АОРТИ В ТЪМНАТА НОЩ

На Пого Дъждовежд

Аз виждам поляна. Къщурка под клоните,
тихо, спокойствие, няма ги там
познатите тръпки, възбуда и стонове -
онези геройства няма ги там.

Къщурка, която в простата стая -
леглото разхвърляно, маса и стол;
в ъгъла паяк; в леглото, открая,
седя и прелиствам познатия том.

И виждам...


...пред мен
телевизор,
пердето
хладилника,
целия битов разкош -
и вместо да мисля,
гриза си сърцето
и плюя аорти във тъмната нощ!

- И плюе аорти във тъмната нощ.

И крачка след крачка, цигарата съска,
бледото пламъче в бледия дъх;
в прозореца - зима; димът се разпръсква
и стеле стените досущ като мъх.

Въздишките капят отвън от капчука,
вътре вратата издува гърди,
аз се отпускам, потоците рукват
и мойто сега се превръща в преди.

И искам...


...да счупя
квадрата подскачащ,
а с него
главата
на някой мой брат,
дето ми плещи
насреща
и смачква
моята воля
на моя креват!

- Твоята воля
на твоя креват.

ТРОМБИТЕ СВИРЯТ ГАВОТ В БЕЗИСТЕНА

Натюрморт

...Увито в сако
(на баща си, навярно),
стърчи като малко плашило,
мечтае над кофата,
търси да мерне
нещичко, не дотам гнило.

                      Онези седят отстрани,
                      кафенето
                      е топъл уют
                      (пък и днеска е петък) –
                      мъже със яки,
                      жени с деколтета
                      и светят отлични ченета.

Може би старецът,
дето бордюра
гледа за фасове–
пада се дядо?
(Точно така.)
И старецът сяда
ухилен до него –
с огризка от пура.

    А горе врабците пищят. Ветровете
    влудяват до тръпки, чегарят листата,
    пилеят ги... Клони премятат земята
    и дращят, дерат и се дърпат дърветата. 

    Тромбите свирят гавот в безистена.
    Скуката бавно замръзва до злоба.

СВЕТУЛКИ ОТ СПИРТ И ЦИРОЗА

Кръчмарско сфумато

                      Прашинки от троскот,
                      рояк невестулки,
                      пожари от лъскави рози;
                      домати и бурен,
                      светулки, светулки
                      от спирт и смрадлива цироза.

...А моето цвете във влага израсна,
на почва и хумус богато.
И взе, че додрапа, добра се до прага
и хвана гората!

И моля ви... значи... какво е животът?
С две думи... Това е ужасно!
Моето цвете поникна тъй
кротко –
а право в сърцето ме фрасна.

Сега аз какво?
Да си тегля куршума?
И после защо съм бил пиел...
Пия,
понеже остана ми хумус
и той във гърдите ми гние.

И после защо съм все
кряскал и вряскал...
Накъсо, защо все досаждам.
Понеже – отвръщам – не ми е, тъй, ясно
защо съм се раждал?...

Въпросът е прост.
Въпросът е впрочем
съвсем непонятен и глупав...
И все пак, простете, но
моята почва
аз за какво съм я трупал?!

                         Светулките пъплят
                         в полята от врани,
                         небето е свирка от рози;
                         забрадки из черни поляни,
                         забрадки
                         от кал и смрадлива цироза.

И нека когото това не привлича
и губи и образ, и смисъл,
да ме разбира тъй, както обича.
Ако изобщо поиска. 

ЗАТВОРИ СИ УСТАТА

Етюд за един глас и стая

...И понеже ми правиш въпрос,
мяташ вежди
и махаш с ръката,
и те гледам, вирнал си нос
и не спира да мели устата –

да те питам:
къде беше ти,
аз когато бях млад
и когато
се наливах по тъмно със стих
и опивах до болка душата?

И когато бях млад
и дори
си мечтаех кога ще съм мъртъв –
ти къде бе?
Какво покори?
И какво ми се тъй озърташ?

