Главният асистент от катедрата по литература Тити Анапест разяснява пред аудиторията на бистро “Ягода”:

– Що се отнася до лозунгите – имам предвид споменатото “Жизнь стала лучше, веселее” на Сталин – искам да отбележа, че лозунгът в комунизма бе едно изтънчено инквизиторско средство за деформация на мисленето. И то деформация чудовищна, щото целите й удряха не в настоящето, а в бъдещето. Не става дума просто за подмяна на паметта – смяна на истории, биографии, имена и прочие – което е едно мародерско по същността си мероприятие. Иде реч за премодулирането на мисленето, а оттам и преекспониране на съзнанието… Вие казвате, че защото някой написал под лозунга “Жизнь стала лучше, веселее” “для Сталина” [1], бил прибран и хвърлен по Сибир – и това е трагедия. Но истинската drama incognita е във факта, че този лозунг е засядал в душата на народа, че децата са го репетирали по агитки и когато са пораствали до степен на размножение, техните съзнания са го приемали като тяхна история, като тяхно минало, а следователно като истина. И когато това поколение даде поколение и то също на свой ред продължи рода, то цялото потомство е изведено вече на пътя на деформацията; и му е било жизненонасъщно да срича лозунгите, за да отключва чрез тях съзнанието си. Една проста истина – да речем, едно и едно: две – е невъзможна за проумяване от премоделираните поколения, ако техните бащи и деди са израсли с лозунга: Едно и едно: три!… Ето, ще ви дам простичък пример. Правя преди това уговорката, че, разбира се, за нас, филолозите, е нужно разяснението, че един лозунг по същност се родее с поговорката и пословицата и затова е трудно да се оспорва по презумпцията за табуто: щом кажем “то е народна/житейска мъдрост”, ние слагаме печата, табуто на неоспоримостта. Но пък знаем, че пословиците понякога казват пословични глупости. И това им псевдокачество най-често експлоатира идеологията, понеже тя е осенена да прикрива недъзите си, а не да ги посочва и, пази боже, изобличава. Та моля и примера. Любимият лозунг на счетоводителите: “Проверката – висша форма на доверие!” Шегувам се, апропо, това е любим лозунг на полицейщината в обществото. Добре звучи лозунгът, нали? Гладък, прегледен… При това е много ползотворен – може да се употреби във всякаква среда и в диапазона от патоса до галимацията. А навремето колко комици направиха материал от това, което те представяха за каламбур. А именно: че проверката е висша форма на съмнение. От което следваше смях в залата. И този смях успокояваше комунистите деформанти – “жизнь стала веселее” – но все таки по ъглите и на ухо разпищовените сърми на вицаджиите биваха посвивани. Но това е в скоби. А кое е вярното, нека попитаме сега човешки, без злоба, без крясъка на трибуните и трибуналите. Щом проверяваш, тогава какво правиш: проявяваш съмнение или демонстрираш пълна вяра? (Тома Неверни или апостол Петър?) Ами разбира се, че първото. И в това няма съмнение. Но когато ние – аз, ти, той, вие – от родилния дом още сме отхранени с този лозунг, тогава ще се замислим ли, аджеба, върху съдържанието? Ако се усъмним, тогава трябва да преосмислим всичко научено от родители, учители и общество – а това е огромна душевадна енергия и от напрежението й се умира. Които го направиха, избягаха или загинаха. Останалите… вече живеем в друго време, друг свят…