.:Приказка за нещастния търговец, красивата дъщеря и звярът-чудовище

.:Историята на Пинокио

.:Разказ за Аладин и вълшебната лампа

.:Маугли се връща при хората

.:Най-новите дрехи на царя

ПРИКАЗКА ЗА НЕЩАСТНИЯ ТЪРГОВЕЦ, КРАСИВАТА ДЪЩЕРЯ И ЗВЯРЪТ-ЧУДОВИЩЕ

        Имало едно време един търговец, който живеел на село. Бил вдовец, жена му рано умряла и той сам отгледал шестте си деца. Той все опитвал да прави търговия, но все имал лош късмет и често изпадал дотам да няма и пукната пара… Едно крепяло търговеца – неговата най-малка дъщеря. Още като се родила тя, лицето й така смаяло всички, че хората в един глас започнали да я наричат Красавицата.
   
   Един ден търговецът получил писмо от града. Канели го да отиде до пристанището, за да посрещне кораб, натоварен с негова стока. На тръгване той повикал всички:
   – Кажете, синове и дъщери мои, какво да ви купя за подарък?
   Всички запоръчвали презглава, само Красавицата, като чула какви скъпотии си заръчали сестрите й, най-последна тихо рекла:
   – Тате, моля те, донеси ми една роза. Тук при нас те не растат.
   Но съдбата не била жалостива и корабът на търговеца потънал. И той трябвало да се върне вкъщи с празни ръце, беден, гладен и недоспал. Тръгнал той по обратния път, но го настигнала буря, изплашила коня му и ветровете го отвели в една непозната закътана долчинка.
   И там видял разкошен дворец.
   Нямало как, влязъл нещастният търговец в двореца, а вътре какво да види – огромна отрупана с ястия маса: пилета, яребици, локуми, сладкиши и дори филе от антилопа. Нахвърлил се човекът, изял толкова много, че чак не му се вярвало; една приятна музика го обгръщала, приспивала го и накрая той заспал блажено, макар и учуден, че наоколо нямало жива душа…
   Събудил се чак по пладне на другия ден. Времето било превъзходно. Навън го чакал конят му – добре нахранен – и това отново учудило търговеца.
   Обаче на излизане от замъка човекът видял храст с рози. Сетил се за желанието на любимата си дъщеря и с въздишка посегнал и скъсал една роза.
   И тогава слънцето притъмняло, паднала мъгла и от мъглата с ужасен вой изскочил един звяр. Истинско чудовище!
   – Човеко! – ревнало изчадието. – Дотолкова ли ти е благодарността, че те нагостих и приютих от бурята, та сега скъса цвят от най-любимия ми розов храст! Кажи!
   Търговецът почнал да заеква от ужас, но успял да прошепне:
   – Аз не за себе си… За най-милата си дъщеря го скъсах, поръча ми на тръг…ване… Прости ми.
   – Няма да ти простя! – прогърмяло чудовището. – А за разплата искам да доведеш тук дъщеря си, за да ми стане робиня. Ако не, ще умреш още на мига!… Закълни се!
   Нямало какво да прави нещастният търговец, от ужас се заклел, тръгнал си, прибрал се у дома и легнал болен.
   
   Като пооздравял, научил, че в дисагите на коня децата му намерили много злато и накити, че те си накупили подаръци, даже някои се сгодили, но от това клетият баща само избухнал в силни ридания.
   – Тези златни съкровища – казал той през сълзи – са откуп за живота на нашата Красавица!
   И им разказал цялата история.
   – Какво пък – рекла пребледняла Красавицата, – чудовището е било така добро да те нагости и обдари, дано се смили и над мен. – Но баща й искал по-скоро да умре, нежели да я заведе в лапите на звяра. – Не, татко – отсякла съвсем тихо красивата дъщеря, – ти си най-скъпият човек в моя живот и не ще ти позволя заради мен да нарушиш дадена от теб клетва. За мен няма по-истинска любов от тази, да жертвам живота си за родния любим баща.
   Заплакала Красавицата и прегърнала баща си.
   На другия ден той я завел до двореца и я оставил пред огромните порти.
   
   Заживяла Красавицата в замъка, но животът й бил странен и чуден, като сън. Имала лична стая, прекрасни дрехи, винаги вкусен обяд и дори своя баня с вана, от която лъхали ухания и топла пара. Ала била винаги сама. Само вечер, преди да се оттегли в покоите си, в залата влизало чудовището и със скръбен израз я съзерцавало. Звярът я плашел, тя отбягвала да го гледа и тогава той винаги казвал:
   – Не си отвръщай лицето! Позволи ми да те погледам, Красавице! Ти си моята господарка!
   Такива думи на звяра я смайвали, доброто й сърце тихо почвало да му съчувства; те често разговаряли дълго и интересно, но всяка вечер, преди да й пожелае “лека нощ”, чудовището я питало:
   – Красавице, ще ми станеш ли съпруга?
   Този въпрос винаги стряскал девойката и тя отвръщала разтреперана:
   – Не, чудовище.
   И тичешком се прибирала в покоите си, а сълзите обливали красивото й лице.
   
