Това е житието на Шано, нашия учител.
    ² А понеже Шано беше странен учител, всички се чудеха как той има ученици. ³ А Старейшините му се надсмиваха и го пренебрегваха, но Шано ходеше из народа и дето стъпваше, там ставаше софра, и дето говореше, там ставаше смях и веселие, и усмивки.
    ⁴ Понякога Старейшините, нервирайки се, го спираха сред тълпата, най-вече на площада, та да чуват много хора, и му казваха: Шано, кои са седемте мъдрости, на които учиш учениците? ⁵ А той, като се усмихваше, тъй им отвръщаше: На едно умно нещо ги уча само, хора, и то е: Не питай глупости! ⁶ Хората се хилеха, а Старейшините се мръщеха и заяждайки се, продължаваха с висок глас: Кажи, Шано. Истина ли е, че истината е лъжа, или е лъжа? Ще ви излъжа, ако ви река истината, отвръщаше Шано. ⁷ А те: А кое е по-добре – да мислиш, че можеш, или да можеш да мислиш? А той: Не мога да измисля отговор, старейшини, признавам си. ⁸ А те пак: Ако един старец има три дъщери и те са Вяра, Надежда и Любов, как ще кръсти роденото последно момче? Шано!, отвръщаше им Шано, махваше с ръка и отминаваше.
   
 A ето как учеше учениците си.
    ² Не употребяваше притчи. Само една. Веднъж. Сбра учениците си, седна сред тях и рече: Чуйте мойта притча! ³ Кому е нужно всичко това? – попитали някога някой. На някой някога! – отвърнало ехото. ⁴ Затова, ученици, понеже всичко е огледало, не търсете нищо, а погледнете в себе си и там ще го откриете. ⁵ И тъй като всичко е огледало, гледайки в себе си, вие виждате света. ⁶ Затова, ученици, аз не обяснявам, понеже и думите са огледало. ⁷ Аз виждам дърво, камък, вода, но какъв е смисълът да казвам дърво, камък, вода или дървото гори, камъкът тежи, водата мокри? ⁸ Така думите ми стават ехо, разумът – отражател, а пък аз – един от вас. ⁹ Затова, ученици, измисляйте нещо, което да е ново, играйте си с фантазията и мисълта и ги принудете да са постоянно оригиналничещи, а да не сте огледало на масовия човечески разум, а само и само на своя. ¹⁰ Така ако те казват той е сбор от три качества или и трите качества ще се намерят у него, вие кажете: Той е първак от вторична третост.
    ¹¹ И за илюстрация Шано предпочиташе да не философства, а да плещи взели-недозрели, понеже беше весел по нрав и шегобиец. ¹² Спираше например някой юноша и го питаше: Скоро ли ще се жениш? – Скоро. – Ти си вземи жена със златни зъби, щото, като й избиваш зъбите, възпитавайки я, да имаш файда! ¹³ Или сядаше да яде и като свършваше, пухтеше и поглеждаше учениците: Ето, момчета, узнайте що е Безспорна Истина. Аз, Шано, вярвам в едно: Като се наям и губя апетит! ¹⁴ А ако се ядосаше на някое фарисейско псе, че го лае, казваше му, викайки: Ей, късокосмат! Ще ти лея куршум в главата!
    ¹⁵ Веднъж влезе в Съвета на Старейшините по време на обсъждане и се развика: И аз искам да съм от вашата партия. К и П (ка и пе). – Шано, сбъркал си – казват му. – Не съм. Точно К и П. – И що значи ка и пе? – Ще го кажа на народа вън! ¹⁶ А след три дни съдиха Шано, понеже намериха сградата на Съвета нашарена с графити К и П, а на едно място пояснено: К-ражби и П-родажби. ¹⁷ Прав ли съм във вината на Шано?, извика в края на процеса прокурорът, а учителят отвърна: Прав си, кривчо, макар и седнал! ¹⁸ Осъдиха го на вечно изгнание от града, а последните му думи бяха: Отивам да заминавам, като се върна, пак ще дойда.
    ¹⁹ Много градове обходи Шано, много думи изрече и понеже беше странен учител, всички се чудеха на какво се учат учениците му. И на много въпроси отговори Шано, само на един мълчеше: 20 Учителю, ти все търсиш сянка. Защо се криеш от слънцето?
   