                       Тук сме двамата само.
                       Сами.
                       Ти си моята старост,
                       която
                       не достигнах – твоят кумир
                       пък съм аз
                       (и така нататък)

и каквото да казвам сега,
всичко, мой човек,
ще е излишно
щото ти – а не аз,
ти, ти – гад,
ти живееш все още
и дишаш.

                       Всъщност
                       трябва да бъдеш щастлив.
                       Аз съм твоята младост,
                       която
                       изживя, но все още си жив.
                       Аз отдавна съм теглил чертата.

Но понеже ми правиш въпрос,
ръковеждиш
и пипаш душата –
ще ти кажа:
Много си прост.
Затвори си устата.

ПОКРИТО С ЧАРШАФ ОГЛЕДАЛО

Един работен ден на следователя

Това е „писмото“.
Мъгляво и кратко.
Писано с м?лив
и трито със гума.
Без подпис и час;
до кого е загадка.
Лист от тетрадка, запълнен със думи.

                       „Искам да е твърде просто
                      моето писмо до теб.
                      Ножът както – щом е остър -
                      реже хляб и... въобще...
                      ето:
                      почнах да усуквам,
                      да сравнявам,
                      да творя,
                      бъхтя някакви си букви,
                      докато
                      захрачат
                      кръв...
                      Виждаш,
                      глупости отново.

                      И защо, защо – не знам –
                      заживял съм без
                      основа, без
                      опора, без
                      стена,
                      на която да облегна
                      изкривения си гръб.
                      Впрочем,
                      трябва да се стегна.
                      Никой не седи на ръб.“

Предсмъртно писмо? –
Не мисля... Не мисля.
В таванската стая скърцат подметки.
Нищо особено.
Чули са изстрела.
Сам се е гръмнал.
Направил си сметката.

Него го няма от няколко часа.
Подробност:
покрито с чаршаф огледало.
Преди да се гръмне,
било му е ясно,
че стаята вече дъхти на умряло.

Поет ли е бил?
мизантроп?
дъб самотен? –
това аутопсия няма да каже.
Четем във писмото:
„...страх от живота... сцени в бърлога... това е неважно...“

Но във такива писма не присъстват
чисти мотиви, данни и факти:
любов ли?
пари ли?
друг има ли пръст?
Такива писма не помагат на практика:

                       „Ето, пиша, късам, пиша
                      и не казвам нито ред.
                      Ще четеш и ще си мислиш,
                      че съм някакъв поет.

                      Искам да е просто, ясно
                      моето писмо до теб.
                      Щото чувствам се ужасно
                      и не мога въобще
                      да започна...“

                                ... Последните пози.
След малко квартирата ще запечатат.
Всичко във папка и по каталози.
Такива при нас стоят нещата.

Почти ще разсъмне.
Пияните пеят.
Нека да пеят: човек е умрял.
Когато дойдохме,
прозорецът зееше
и беше покрито с чаршаф
огледалото.

                                  ПЕТЪК ТРЕТИ

                       
                         Възторжено те поздравлявам!
                        
                                                                                   Нагънат като акордьон,
                         издишвам-вдишвам дрезгав тон и пея. Впрочем, не. Припявам.
                         Къде достигнах? Чукарлаци, баири стръмни като вик
                         и аз, изплезил клюн-език, по голите клонаци кацам.
                                           А помня… Бе зеленина
                                           и аз летях сред нея – вятър!
                                           Сега мен вятърът подмята
                                           и тика някак… настрана…
                        