   Една вечер Красавицата влязла в стаята си, погледнала се в огледалото, за да избърше сълзите си и какво да види – огледалото проблеснало и в него засветили някакви образи, постепенно те са избистрили и добрата девойка видяла баща си, тежко болен, на легло. До него стоял доктор, държал му ръката и говорел: “Не знам от какво си болен, търговецо… Според мен от нищо друго, освен от мъка…” Огледалото пак изгаснало и пак блеснало и сега Красавицата видяла баща си как се мята в кревата си и говори, и бълнува:
   – Щерко моя любима… Красавице… Погубих те аз…
   Не издържала девойката, хукнала в нощта да търси звяра, той се явил и цяла нощ тя го увещавала да й разреши да навести родителя си.
   – Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш – проронил тежко звярът на сутринта. – Ще те пусна при баща ти, но се закълни, че точно след девет дни ще се върнеш! Закълни се, моя Красавице!
   Нямало що да стори хубавицата, заклела се. А докато препускала към дома, в ушите й кънтял гласът на чудовището:
   – Ако не се върнеш след девет дни, твоето клето чудовище ще умре… ще умре… ще умре…
   
   У дома намерила баща си на смъртен одър, в треска, и така било осем дена. На деветия ден всички казали, че тази нощ той или ще умре, или ще оздравее. Красавицата била толкова уплашена от скръб, че не се и сетила за даденото пред звяра обещание; останала до леглото на баща си и след деветата нощ.
   Съдбата този път била милостива. Баща й прескочил смъртта; лека-полека душата му почвала да се съвзема.
   Но не така било в душата на неговата дъщеря. Колкото повече се смеела на неговото оздравяване, толкова повече сърцето й се свивало при мисълта за чудовището. Какво ли става с него? Дали се изпълнява онова страшно негово предупреждение?… Една нощ тя сънувала звяра. Лежал до храста с розите и едва дишал. На заранта добрата девойка се простила с близките и с все сили препуснала към замъка.
   
   Оставила коня пред портите Красавицата и хукнала към розите. И наистина! Звярът лежал бездиханен, склопил очи, само една сълза извирала изпод грозния клепач и се търкаляла по сбръчканото му чудовищно лице. Хубавицата извикала от жалост.
   Тогава звярът отворил очи, блеснали за миг бледите му зеници, но той промълвил:
   – Ти не удържа на обещанието си, моя Красавице, и ме погуби… Но нищо. Поне съм щастлив, че те зърнах пак, преди да умра.
   – Не! – възкликнало из дън душа доброто момиче. – Какво сторих аз! По-добре да ти бях станала жена, отколкото да те видя умиращ!
   Едва изрекла това и… о, чудо!
   Целият замък затреперил от светлини, фойерверки, музика, глъч. Хиляди хора се появили в градините и всички викали:
   – О, наша Красавице!
   Извърнала се хубавицата, смаяла се, а като погледнала пак към розите – що да види! Там стоял щастлив и й се усмихвал един прекрасен Принц с руса коса и златна пелерина.
   – Моя Красавице! – целунал я той. – Ти ме спаси от страшната магия да бъда чудовище до смъртта… или до мига, в който някоя хубавица ще пожелае да се омъжи за мен!
   
   Така свършва приказката за Красавицата, която намерила своя Принц благодарение на доброто си сърце.

