, които оповестили решението на владетеля, че рано или късно
този, който е откраднал жезъла, ще бъде публично екзекутиран. Царят не
си поплювал.
А какво правел през това време бедният
момък? Той си бил у дома на село и щом научил новината, страшно се
уплашил. Но се успокоил, размислил; качил се на коня си и полетял към
столицата. Почнал неистово да търси слепия старец. Търсил го почти
седмица. Гражданите вече го смятали за съмнителен субект, за престъпен
тип и обезпокоени се обърнали към властите, когато той внезапно
изчезнал. Всъщност момъкът, съвсем случайно, открил слепеца и докато се
чудел как по-безопасно и безобидно да го разпита, видял жезъла,
захвърлен при дървата за огрев. Грабнал го момъкът и дим да го няма.
Прибрал се вкъщи, седнал на леглото и
заразглеждал тъжно царската вещ. И колкото повече я гледал, толкова
повече си припомнял вълшебния образ на царската дъщеря –
очите му се изпълвали с незабравимата красота, душата му се обливала с
нежни копнения и мечти; но нещо свивало и стискало гърлото на младежа,
не му давало да диша и извиквало солта на очите му…Това била
любовта. Тя го целунала по челото и от този миг никой и нищо не можели
да попречат на момъка да обича прекрасната царкиня.
И тогава започнали терзанията на младия
човек. Духът му се огъвал от желанието да я съзре отново, но инстинктът
за самосъхранение му нашепвал: “Ако отидеш, ще
умреш!” Момъкът знаел, че няма друг начин да влезе в двореца,
освен като занесе жезъла. Месец се борел младежът със себе си и с
любовта, но бил победен и на следния ден той застанал пред портите на
двореца.
Бил много горещ и задушен летен ден,
когато царят приел момъка. Негово величество очаквал поредните
измислици около изчезването на жезъла и онемял, щом бедното селянче го
измъкнало от торбата си. Момъкът започнал просто и точно да разказва
историята си, но едва стигнал до средата и в залата влязла царската
дъщеря… Тя била дори по-красива отпреди…
Това е приказката. И без това излезе
леко психологическа и за да запазя нервите и сълзите ви, няма да
описвам подробно екзекуцията; как там в разкривените, в сините устни
напирала пак любовта… Само ще ви кажа, че публичното
обесване отишъл да види единствено слепецът. И да прибере тялото. Никой
друг не се отзовал на поканата на царските глашатаи. Така, както и
никой не излязъл по улиците година по-късно, в деня, в който царят
обявил последните празненства през живота си. На следващата сутрин той
умрял.
Така, деца, дойде време и за Сънчо.
Днес ще чуете приказката за Златната
ябълка.
Тъй се наричала една индианска девойка,
родом от прериите на Северна Америка. Живеела на село и имала трима
братя-близнаци и бял баща, който треперел над нея. Затова всяка вечер
пращал синовете си да пазят сестра си от змейове и те висели по цели
нощи пред вратата й. Братята все се оплаквали на баща си от това пусто
дежурство, давали му съвет да извика охранителна фирма, а тях да остави
на мира. Бащата обаче бил стипца и непреклонен.
И ето че по време на нощното бдение на
най-малкия брат (нищо, че били и тримата близнаци) долетял един
хеликоптер, змейска ръка се подала и отмъкнала покрай спящия пазач
Златната ябълка.
На заранта бащата много се ядосал и
натирил синовете си в столичното сити да търсят следите на изчезналата.
И те тръгнали.
Вървял най-малкият брат, вървял и
стигнал един небостъргач. Долу стоял портиерът. “Така и така,
казал младежът, търся Змея.” “Момент”,
отвърнал портиерът, отишъл до рецепцията и скоро се върнал.
“Змеят е зает.” Братът се направил на разочарован и
като си отивал, така, уж между другото, се заинтересувал за стаята на
Змея и научил, че тя била на последния етаж.