                         С последните си думи всъщност запалвам първата искра,
                         с която почва този край и към началото се връща.
                                   1
                         Питат петите петите пити
                         тапи тапети тип топ пайети
                         топове типове вити повити
                         Ветре повей и попей Петък трети
                                   2
                         Забивам в пясъка пети
                                           и с пръсти къртя камънака.
                         Чък-хърт и камъкът лети.
                                           И търъ-така дълго трака.
                         Да пробвам ли. Да полетя.
                                           Дали… Успях! Ех, колко лесно
                         било е да летиш, светът
                                           е толкоз малък и чудесен!
                         Червени кръгове сред мрак
                                           на огън сенки осветяват.
                         Летя-лети-летеше – пак
                                           по урвите се приземявам.
                         Забивам в пясъка пети
                                           и къртя с пръсти камънака.
                         Чък-хърт и камъкът лети.
                                           И търа-така дълго трака
                         по урвата надолу.
                                           “Не, по урвата нагоре.”
                         Не, бе. Надолу, долу – по конец.
                                           “О, не. Нагоре. Като хребет.
                                           Забиваш в пясъка пети
                                           и къртиш с мъка камънака,
                                           но я за миг се завърти,
                                           да видиш кой зад тебе чака.”
                         Обръщам се и – хлъц – мираж!
                                           Не, не! Не би могло да бъде!
                         Или е истинска лъжа.
                                           Или ръждясва ми разсъдъкът.
                        
                         Пред
                         мен
                         съм
                         аз.
                         Пред мен съм аз!
                         Пред мен съм аз –
                         о, мили боже!
                        
                         “Здравей, Егонт. (И моят глас!)
                         Здравей. Недей да се тревожиш.
                         Ти хем летиш и хем сега
                         на сервитьорката поръча
                         кафе, цигара… Откога
                         да срещна себе си се мъча!”
                        
                         Червени кръгове сред мрак
                                           на огън сенки осветяват.
                         А аз летя и виждам как
                                           светът под мене се
                                                                 с
                                                                 т
                                                                 о
                                                                 п
                                                                 я
                                                                 в
                                                                 а
                                   3
                         Възторжено те поздравлявам!
                        
                                                           И искам да съм там, при теб.
                         И като тебе – с деколте от камък върху гроб изправен.
                         Аз знам и мога безсловесно да казвам много, много. Да!
                         Сърцето като теб ще дам в сърцата си да го обесят.
                                           А помня, че зеленина
                                           летеше в мене като вятър.
                                           За да ме вятърът подмята
                                           сега тъй някак… настрана…
                                   4
                         Ветре попей и повей Петък трети
                         типове топове вити повити
                         тапи тапети тип топ пайети
                         питат петите петите пити
                                   5
                         Кога се аз родих, то беше
                              във сенчести гори.
                         Не сещах дожд кога валеше,
                         не видех солнцето ’га греше
                         и чисто-просто бех омешан
                              и в буреняка скрит.
                        
                         Кога аз порастох, сал кестен
                              препречваше ми взор.
                         А биде кестен он несвестен,
                         че бидеше след хали бесен
                         и жити с ним не бе хич лесно
                              и бех като в затвор.
                        
                         Но одъртех. Видох тогази,
                              че стан ми й ъгловат.
                         Еднъжка буря ни наказа
                         и всите дървеса погази,
                         и оцелех едничък ази,
                              понеже бех гърбат.
                        
                         И сий час мязам на бесило –
                              щърбатий чвор в телес…
                         Но жаждам аз със сетни сили
                         да ревна:
                                    – Мои бракя мили!
                         Дорде стебла ви се негнили –
                              бежите в други лес!
                        
                         … Червени кръгове сред мрак
                                           на огън сенки осветяват.
                         А аз летя и виждам как
                                           скала към мен се приближава
                         и – боже господи –
                         студът
                         ме сграбчва толкова внезапно,
                         че чувствам се като
                                                 сандък –
                         крилете се разтапят,
                                  капнал,
                                           пропадам в урвата,
                         скали
                                ме блъскат челно,
                                              ребром,
                                              духом –
                         скали, скали…
                         ……………………………стени, стени
                         с гримаси
                         с
                         м
                         я
                         х        и с устни
                                               с
                                               у
                                               х
                                               и
                                   6
                         Възторжено те поздравлявам!
                        