.:Приказка за нещастния търговец, красивата дъщеря и звярът-чудовище

.:Историята на Пинокио

.:Разказ за Аладин и вълшебната лампа

.:Маугли се връща при хората

.:Най-новите дрехи на царя

ИСТОРИЯТА НА ПИНОКИО

          Имало едно време в Италия един бездетен майстор дърводелец по име Джепето, който упорито търсел години наред дърво, което да говори. И когато най-сетне го открил (било зима), прибрал се в тясното си мазе – негов дом и работилница – и започнал да дяла от цепеницата човече. Мечтаел да го направи свой син – макар и от дърво.
   И какво, мислите, се случило?
   Издялал Джепето главата на човечето и като издълбал очите, те го погледнали насмешливо. Оформил устата, а тя, вместо да каже “Скъпи татко!” – му се изплезила. Сглобил Джепето ръцете на куклата, а те го пернали по челото. Сглобил и краката, а те го ритнали. Ядосал се тогава дърводелецът:
   – Това човече е голям немирник. За назидание ще го кръстя като стария просяк от парка – от днес ще се казва Пинокио!
          Още от първия ден Пинокио се отдал на пакости. Първо избягал от баща си, сетне го гонил един войник; вечерта му излели леген с вода на главата и човечето, за да не се простуди, решило да се стопли и бухнало краката си право на печката. Но нали били от дърво направени, запалили се и изгорели ходилата му. Видял го татко Джепето и строго казал:
   – Щом си толкова непослушен, още от днес тръгваш на училище!
   – Но, татко, аз нямам ходила! – отвърнал Пинокио.
   – Ще ти направя, момчето ми. – И му заковал нови.
   – Но, татко, нямам дрехи!
   – Ето ти и дрехи! – И човекът облякъл сина си с блуза от вестник, гащи от чорап и шапка от тесто.
   – Но, татко – упорствал Пинокио, – аз нямам буквар.
   Джепето подръпнал лявата си вежда и излязъл; продал единственото си палто и се върнал само по риза в снега и студа, но с буквар под мишница… Пинокио го съжалил, като гледал заскрежените му вежди, целунал го и извикал:
    – Татко Джепето, аз ще бъда добър син! Днес в училището веднага ще се науча да чета, утре ще знам да пиша, вдругиден ще мога да смятам, а на четвъртия ден влизам в живота вече като възрастен господин!
   На това майстор Джепето така се засмял, че два часа се тресял на стола, а устата му се схванала.
   Но още било рано Пинокио да стане истински добър син. Като излязъл на улицата, привлякла го тълпата пред Кукления театър и той без никакви угризения продал буквара си, купил билет и се шмугнал в театъра.
          В театъра дървените кукли-артисти веднага го познали. Прекъснали спектакъла, заразмахвали ръце и закрещели:
   – Братко! Скъпи братко! Пинокио!
   Прегърнали се всички на сцената, забърборили засмени и отказали да продължат пиесата. Ала не така мислела публиката; тя засвирила ядно с уста…
   Стопанинът на театъра бил Огнегълтач, имал огромен корем, държал камшик от змии и лисичи опашки, а брадата му била толкова дълга, че той обикновено ходел по нея. Тъкмо се канел Огнегълтачът да вечеря бивол на шиш – който се печал пред него в камината – когато чул дюдюкането на публиката. Излязъл на сцената, разбрал какво става и побеснял.
   – Моят бивол още не е доизпечен! – крещял той, стискайки в шепата си Пинокио. – И ти, дървена кукло, ще ми осигуриш още огън! Скачай в камината!
   – Моля те, Огнегълтачо! – викал на свой ред Пинокио. – Аз съм един на татко и не знам какво е майка! Моля те! О, мой нещастни татко Джепето…
   – Джепето ли ти е баща? – спрял се и утихнал Огнегълтачът. Помислил, помислил и отсякъл: – Преди много години твоят татко ми скова без пари сцената за Кукления театър, затова ти прощавам. Но вместо теб ще изгоря друга кукла… Хванете Арлекин!
   Но не било съдено и на Арлекин да изгори. Огнегълтачът бил грозен на вид, ала с добра душа. Отстъпил пред горещите молби на Пинокио да пожали брат му Арлекин; дори на сбогуване го запитал:
   – А каква е сегашната професия на твоя татко Джепето?
   – Бедняк – скромно отвърнал Пинокио.
   – Аха – спрял го Огнегълтачът, извадил пет златни монети и му ги дал. – Занеси ги на баща си и му поднеси моите огнегълтачески почитания…
          Заради тези точно пет златни монети Пинокио едва не загинал!… Нали не познавал още града, залутал се и попаднал в покрайнините. И там на пътя му се изпречили една лисица с патерица и един сляп котарак. Похвалил се наивният Пинокио с парите си, при вида на които “слепецът” котак опулил алчно очи, а “сакатата” лисица така подскочила, та чак захвърлила патерицата.
   – Искаш ли, приятелю Пинокио – рекла угоднически лисицата, – да увеличиш тези пет пари на хиляда и пет!
   – Чудесно! – зарадвало се дървеното човече. – Така ще купя не само ново палто на татко Джепето, но и цяла къща ще му подаря!
   Ала жестоко се излъгал в тези свои мними приятели Пинокио. Те го примамили в една странноприемница със зловещото име “Червеният рак”, през нощта нахлупили чувал на дървената му глава и го обрали.
   Лошо; обаче нали бил с дървена челюст, докато се борел с тях, Пинокио така захапал през чувала лапата на котака, че тя чисто и просто се откъснала и се изгубила в тъмното. Озверили се тогава разбойниците и от разбойническа благодарност обесили дървеното човече.
          Два дни висяло на една плачеща върба човечето. На третия ден го видяла добрата Фея със сините коси. Феята не само го спасила, но и цяла седмица го лекувала, и стояла до леглото му. А нашият Пинокио тъй я обикнал, че я нарекъл своя майка.
   – А кой е баща ти? – полюбопитствала веднъж Феята.
   – Аз нямам баща! – излъгал той.
   От лъжата носът му израсъл цял метър!
   Феята решила да го “доизпита” колко още наивни и детски лъжи може да изрече той и, разбира се, Пинокио съвсем се заплел в лъготене, носът му растял и растял, та излязъл чак от къщата и опрял в един дъб. Феята първо го нахокала за лъжите. Сетне майчински му простила и извикала цяло ято кълвачи – те накацали по километричния дървен нос и с дружно кълване възстановили нормалната дължина от пет пръста…
          Но само с носа си да бе пострадал Пинокио през едногодишните си странствания! Веднъж му израсли магарешки уши, а до вечерта се превърнал и в цяло магаренце!
   Това се случило, понеже Пинокио отново не издържал пред лудориите. Феята го пратила на училище; той искрено се старал, станал отличен ученик, но се сприятелявал все с двойкаджиите. И един от тях го придумал да отидат в Страната на забавленията, където няма училище, а само игри, игри, игри.
   – Там – говорел приятелят, казвал се Фитилчо – на всички стени е написано: “Долу училището!”, “Ние не слушаме учителите!”, “Скъсайте всички учебници!”… И още хиляди такива!
   Не се колебал особено Пинокио и както някога продал бързо буквара си, така и сега бързо изоставил доброто си учение. Отишли в Страната на забавленията и подир месец игри и само игри се превърнали в магаренца… Сигурно се чудите защо? Чуйте тогава как татко Джепето го обяснил години след това, спомняйки си това приключение на сина си:
   – Станал си магаренце, синко Пинокио, понеже хората, които като деца не учат, а само играят – като пораснат, стават магарета!
          А сега да продължим историята на Пинокио.
   Откакто изчезнал синът му, Джепето все страдал и страдал, и накрая решил да го дири по суша и море. Наел една лодка и в една буря изчезнал безследно.
   Магаренцето Пинокио в това време попаднало на някакъв селяк, който искал да одере кожата му за тъпан, та затова измислил първо да го спусне с въже в морето и да го удави. Но старото въже се скъсало, акули нагълтали магарето, а най-лакомата от тях изплюла Пинокио… Нали бил от дърво, а даже и акулите не ядат дърво! Така Пинокио се измъкнал от магарешката участ.
   Докато плувал обаче към брега, пред очите му изникнал един остров. Насочило се радостно човечето към острова, но островът изведнъж разтворил огромна уста с бляскави зъби и налапал ужасения Пинокио заедно с два случайно минаващи ветрохода.
   Този мним остров бил един кръвожаден кит.
   Слава богу – във всяко нещастие има щипка щастие! Защото в кита Пинокио открил баща си Джепето жив, невредим, и дори поправената с китови кости негова лодка. Една нощ те издебнали хъркащия с отворена уста кит, плъзнали се по езика му и щастливо отплували за дома.
          И тук започва развръзката в приключенията на нашия Пинокио.
   Той отново се върнал към учението. В края на годината взел с отличен всичките си изпити. Татко Джепето му купил торта, макар да продал за целта последните си прибори.
   През нощта в съня на Пинокио се явила Феята със сините коси и му прошепнала:
   – Скъпи ми Пинокио, с бащината си обич и с доброто си учение ти заслужи да станеш вече истинско момче. Да си кукла е вече под способностите ти.
   И действително! Когато на сутринта скокнал и се погледнал в огледалото, оттам го гледали умните очи на едно стройно, красиво, високочело и истински, ама съвсем истински живо момче!