Влязъл момъкът в близката кръчма, напил
се от мъка и тогава в заведението се появило едно младо момиче от
старата професия. Излял най-малкият брат болката си пред нея, тя се
разчувствала и рекла:
– Виж сега. Трябва три дена да
стоиш пред входа на хотела. На четвъртия ще пристигнат две беемвета
– едно черно и едно бяло. Черното ще
пропуснеш, бялото ще спреш, ще цапнеш
шофьора с нещо тежко и ще му заемеш мястото. После пак ще чакаш. Когато
слезе Змеят и седне на задната седалка, ще отвориш жабката на колата и
ще вземеш – а ако няма, ще отидеш да купиш – малко
жива вода със син етикет и надпис
“София”… След това му подай бутилката
със жива вода и му гледай сеира!
Изпълнил всичко малкият брат, завързал
за всеки случай мъртвопияния Змей, взел ключа от стаята му и нахълтал в
хотела през задния вход. Качил се горе и видял сестра си в пищни дрехи
да седи на мек фотьойл и да гледа видео. Плеснали с ръце, прегърнали
се, разцелували се, ала Златната ябълка категорично отказала да се
върне на село.
Защо ли, деца?
Ами гледайте след малко новините и ще
видите защо. А сега – лека нощ!
От мястото на събитието предаде Сънчо.
Веднъж две пойни птички – баща
и син – кацнали на едно дърво, за да си починат и попеят. Но
на малкото, което било във възрастта на вечните въпроси, не му се
музицирало и след въздишка то рекло:
– Тате, откъде произлизат тези
листа, които ми правят сянка сега?
– От клоните, синко.
– А откъде са клоните, татко?
Кой ги е сложил, че да стъпвам по тях?
– Стъблото, сине.
– Ами стъблото кой е построил
с многото хралупи в него?
– Корените, моето момче.
– Добре де, а корените кой е
измислил и откъде му е дошло пък на ума? А, татко?
Бащата бил сериозно затруднен от
последния въпрос. Ако кажел “от семето”, ще
трябвало да обясни, че семето идва от дървото и всичко щяло да започне
от начало и така до безкрай. В този миг край тях профучал вятърът,
който разбрал затруднението на старата птица, спрял се, почесал се и
отворил уста:
– Откъде произлизат корените
ли, мъниче такова? От вятъра!
И вятърът се захилил на остроумието си,
завъртял се и духнал.
– Ами вятърът, татко, вятърът
откъде идва?
“От трън, та на
глог!” – изпсувал наум бащата. “Какво да
измислям сега! Вятърничава работа!” – отправил той
реплики и към вятъра.
– Слушай, сине. То било много,
много отдавна, тогава, когато ти и аз сме пели не в гората, а в главата
на дядо ти Господ. Имало по това време един Гарван и една Врана, които
били от две воюващи философски течения. Фундаменталният спор, който
водели, се заплитал именно около този въпрос: Откъде идва вятърът?
“Разбери, Врано, казвал Гарвана, ти си страшно глупава
(тогава това били реторическите похвати и изразни средства), страшно
тъпа и страшно сляпа, че да не видиш зримото и да не проумееш
умопостижимото! Цялата работа е много проста! Когато размахваш криле,
ти предизвикваш въздушен поток и от този поток извира
вятърът!” “Ха-ха-ха, избухвала в смях Враната.
Гарване, Гарване, ама и ти си един дървесен философ! Я се огледай! При
толкова птици знаеш ли какъв въздушен поток щеше да стане? Такъв, че да
ти отнесе празната кратуна! Друго е обяснението. Аз се нося по вълните
на вятъра, защото се нуждая от това. Нуждая се, за да съществувам. И
точно от тези ми природни нужди произлиза вятърът!”
Така спорели, синко, Гарвана и Враната,
докато един ден имало такава буря, направо потоп, в който измряло
всичко живо. А двамата философи първи паднали под ударите на ураганния
вятър.
Така че, моето момче, ако не искаш да ги
последваш и ти, хайде не ми задавай вече подобни въпроси!
…И двете пойни птички
– баща и син – се преместили на друго дърво.
Още приказки:
.:Достоевски - за войната 1877-1878
.:предлагаме културен тотализатор
.:Нарцис (начало на историята)
.:завръщане в миналото (1851. Петербург)
.:на гости у дявола - трета част (76 години след Смирненски)
начало | за проекта | книга за гости | e-mail