                                                           Ела, ела и ме вземи!
                         Реви, бучи, трещи, гърми! Глави бучи! Плещи строшавай!
                         Аз чакам! Моля те, ще лазя след тебе, но да стигна Там,
                         та да си вдигна крепостта от червеи… и да си вляза.
                                           Спомни си! Бе зеленина
                                           и ази бех за нея вятър!
                                           А днеска вятърът подмята
                                           трупа ми нейде… настрана…
                                   7
                         Възкръсналия не видяхте!
                         Гърбицата му – най-напред!
                         Не мен! Не мен!
                         Видяхте факта и фактът ви поведе след
                         гърбицата ми…
                         Жалко.
                                  Жалко.
                                           Но нищо, всичко е наред.
                         Ако не бях с гърбица, малко
                                           човеци бих повлякъл след
                         шума на стъпките си. Даже
                                           си мисля, че е жив късмет
                         това, че сянката се маже
                                           със странно щръкнал силует
                         след ходилата ми.
                        
                         Но пак се разбълнувах. Е, със здраве…
                        
                         Червени кръгове сред мрак
                                           на огън сенки осветяват.
                        
                         … А аз летя и виждам как превръщат се във многоглави
                         чудовища – сноват навред, объркват моята представа
                         за време – и преди и след зад мене някъде остават…
                                           “Това “преди” го забрави.
                                           Каквото беше, свърши. Беше.
                                           Това, което е (Уви!),
                                           за бъдещето ще подсеща.”
                                   8
                         Тапи тапети тип топ пайети
                         питат петите петите пити
                         Ветре повей и попей в Петък трети
                         топове типове вити повити
                                   9
                         Възторжено те поздравлявам!
                        
                                                           И пиша ти това писмо:
                      “Аз съм  д о б р е! (курсивът мой) Да правя всичко тук ми дават.
                      Където искам, се разхождам (макар навън да са скали).
                      А тук изобщо не вали! (Ако изобщо е възможно!)
                                        И помня- бе зеленина
                                           (и все вали-валя-валеше
                                           и колко хубаво ни беше)
                                           и на-ни, на-ни, на-ни-на…”
                                   10
                         След първите ми думи всъщност изгасна сетната искра,
                         с която почна този край и свърши.
                        
                         Чумата го тръшна.

ОПУС 131

ТАНЦ

Този вятър ни духна, очите ни плувнаха в пепел.
Тъкмо бяхме се спрели пред изгорелия град.
Бяхме тук, за да видим, а се опнахме като слепите:
странен Танц на ръце или Детска игра.

Бяхме спрели да видим града, към който пътувахме.
Цял живот. Всички ние. И във себе си всеки сам.
Цял живот се надявахме, давихме, правихме, струвахме,
за да дойдем. И тук сме. И тук сме, но никога там.

И сме тука отново, понеже отдавна сме тръгнали
и понеже животът ни мина в пътя блатист,
и понеже така и така сме живели, от себе си лъгани,
ще залъжем и другите някак пред белия лист.

Този вятър ни духа и пепел изсипва в очите ни.
Странен Вятър – изпратен земята да смие.
А пък ние танцуваме слепи, прегърбени, свити.
Впити в танца деца. И сами. И сами.


ЗМИЯ

Тази птица ме учуди както никога досега.
Бях полегнал в скута на сянката на дървото.
И тя падна от него и с някакъв невероятен глас
ме запита дали съм се срещал някога с живота си.

Защото, разправя тя, животът е като небето – бос
и само облаците дето да ходи му пречат,
и само едно слънце и куп звезди на кълбо,
и така нататък, а аз, казва, съм обречена.

Криле имам, казва, а не мога да летя.
Пера имам, казва, но тежа на въздуха.
И сякаш годините (за да си отмъстят,
че ги преминах) пилеят ума ми през пръсти.

Затова, вика, питам всеки (а защо – вече не знам)
дали е летял, дали е летял през живота си,
както аз бях в небето и паднах, и паднах от там,
и отдавна живея като змия на дървото.