.:Приказка за нещастния търговец, красивата дъщеря и звярът-чудовище

.:Историята на Пинокио

.:Разказ за Аладин и вълшебната лампа

.:Маугли се връща при хората

.:Най-новите дрехи на царя

РАЗКАЗ ЗА АЛАДИН И ВЪЛШЕБНАТА ЛАМПА

          Живяла някога в далечния султански град Бахрияр бедна вдовица. Единственият й син израсъл на улицата, по пазарите и тържищата. Казвал се Аладин.
   Един ден (синът бил още четиринайсетгодишен) пред мизерния им дом спрял черен човек с блестящи зъби, половината златни, другите – сапфирени. Аладин тъкмо излизал.
   – Аз съм твоят далечен чичо, момче – рекъл човекът, – искам да говоря с майка ти…
   И чичото най-неочаквано пожелал да вземе Аладин със себе си, да го изучи на търговския занаят и в крайна сметка да го върне богат и честит. Зарадвала се бедната женица, благословила ги и на сутринта изпратила чедото си чак отвъд градските стени.
   Обаче този черен човек не бил никакъв чичо, а един прочут африкански маг, дирещ заровени съкровища. В душата си той бил зъл и алчен.
          Привечер двамата стигнали до една пуста и тиха местност, обградена със скали. Тук “чичото” изведнъж почнал да се гърчи и да съска някакви неясни слова като заклинания. И какво било смайването на Аладин, когато с трясък земята се разтворила пред краката му и той видял стълбище като кладенец.
   – Сега, момче – стиснал магът Аладин, – ще слезеш по това въже в подземието. Там ще видиш омайни градини и съблазнителни шадравани, но от теб искам едно: да стигнеш до колоната от слонова кост и да вземеш оттам лампата, която е на върха й. Дръж ето този пръстен. Ако ти се случи нещо, завърти го.
   Изпълнил всичко Аладин. Долу градините били отрупани с изумруди и елмази, а в шадраваните блестели смарагди и диаманти. На връщане момчето си напълнило пазвата със съкровища.
   – Вържи първо лампата! – заповядал отгоре чародеят, когато Аладин поискал да го издърпа.
   – Не, първо ме изтегли! – викнало момчето. Тъмнината го плашела.
   Скарали се те, заинатили се и накрая магът изфучал, земята скрила кладенеца и Аладин останал долу.
          Успял, успял да се измъкне Аладин. Сетил се за пръстена, който му бил дал магът и го завъртял. Замирисало на сяра и се чул силен глас:
   – Аз съм роб на този пръстен и ще изпълня всяко твое желание!
   – Искам вкъщи! – изкрещяло момчето и след миг се озовало в стаята си.
   Показал на майка си съкровищата, разказал й всичко; майката плеснала с ръце. Извадил Аладин лампата – тя била стара и много прашна. Забърсал я той с ръкав, за да я разгледа отвътре и изведнъж лампата изпуснала облак от сияния и от облака изникнал един Дух.
   – Аз съм Духът на вълшебната лампа! Какво ще заповядаш, господарю?
   – Вечеря! – възкликнало момчето; и на масата се появила разкошна вечеря с много локуми, кадаиф и каквото още ти се ще.
   Заживели добре Аладин и майка му. Четири години минали, докато похарчат донесените от подземието скъпоценни камъни.
   
          Станал вече момък Аладин, когато – не щеш ли – се влюбил в принцеса Бадрулбудура, дъщерята на султана на Бахрияр. Зърнал я само веднъж – докато тя отивала на баня, но сърцето му завинаги било запленено от разбуленото й лице.
   И пожелал да се ожени за нея – той, синът на бедна вдовица!
   Изпратил тогава неземни дарове по майка си (доставени били, разбира се, от Духа на лампата), султанът ги приел, но заявил:
   – Ела след три месеца. Тогава ще реша.
   Но великият везир отдавна кроял план да ожени сина си за Бадрулбудура. Стреснал се той от непознатия кандидат, заплел интриги, два месеца кандърдисвал султана и все пак го придумал. Обявили сватбата.
   Чул Аладин и едва не полудял от мъка. Ревял, искал да руши, да троши. И като се поуспокоил малко, решил: ще се бори докрай – или смърт. Потъркал тогава лампата и казал на Духа:
   – Можеш ли – като се приберат вечерта младоженците, да вдигнеш ложето им и да го пренесеш тук, в моята стая?
   – За мен това е играчка, господарю! – усмихнал се добродушно Духът. Духът бил заобичал Аладин, понеже през тези четири години момъкът не му досаждал много-много и го викал само за дреболии.
          И разтурил султанската сватба Аладин.
   Три нощи подред Духът пренасял ложето, везирският син бил захвърлян в кошарата при овцете, а смелият момък се обяснявал в любов на изумената от безсъние и от чудното летене в нощта принцеса Бадрулбудура. Тя мислела, че всичко това е сън. А и пламенният младеж бил къде-къде по-привлекателен от кривогледия везирски син. Но везирският син не мислел така, той не вярвал в сънища; и след три нощи мръзнене в кошарата на четвъртия ден си събрал багажа и избягал от двореца и града. Баща му, везирът, побелял от срам, но и от злоба.
   Тогава дошъл редът на Аладин.
   Той блестящо изпълнил условието да прати годежни дарове за 40 златни съда, носени от 40 черни роби, яздещи 40 бели кобили. Султанът плеснал с ръце и сватбата била насрочена. В нощта преди сватбата Аладин повикал Духа:
   – Приятелю, можеш ли за една нощ да построиш палат за чудо и приказ до султановия дворец?
   – Тъкмо ще се поразкърша, господарю – делово отвърнал Духът. – Даже ще постеля персийски килим от единия дворец до другия. Подарък от мен!
   На другия ден празникът бил наистина бляскав!
   – Вай, вай, аллах! – гладел брада султанът, пулел се, съзерцавайки чудния палат; поднесъл ръката на дъщеря си на Аладиновата майка и пил един шербет за здравето на младоженците.
  