 И смъртта на учителя дойде по странен начин.
    ² Изгонени от поредния град и оредели, учениците му стояха около него и гледаха земята. ³ Стойте край мен, момчета, защото днес ще е денят на голямото опиянение. И с тези думи Шано ги заряза и след два часа се върна с лула, допушвайки някаква миризлива трева – очите му бяха с огромни зеници, а зениците – с огромно просветление. ⁴ И тогава Шано се изправи срещу учениците и запищя: Ето ме… ваш… но никога ваш! Никога! Какво е общото между небето и облаците? Това е общото между мен и вас! ⁵ Моят мозък е планина, а вашият – камъче, в което човек може само да се спъне! ⁶ Аз съм велик импровизатор, а вие – мисловни пелтеци. ⁷ Човечеството трябва да съществува заради мене – заради този, който носи, а не за този, който го носят. Като вас. Изроди! Какви сте вие? ⁸ Ти например, учениче (към мен), каква полза носиш на света? Прост рибар, захвърлил работа и тръгнал да гуляе наготово. Имал си лодка и мрежа, а сега какво имаш? ⁹ Моят мозък е лодка, а плодовете му  - моята мрежа. И ако реша да нося с мрежата си, ти ще изпаднеш от нея, защото си дребен дребнав дребосък! ¹⁰ И към всички така се обърна и всички напсува. ¹¹ Аз мога с ума си планина да повдигна, а вие с вашия и планината не виждате. Аз съм цвете за мирисане, а във вашата световна ваза ставам цвете за вмирисване! Аз съм гений! Гений! А вий… вий сте идиоти. Така ли е? Така ли е? Кажи ти!
    ¹² Към всеки се обърна. Един го напсува в отговор и си замина, друг просто си замина, а трети го удари, разкървави му носа и си замина. И така един по един, но никой не потвърди. ¹³ Само аз не заминах и само аз казах: Така е, учителю. Но Шано не ме чу, беше се проснал на земята и спеше с кървави зеници. ¹⁴ И много часове си заминаха.
    ¹⁵ А след като се събуди, Шано не беше вече Шано. Едва се надигна от болки в главата, не можа да се огледа и рече: Само ти ли си? Само аз съм, рекох. Какво направих аз? – възкликна учителят и отново се вцепени. Но не спеше, както изглеждаше – мислеше. ¹⁶ И след часове отново възкликна: Какво направих аз? ¹⁷ И когато трети път рече Какво направих аз?, аз проумях, че това не е възклицание, а въпрос. Шано не помнеше нищо!
    ¹⁸ Докато разказвах, той все по-често криеше лице от мен и не доизслуша. Спри – рече – разбрах, умолявам те, спри. И стоеше с гръб. ¹⁹ Това не е било опиянение, Ноша, това е било пиянство… Ах, какво направих аз! ²⁰ Но това вече не бе въпрос, а възклицание.
    ²¹ И тогава слънцето пекна в гърба му и Шано се изпъна конвулсивно и изстена: Сянката ми! И веднага падна по лице върху нея и извика: Край! За да изкупя прошката си от вас, от света, аз ще спра да хабя въздуха ви. ²² И като утихна, задържа дъха си и се възнесе.
   
   
   
  
   

 И когато Шано възкръсна, той беше гърбав.
    ² На другия ден отидох в пясъците, дето го бях заровил, и цял ден копах, но никъде не го открих. Само плащеницата му с кървавите петна от разкървавения нос. ³ И тъкмо седях на един камък в почуда и страх, когато чух: Стани, ученико, и посрещни Възкръсналия. Обърнах се и видях Шано.
    ⁴ Аз съм, аз съм. – Учителю, рекох, ти си гърбав. А учителят се усмихна, седна на камъка ми и каза: Намери учениците и елате тук.
    ⁵ Цяла нощ търсих, сто града прерових. Едни ми се присмяха, други заговориха спокойно и ласкаво, но почти всички дойдоха. Привлече ги гърбицата на учителя.
    ⁶ И щом го зърнаха, всички в почуда и страх възкликнаха: Учителю! Ти си гърбав! А Шано се усмихна горчиво и отвърна: Възкръсналия не видяхте, но гърбицата му видяхте. ⁷ Нищо. Откакто сме и докогато сме, все ще вярваме повече на очите си, отколкото на ушите си. ⁸ И Шано с много тих и равен глас разказа втората си притча:
   