ХОР

Този дъжд ни заля и изстърга от нас пепелта.
Миризми, очертания – всичко се сля във мъглявости.
Всеки стана по-тежък. И всеки стана по-стар.
И всеки намери това, което ще прави.

Построихме града, построихме огромно небе.
Пожелахме за себе си облаци – да ни очистват.
И когато вдигнахме скелето с звездния бент,
някой вдигна глава и слънце измисли.

И тогава то пекна. Нашто скеле заля със лъчи.
Нашто скеле изпълни с горещо дихание.
И тогава пак някой по скелето се качи,
изкачи се, извика. И загуби съзнание.

Изгоря нашто скеле, изгасна целият бент.
Погребалният хор всичко сля във мъглявости.
И дъждът заваля от огромното наше небе.
И града, и небето, и хора. Всичко удави.


ПАДАТ

Тези наши дървета се чупят при първия порив.
Как бучи тишината, оскотяла от вятъра!
Изкопахме основите на всеки корен.
И сега това ни се стоварва на главата.

Някой викаше, някой крещеше задавено,
че не можем да правим от всичко пътеки.
Мили боже. А вятърът се забавлява!
А дърветата падат! А крещеше човекът!

И сега пак крещи, но затиснат от стволове,
оглушал с ветровете, онемял, но весел,
и сега пак крещи и мучи като вол,
и крещи и се дави вятърът бесен!

Мили боже, дърветата падат при първия порив.
Кой от нас ще каже де да се денем!
Изкопахме основите на всеки корен.
И оставихме някой да полудее.


ДОМ

Този мръсен народ заслужава да бъде избесен
и избесен на своите прави черва.
Обърнете се с гръб, да не гледам челата ви тесни!
Че ревах с ваште болки и аз – затова.

А когато се раждахте, слънцето светеше ниско.
И дървета на пътя във плътен кордон.
Те ви пазеха път и се радваха, и им се искаше
да вървите по него към новия дом.

А изсякохте вие дърветата, за да си стоплите
пощурелите, гнили, подути черва.
Затова разширихте кореми и станахте копани.
Не човеци, а копани с ниски чела.

Затова този мръсен народ си заслужи бесилото.
По стотици стотици стотици на ден!
А дърве… Затова съществувате, милички.
Затова. Да се бесите няма къде.


НЕРВИ

Тази мръсна история почна, когато ни нямаше.
Нечий нежен тромпет се проточил високо, високо.
Развълнуван, дъждът се разхлипал, открил го, нарамил го
и с трептящите звуци земята намокри.

И така, всичко почнало толкова ласкаво
и така ни разряза, когато земята изсъхна.
Изпопука пръстта, изпопука ни устните, спраска се
като спукана тромба гласът ни и някак издъхна.

Първо наште коси избуяха като на дивачките
и затънахме в тях като скелети в своето тяло.
Вкоравените устни, застинали в човки, заграчиха
(както евтин ковчег, спускан в гроба, е стон на умряло).

И от нашите хубави, простички, истински думички
гнойна пъпка разпука слова като червеи.
И говориме мазно (сега). Не говорене – шумове
от беззвучни мечти и трептящо наточени нерви.


ГЛАС

Този господ ни прати да търсим въпроса си, страшния,
с който отговорът му щял да ни се даде.
И зарязахме всичко, и тръгнахме голи, сами и уплашени,
не попитахме даже от уплах: да търсим къде?

Онзи толкова страшен въпрос, когато го срещнахме,
бяхме смлени от път и го зяпнахме с празни очи.
Бяхме черни, прашасали, сгърчени, ниски и смешни,
а въпросът бе в бяло. Безупречно чист.

Сгорещените дробове дишаха тежко и мудно,
по устите нацепени лепнеше смрадният дъх.
А въпросът стоеше пред нас поразен и учуден
и се свлече на своя голям пасажерски сандък.

«Господа, господа!», се опита само да каже,
но се пръсна небето и светна онази луна.
И сам мракът, сам мракът такива неща взе да ражда,
че да имаше глас или смелост, би ревнал от нас.