          – Сменям нови лампи за стари! Нови за стари! Лампи мо-о-оля…– чула един ден Бадрулбудура да вика някакъв вехтошар точно под прозореца й. Това било малко подир раждането на първата й рожба. И си помислила: “Защо не взема да сменя старата Аладинова лампа за нова? Мъжът ми ще се зарадва.”
   Речено – сторено.
   Аладин бил по това време някъде далеч на лов. А вехтошарят не бил никакъв вехтошар – това бил африканският маг. Пет години този зъл чародей се топял от злост по загубената лампа. Ала като научил, че Аладин не само не умрял, ами станал и султански зет, зажаднял за мъст и намислил с хитрост да си върне загубеното. Щастливи били до този миг всички; народът обикнал новия си княз заради щедростта и справедливостта му, а султанът доволно преживявал старините си…
   Като се озовала в ръцете му лампата, злият маг нервно я потъркал и наредил на изненадания Дух:
   – Веднага пренасяй палата с принцесата в Африка! И ми приготви сватбени одежди – тя ще стане сега моя жена!
   На сутринта султанът получил сърцебиене при вестта за изчезналия дворец. Великият везир, който и без това мразел Аладин, заповядал да го намерят, оковат и направо да му отсекат главата.
   Ала не така мислел народът. Хората предупредили княза си, укрили го. Аладин си скубел косите от мъка. И пак решил: или ще намери жена си и детето – или ще се удави.
   И тогава се сетил за пръстена. Завъртял го:
   – Искам, робе на пръстена, да върнеш палата, където и да се намира той!
   – Не мога – отвърнал на това робът. – Той е във властта на птицата Рока, а нейният Дух от вълшебната лампа е сто пъти по-могъщ от мен!… Мога само да те отведа в Африка при принцесата…
   И чак тогава светът се спасил завинаги от страшния и зъл магьосник. Аладин го издебнал, отнел му лампата – нали бил млад и силен; за назидание спуснал мага в един дълбок до сами дъното на земята геран, откъдето измъкване няма.
   Хукнал презглава смелият момък, прегърнал жена си и дъщеричката си. Като извикал Духа, Аладин прегърнал и него:
   – Имам една молба…
   – Знам, знам! – прекъснал го бодро Духът. Грабнал като перце двореца и го върнал в родния Бахрияр.
  
          Но още едно, последно изпитание трябвало да преживеят Аладин и принцеса Бадрулбудура.
   Кривогледият везирски син също бил жив и също кроял как да отмъсти на Аладин и на целия свят за срама си. Затова се преоблякъл като бедна старица и отишъл в двореца. Баща му, везирът, разбира се, знаел всичко и сторил всичко възможно, за да нареди преоблечения си син в женската свита на Бадрулбудура. И всеки ден мнимата “старица” шепнела в ушите на принцесата:
   – Поискай от мъжа си да ти подари яйце от птицата Рока! И ще видиш какво ще стане!
   И ето какво станало.
   Не издържало любопитството на жената, помолила тя Аладин за невижданото яйце. Той се засмял, извадил лампата, извикал Духа и му предал молбата.
   – Нещастнико! – изкрещял потъмнелия от гняв Дух и светкавици процепили палата. – Какво искаш от мен!? Птицата Рока е моят властелин! Ти си неблагодарник!
   Замръзнал от ужас Аладин, а точно това чакал везирският син. Той връхлетял в стаята, насочил дамаския си нож към княза, но невидима сила отклонила ножа, обърнала го и той се забил право в сърцето на злодея.
   – Запомни, господарю – твърдо казал тогава Духът от лампата на онемелия Аладин. – Обичай жена си, но винаги мисли, преди да се вслушаш в молбите й. Тя е достатъчно добра, за да вярва на всичко.
          И от този ден заживели спокойно и Аладин, и принцеса Бадрулбудура, и цялото султанство. Злобният везир бил изгонен и забравен.
   А град Бахрияр още съществува и все още помни чудесата, сторени от Духа на птицата Рока. 

