На 17 срещу 18 декември заваля във Варна първият сняг - тежък, мокър. Валя целия ден, та слава богу (температурата на въздуха бе над нулата, един градус, та) не можа да натрупа. Разтапяше се на асфалта и в пръстта, но полепяше като магнит по клоните. Предварвайки нещата, ще съобщя, че след като спря да вали, температурата падна под нулата, та започнаха пързалките по тротоарите - пързалки за големи и малки. 18 часа по-рано и само градус по-ниско - щяхме да обуваме валенките и да валяме из дълбок сняг... или хайде, при нас обичат да казват апрески. Но всичко това няма отношение към изображенията по-надолу.

По повод мокрия сняг, затиснал клонките и върхарите, нека за миг се отклоня. Три-четири дена по-късно купихме елха. Обикновено вземам от боровите, щото ми мязат на свещ и са като норвежци яки - сега обаче взех елхица.

- Елхице, сестрице - питам я, - що са ти пречупени и клюмнали връхчетата на ветвите?

Тя мълчи.

- Аз ще ти река - клатя глава. - Понеже на 18-ти того валя мокър сняг, полепна като лепило и колкото са ти на тебе тънки пръстчетата...

Нейсе, 10 лева дадох и съвсем недоволен останах, отгоре на всичко въздухът вкъщи не понесе на елхата, та си изпонахвърля иглите из цялата стая, а чрез нас и в цялата къща. И толкова хилави са тия елхици, та една звезда на челото й не можеш тури. Всъщност, аз за какво щях да разправям?

Та следобед с Тошко направихме снежен човек. Сложих му и метла... тоест метла нямаше, та му сложих изровената от търкалянето на топките бутилка от ракия.

Метлата, знаете, най-често се овеществява от някой по-дълъг прав клон, стърчащ като тризъбец - бучкаш я и потриваш ръце. А като имаш шише? Тогава трябва да се замислиш за Микел Анджело (както го пише Пенчо Славейков) и да направиш скулпторски напън. Та така се появиха раменете, ръцете и там някъде в захвата е шишето.

Докато строяхме белия човек, едно дете ни предложи морков. Аз обаче отказах хладнокръвно. Като ще е скулптура, да е скулптура. Носът също от сняг. За очи подканих Тошко да изнамери изпод снега капачки от бира. За уста послужи някаква шушулка с бобчета. Три копчета - три кестена. За пагони нямах сили и въображение.

С ръцете на гърдите и с шкембето се получи един достолепен профил - депутатски, както пишат по вестниците. Тук Тошко - освен за спомен - беше използван и като контраст за снимките - на фона на тъмните дрехи си личи резултатът от ваянието.

Направихме човека под нашия апартамент. Първият кадър всъщност го направи жена ми от прозореца.

- Защо е с тоя чадър? - сигурно се питате по повод на моята персона.

Ще призная. Когато излязохме по-рано през деня и обиколихме Морската градина, ми беше жал за фотоапарата. Валеше силно, духаше неприемливо. Всяко изкарване на фото уреда от канията беше риск за него, та трябваше да се засланям под дърветата и прочие и в крайна сметка получи се доста непълноценна фото сесия. Като се прибрах, се цапнах по бедрото:

- Мама му стара! Трябваше чадър да взема! Така щях да снимам от повечето видени ситуации.

Те затова е тоя чадър.

Неблагоразумието ми се прояви в премръзването на ръцете на Тошко. Накрая - след час и нещо обиколки и снежни човеци - пръстите му станаха на лед и му се дорева. Това никак не се отрази на нашето творение, но се отрази на снимките и на броя им.

А сега искам да ви акцентирам върху детайла с бутилката. Не, не става въпрос за марката - никакви реклами. Както се казва: не се чете. Акцентът е за това, че от детайл тази бутилка се превърна в сюжет. Как? Ще видите след малко.

Да не пропусна да ви покажа паспортната снимка на нашия снежник. Снимка има, но име така и не му дадохме. Некръстен остана и за съжаление няма да иде в ортодоксалния рай - по причина, че и некръстен предаде богу дух. Само че не от снеготопене. И не просто срутен от разрушителната енергия на младото поколение.

Сбогувахме се с него, взех си капата (която му бях отстъпил за снимките - няма да се снима плешив като прошляк, я) и се прибрахме. Поради студа и слабата ни черчевяна изолация пуснах ролетните щори рано-рано и се изолирахме от света, в това число и от снежния човек. След няколко часа имаше промени...

- Тате, тате! Виж! - Тошко се бе покачил на стола и зяпаше от прозорчето. - Снежния човек!

- Какво, бе? - попита жена ми и първа се залепи на джама. И се захили неопределено, но поглеждайки ме. Аз си лежах на кревата с дистанционното в ръка и се правех на безразличен.

- Тате! Шишето!

Авторитетно изсумтях и с авторитетно нежелание се надигнах. Навън бе се поздрачило, до половин час щеше да мръкне. Надникнах и аз.

Имаше промени. Сняг го беше понавалял, първо, и второ, някой бе минал и му бе забучил шишето в... главата. Снимах го веднага. Не само за да има и снимка с пробита, един вид, глава, но и понеже благоверният ми нос веднага надуши сюжета.

И сега искам да питам аз: Кой му заби това шише в главата?

Не. Отговор конкретен не ща. А и няма как да получа. Не, моля ви се, оставете публицистиката - знаем престъпността у нас каква е, брат брата коли, син баща затрива - а аз за един snowman ще правя въпрос; още повече, че не съм в роднински отношения с него.

Питам се всъщност - кой би могъл? Дечурлига? Разбира се, защо не. Тези филми, които ние - родители и деца наедно - гледаме по тв каналите, не само биха му забучили бутилка в главата, ами биха му направо отнесли главата с бухалката... пардон, бутилката. Друг кой? Юношите? Тийнейджърите, демек? Да, от тях е възможен такъв естетизъм. Минават група момци и моми, един - този без шапката и разкопчан догоре - грабва шишето и бух! А девойките падат от смях и всички остават доволни от ефекта - затова и му прощават на леденото създание, а не го събарят до арматура (каквато той няма).

Но мене пó ме блазни друга фабула. Аз си представям как някоя леля - увита, поблъскана от вятъра, снега и от живота леля - минава край снежния човек; стиснатите й очи леко се поотварят, после широко се поотварят. Тя спира за миг пред снежника, вторачена в "метлата" му. И грабва във внезапен порив бутилката, и му я забучва право в главата с нещо като вопъл:

- И ти шшшште пиеш!

Кой знае коя женица си е отмъстила на битието ни, на мъжките алкохоли и женските прислужвания върху нашия снежен човек. Върху моята светотатствена идея да му туря вместо класическа метла - шише.

Та така - гузни, но доволни оставяме тази история. 

- Щастие в гузността? - подсмихват се по-предвидливите от вас. - Искате да кажете ala Достоевски, че най-голямото сладострастие се съдържа в страданието? А вашият сюжет - в нечия драма?

Не, уважаеми господа, кажете - не е ли драма? На сутринта намерихме снежния човек разфасован и членове от трупа му бяха разхвърляни из цялата градинка.