 Е дин баща имал единствен син.
    ² Синът раснал мълчалив и с големи способности. На десет години вече познавал града си, а на двайсет – страната си. Съзнанието му било като кладенец – колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-неземен ти се струва околният свят. Колкото повече копаеш, толкова по-чужд ти се струва горният свят и заедно с това – по-ясен и прозрачен. ³ На трийсет години вече външният свят му се струвал невъзможен. Едничкият възможен свят, разбира се, бил този, неговият, долу, в кладенеца. ⁴ И от този ден нататък в следващите три години ден по ден и час по час синът започнал да обмисля как невъзможният горен свят да стане възможен. Натрупаният двайсетгодишен опит в неговата памет бил неговият материал, който като глина в опитни ръце искал да превърне в изделие. И напредвал – в отлично темпо при това. ⁵ Водата била близо. Подочувал нейното бучене. Но…
    ⁶ Но едно страдание имал синът – неговата сянка. ⁷ В редките случаи, когато излезел на открито, на слънце, виждал сянката си. И започвали главоболните му мигове. ⁸ Сянката го емвала веднага: Какво си се заровил от света? Защо ме караш да скиторя сама из него и да бъда все сянка на това, което искам? Аз имам важна мисия, отговарял синът. Аз съм месията на новия свят. ⁹ Ти си гробокопач на новия свят, озлобявала се сянката. Ти не го познаваш, ти знаеш само твоята си рожба – ямата! Ти ли ще промениш света – ти, който не се интересуваш от него? Ами че светът е една минутна промяна. И ние -– като него! ¹⁰ А синът се усмихвал: Аз ще променя света, та да стане непроменящ се. Промени първо себе си, че после света! – изкрещявала сянката и си заминавала.
    ¹¹ Друг път като излизал, синът пък се озлобявал на сянката: А ти, ти какво си? Плямпало. Твой живот е твоят мозък, а неговите акробатики – твой оргазъм. ¹² И ти чешеш ли, чешеш околните, а да излекуваш обривите им – не можеш. Защото не си лечител, а учител, а да си учител е лесно, когато учението си сам ти. ¹³ Твоя крепост е твоят ум, ала силният ум не се нуждае от крепост, защото не него ще превземат, а той ще превзема и нему трябват не крепостни стени, а стенобойни машини.
    ¹⁴ Твое бъдеще е твоето минало и ти искаш хората да запомнят мозъкоума ти и родитбите му – а кой ще запомни хората? И ако ти търсиш и намираш под вола теле, кой ще запомни тези, които знаят, че това е глупост, и които те хранят тебе – защото го знаят от опит, а не от реторика? ¹⁵ Това твоето е абсурд! ¹⁶ Ах, наглост!, крясвала сянката. Говориш за машини и телета наизуст, а ми разсъждаваш за опит и реторика! Това, което си спомняш от света, е остаряло, отречено, предъвкано, музейно и точно затова, ако – недай боже – станеш Месия, ти ще затвориш света в себе си, както теб затваря твоят кладенец, и ще стопираш развитието му! Това е абсурд!
    ¹⁷ А при последната им среща никой не крещял. ¹⁸ Само синът казал тихо и с равен глас: Моля те. Вече съм съвсем близо. Три години копая и може би до ден, два ще стигна водата. И ще изляза навън, дал на света кладенец. ¹⁹ Каквото постигна ти досега, постигна. Моля, не прави повече нищо, което да ме дискредитира. Ако си била нещо, остани нещо. Ако ли нищо – бъди си нищо. ²⁰ Защото все пак сме едно и изляза ли на слънце и поведа народа, ще видят и теб. И ако си ги отвратила и отблъснала, ще отблъснат и мен. ²¹ И мен. И няма да ми повярват! Ще съм провален, сянко! Ще си унищожила целия ми живот! Моля те.
    ²² А сянката нищо не изпискала, само едва чуто промърморила: А моят живот?
   
 И ето развръзката, значи.
    ² Веднага след този разговор синът се спуснал в кладенеца и започнал неистово да копае. Копал, копал сто часа, копал хиляда часа – така му се сторило – и тъкмо когато почнала да се насълзява почвата под него, тъкмо когато бил на крачка колкото листо от водата, изтощението надвило и той се измъкнал от дупката, проснал се до нея на пръстта и заспал мъртвешки.
    ³ Събудил се. Слънце. ⁴ Погледнал сянката. Но тя била вече сянка. Изпъната, неподвижна, безмълвна – като всяка друга сянка ⁵ Зачудил се той, сънен, но мисълта за близката вода го завлякла безумно и синът – забравил за сянката – се хвърлил в кладенеца. Но не могъл да слезе по-надолу от метър. ⁶ Заклещил се. Заклещил се! Защото бил с гърбица! ⁷ Изскочил, погледнал сянката. Нищо! Изправена, непрегърбена и мъртва. Като всяка сянка! ⁸ А той бил гърбав! И кладенецът повече никога… никога… Край на кладенеца! Край на водата! Край.
    ⁹ За три минути заровил това, което три години копал. Под монотонната, тъпата, непреодолимата и неопределима болка в гърба. ¹⁰ Гърбицата.
    ¹¹ Това е притчата.
    ¹² И след като Шано свърши, изправи се лице в лице с отдавна наскачалите ученици. ¹³ И понеже беше странна притча, никой от учениците не се решаваше да изговори онова, което беше на всички в очите. ¹⁴ А именно: Тогава ти си… ти си… ¹⁵ И тогава се реших аз и рекох с тих и равен глас: А как се е казвал единственият син на единствения баща, учителю?
    ¹⁶ Шано, рече Шано.