.:Приказка за нещастния търговец, красивата дъщеря и звярът-чудовище

.:Историята на Пинокио

.:Разказ за Аладин и вълшебната лампа

.:Маугли се връща при хората

.:Най-новите дрехи на царя

МАУГЛИ СЕ ВРЪЩА ПРИ ХОРАТА

          В далечните гори на Амазония, които там се наричат джунгла, се случила тази история.
          Една сутрин добрата пантера Багира намерила човешко кану, заседнало на брега на реката. А в кануто – истинско човешко бебе. Домиляло й на госпожа Багира; бебето жално ревяло и тя решила да наруши най-главния закон на джунглата – никой никога да не дава подслон на човешко същество. В джунглите, трябва да знаете, животните са пълни господари и не позволяват на хората да им се месят в живота.
   Стиснала пантерата здраво със зъби кошчето на бебето и го отнесла на Мама Вълчица, която тъкмо била родила единайсет вълчета.
   Не само приела вълчицата новороденото, но и тъй го обикнала, че треперела много над него. Момчето (защото бебето било момче) израсло сред братя вълци, с татко вълк и на десет години можело отлично да ловува. И като вълк било пакостливо и своенраво.
   Още Багира го била кръстила с прекрасното име Маугли.
          Добре, ама по това време в джунглата след дълго скитане по света се завърнал Шир Хан – най-кръвожадният тигър, който се е раждал по тези места. Шир Хан бил човекоядец.
   – Маугли, момчето ми – завайкала се Мама Вълчица, – ще трябва да бягаш! Шир Хан ще научи и няма да те пощади!
   – Накъде да бягам, мамо? – възкликнал объркан Маугли.
   – При хората! Там, откъдето си дошъл! Ако те открие тук, тигърът ще накаже и нас, и татко, и единайсетте ти братя!… – Простили се те. Кръстницата Багира дотърчала и повела Маугли.
   Първо на първо, Маугли бил смело момче. Той увещавал Багира:
   – Не ме е страх от Шир Хан! Не ща при хората! Искам си вкъщи!
   Пантерата само строго клатела глава. Нощем те спели прегърнати по клоните на дърветата. И една нощ…
   Майчице, какво е това хлъзгаво и дълго като въже тяло, което обгръща Маугли? Той гледа като омагьосан! Една змия го е пленила и ето я – отваря паст да го глътне!… Това бил Каа питонът. Питоните са змии, които хипнотизират, вкаменяват с очи жертвите си – сетне ги поглъщат наведнъж. Отворил голяма уста Каа питонът, зинал да налапа момчето… когато силна черна лапа го цапардосала. Каа отхвръкнал през два боабаба в трети. Славната Багира се била събудила навреме.
          Маугли го било срам от Багира, че така лесно се дал на питона, затова решил да избяга, да се върне у дома. Изскубнал се на разсъмване от спящата прегръдка на неговата приятелка и се озовал в една пуста савана.
   И тук присъствал на най-свирепата слонска катастрофа в живота си!
   Една напълно комплектована слонска рота марширувала по пътя. Но някой там объркал крачката, закачил крак с хобота си, спънал се, заорал в пръстта – и цялата рота се изпонатръшкала слон върху слон. Не можеш да разбереш къде са крака, къде – бивни, къде – хоботи!
   – Р-р-ротааа! Строй се! Мирно! – закрещял генералът слон, вожд на ротата. – Хоботите: равнис!
   – Господин Старши слон! – побутнал го Маугли. – Искам и аз да стана войник!
   Но генералът хич и не го чул. Затова момчето изтичало в края на колоната и се изпънало до едно малко слонче.
   – Боец Хати! – извикало слончето, когато проверката дошла до него.
   – Боец Маугли! – повторило и момчето и се ухилило от удоволствие.
   И какво ли би станало, ако не била отново всеотдайната Багира! Защото слонският генерал сега пък чул вика на Маугли и побеснял, че някакво си момче руши униформата на ротата – засилил се огромният слон към дребното дете и… и с отчаян скок пантерата докопала първа Маугли и го отнесла.
   През целия ден му се карала и хокала.
          И какво мислите? Маугли обещал вече да слуша, но при едно условие – Багира да го повери на неговия стар и голям приятел мечока Балу. Отстъпила добрата пантера, намерили Балу и той получил най-строги съвети за по-нататъшния път до човешкото село.
   Но моля ви се – Балу и дисциплина! Мечокът бил най-искреният и нехаен веселяк в цялата джунгла!… Часове играли, били се, къпали се, прескачали се двамата немирници. Балу се изморил, заплувал по гръб в реката; Маугли се опънал върху мекия му обширен корем и… не усетили как заспали.
   – Балу, спасявай ме! – стреснал се мечокът по едно време. Крещял Маугли. Маймуни от племето Бандар-лог го отмъквали, подмятайки го от клон на клон над дълбоката река.
   – Детекрадци! Нехранимайковци! – дерял се мечокът… Но как ще ги стигнеш тия бандити?
          Маймуните от Бандар-лог били действително детекрадци. Те се занимавали с това, да грабят деца от селата на хората и да ги търгуват с Шир Хан, тигърът човекоядец. Били си построили цял дворец от тази си пиратска дейност.
   … Но какво е това? Кой е този?… Тъкмо се канели да завържат пленника – в двореца се появил странен маймун. Едър, кафяв, мощен. Маймунът взел, че затанцувал пред смаяните Бандар-логци.
   Маймуните нали са си маймуни – не издържали и почнали и те да се кривят и танцуват. Сам маймунският крал повел хорото.
   – Маугли! – прошепнал внезапно странният маймун, клатейки се в ритъма на танца. – Бягай!
   Виж ти! Това бил хитрият Балу, маскиран с кокосова маймунска физиономия!… “Прекрасен план!”, зарадвал се Маугли и се приготвил да бяга. Но тук се случило нещо непредвидено. Кокосовата муцуна на мечока Балу се отлепила. Маймуните надали вой.
   Маугли хукнал.
   Последвал го пръв маймунският крал. Ала Балу му се изпречил насреща; кралят отскочил от корема му като топка, полетял към една колона и я избил. Сгромолясал се целият дворец. Двамата приятели бързо се омели изпод летящите камъни.
          Аха, ето я отново Багира.
   – Балу! – изръмжала тя, щом научила какви са ги вършили. – Омръзнаха ми твоите щуротии! Ти си безделник! На тебе не може да се разчита!
   Докато фучала пантерата – а мечокът изобщо и не й мълчал – Маугли се натъжил, съжалил Балу; чувствал се виновен и изоставен. Тръгнал сам по една тясна пътека и неусетно стигнал до Черното езеро.
   Скрило се слънцето. Надвиснали облаци. Светкавици продрали небето. Закапали тежки капки.
   Приютил се Маугли в някаква хралупа, а там – цяло семейство непознати плешиви птици.
   – Какви сте вие? – учудил се той.
   – Ние сме лешояди – отвърнали му.
   – Ще ме изядете ли?
   – Не. Ние чистим джунглата от всичко мъртво и вмирисано. Живи хора не ядем. Не сме като човекоядеца Шир Хан… – добавили те.
   – Кой ме споменава!? – изревал тогава един грозен глас. И в хралупата надникнал той, ужасният кръволок, тигърът Шир Хан. – Охо! – примляснал звярът. – Най-сетне те открих, малко вкусно човече!
   Маугли побелял от страх.
   И в този тежък миг треснал гръм, светкавица се забила в дървото и то лумнало в пламъци. Шир Хан изскимтял и побегнал.
   Защото, както е известно, хищните зверове бягат от огъня като от дявол.
          Чак след два дни Балу и Багира се добрали до Маугли и лешоядите. Изслушали те как птиците били грабнали момчето от горящото дърво; как на другия ден го учили да лети – той махал с ръце, смеел се, а на лешоядите от смях им се изправяли и малкото пера по главата… Накрая горещо им благодарили и оставили Черното езеро. Човешкото село било вече наблизо.
   Но това е Шир Хан! Вижте го! Точно срещу тях в края на поляната! Очите му искрят от злоба и глад!…
   Багира и Балу панически избягали. Но не и смелият Маугли. Той стиснал юмруци.
   – Защо искаш да ме ядеш? – извикало храбро момчето.
   – Говорещите деца – изсъскал тигърът – са още по-вкусни…
   – Ама няма да ме стигнеш! – троснал му се наивният Маугли и търтил да бяга.
   Шир Хан се изкикотил и – като оставил детето да се отдалечи на сто метра – извил гръбнак и само с три скока се озовал зад гърба му. И тогава се хвърлили отчаяно Багира и Балу. Захапали опашката на Шир Хан, завлачили се подире му… Ах, силата застига смелостта! Тигърът е як, неимоверно силен! Да влачи мечка и пантера на опашката си за него не е кой знае какво неудобство!…
   Но Маугли имал идея.
   А-ха да го стигне Шир Хан и късметът споходил смелия беглец. Видял Маугли на една пътека купа сено, до нея – още тлеещо огнище. Втурнал се, тръснал въглени в сеното и то мигновено се запалило. Не успял да спре устремилият се Шир Хан и се бухнал право в огъня…
   Тигрова опашка останала между зъбите на преданите Балу и Багира. А страшният Шир Хан, тигърът на тигрите, в това време пищял и ужасен препускал из джунглата.
          Така щастливо завършва тази история.
   Маугли отишъл в селото да търси помощ. От там се върнал с едно красиво индианско момиче, с което превързали насиненото око на Балу и подутия крак на Багира. Заедно ги хранили няколко дни…
   След години Маугли се оженил за индианката и останал завинаги сред хората.

.:Приказка за нещастния търговец, красивата дъщеря и звярът-чудовище

.:Историята на Пинокио

.:Разказ за Аладин и вълшебната лампа

.:Маугли се връща при хората

.:Най-новите дрехи на царя

НАЙ-НОВИТЕ ДРЕХИ НА ЦАРЯ

   Живееше преди време цар, който имаше една страст: да облича все нови и нови дрехи – по-скъпи, по-пъстри, по-редки. Затова цялото му царство се бе превърнало в огромна шивачница, всички шиеха и крояха, а тези, които бяха недоволни и с други професии, просто заминаваха в чужбина.
   Един ден царят обяви във вестниците: “КОЙТО МИ УШИЕ НОВИ, НЕВИЖДАНИ ДОСЕГА ДРЕХИ – ЩЕ ПОЛУЧИ ОТ МЕН НЕВИЖДАНИ ДОСЕГА ДАРОВЕ!”… Царят смяташе да жени едничката си дъщеря и за тържеството искаше да смае всички.
   Появиха се тогава отнякъде двама странници, които отидоха в двореца и поискаха тайна среща с негово величество.
   – Царю честити – казаха му те, – ние ще ти изтъчем такива дрехи, каквито нито си виждал, нито някога след това ще видиш! Но платовете на тези дрехи имат една малка особеност: те са невидими за тези, които недостойно заемат службите си, а също и за пълните глупаци.
   “Ах, ах! – зарадва се в себе си царят. – С тези дрехи не само ще очаровам поданиците си, но и ще мога да разбирам кой от тях какъв е!”
   И самодържецът нареди да им дадат всичко необходимо. Двамата шивачи се захванаха за работа.
   
   Цял месец шивачите писаха бележки с поръчки в двореца. Искаха златна коприна, смарагдови копчета, сребърни катарами и какви ли не украшения. Хазната едва смогваше да задоволява нуждите им. Но царят нищо не жалеше.
   “Как ли върви работата? – рече си той веднъж след закуска. – Я да пратя първия си министър да провери…”
   Отива тогава първият министър. Посрещнали го шивачите. Размахали пред него ръце, раздвижили стана, посочили различни краски и шарки по плата. Но министърът само се пули и колкото и да напряга очи, нищо и нищичко не вижда За него станът бил празен и стаята гола – ни плат, ни чудо.
   “Нима съм пълен глупак? – помисли си покрусеният министър. – Или съм некадърен за министър?”
   (Тук трябва да отбележим, че отдавна цялото царство знаело за чудните свойства на плата. Тайните там не били на почит.)
   – Как… – подсмихнаха се шивачите, – не виждате ли красотите на тъканта?
   – О, чудесно, прекрасно! Неописуемо! – възкликна министърът и дълбоко замислен се прибра в двореца. – Ваше величество! – рече там. – Платът е приказен! Наистина невиждан досега… – И му заописва разкошни цветове и хармонии и всякакви невероятни подробности относно бъдещите дрехи.
   Така един подир друг царят заизпраща всичките си министри и те се връщаха и рисуваха още по-възторжено удивителния плат.
   Вярно, имаше един-двама от тях, които на връщане вместо да идат при царя, направо напуснаха службите си. Казваха си те: “Щом нищо не виждам от това, което тъкат шивачите, то не съм достоен за министър.” А като си отиваха у дома, добавяха: “И все пак тука има нещо гнило…”
  
   И така, настъпи дългоочакваният ден.
   Трудно е да си представим какво смайване предизвикаха у царя двамата шивачи, които се явиха при него с празни ръце, протегнати напред, и най-внимателно ги положиха на трона. После взеха ножици и почнаха да режат с тях по въздуха. Крояха с невидими конци и игли и начесто си подвикваха:
   – Внимавай да не срежеш червената мантия… Внимавай със златното елече… Боди леко по небесносинята риза…
   Царят стоеше като треснат. Търкаше очи и нищо, ама нищо не виждаше от това, което те майсторяха. “Нима не съм цар? – питаше се той със свито сърце. – Нима съм пълен глупак, за разлика от министрите си?”
   – Дрехите са готови, царю! – извикаха накрая шивачите.
   – Обличайте ме тогава – едва успя да издума царят.
  
   А сега нека най-сетне вдигнем завесата. Двамата шивачи хич и не били шивачи, а измамници, наскоро пуснати от затвора. Те решили да използват нелепата страст по дрехите у царя, да се престорят, че кроят дрехи, а всъщност през цялото време яли и гуляли и само източвали хазната. В началото ги било малко страх, че ще ги изобличат, но после видели, че министрите се оказали не по-малки лъжци и измамници от тях – и се успокоили. Смятали да изчезнат в суматохата на сватбата.
  
   Когато в празничния ден царят се появи пред царедворците си, всички в един глас ахнаха и запляскаха.
   – Добре ли ми стоят най-новите дрехи, чада мои! – пожела да узнае той.
   – О, какви дрехи! О, колко са хубави, превъзходни, шармантни! – ревнаха всички в луд възторг.
   “Е, какво пък – усмихна се наум величеството. – Те виждат дрехите. Аз имам корона. Значи все пак съм цар.”
   Прислужниците се престориха, че вдигат от пода царската мантия и тръгнаха след него важно, с изопнати ръце. Дворът ги последва.
   Дошъл бе мигът царят да се яви пред народа.
   Отвън хората се бяха струпали в огромно количество. Стърчаха от всеки прозорец, висяха от всеки клон, тъпчеха се по площадите. Първи от двореца излезе главният разпоредител и призова към тишина. В настъпилата тишина портите се разтвориха и излезе целият царски двор. А най-отпред се бе изпъчил царят. Бе абсолютно гол – така, както майка го е родила.
   Цялата тълпа замръзна. Муха да минеше, бръмченето щеше да се чуе в цялото царство… Но в крайна сметка и народът не падаше по-долу от министрите си. Не му се щеше да гневи владетеля си. Още по-малко някой от народа би си признал, че е пълен глупак и нещо подобно. Затова тълпата си пое дъх и от всички страни завикаха:
   – Какви чудесни дрехи… Каква мантия… Какви токи… Какво удивително елече… Какъв прекрасен цар имаме!
   Като се поумори, народът си зашепна нещо тихичко от ухо на ухо. И тогава в новата тишина се чу детско гласче:
   – Мамо, мамо, я го виж! Царят е съвсем гол!
   Главният разпоредител с рязък жест изпрати стражите и те арестуваха гласа. Но тогава друго дете се обади от другия край:
   – Ама наистина! Царят е гол! Царят е гол!
   – Царят е гол!! – избухна най-неочаквано целият народ в един глас. И се наежи срещу стражите.
   И тогава царят изхълца, заплака, хукна неистово към двореца. След него хукнаха и министрите, и разпоредителят, и стражите, и прислужниците. И народът остана сам.
  
   Цели осемстотин дни престоя царят затворен в покоите си. Царедворците избягаха. Разпоредителят се самоарестува, защото не успя да залови и накаже двамата измамници. Прислужниците окрадоха всичките истински дрехи на господаря си.
   А народът, който бе загубил изведнъж шивашкия си поминък, заработи кой каквото хване за едната прехрана. И не му беше ни до царя, ни до голотата му, ни до нашите приказки. 

.:Приказка за нещастния търговец, красивата дъщеря и звярът-чудовище

.:Историята на Пинокио

.:Разказ за Аладин и вълшебната лампа

.:Маугли се връща при хората

.:Най-новите дрехи на царя

Още приказки:

• ТАЙНАТА НА БОБА Е ЗАХАРТА
  Авторски цикъл