р е ч н и к   н а   с а м о т а т а

Оп. 147

НАРЦИС

Qui pro quo

Заспал по гръб, с дясната ръка изпъната до тялото, а лявата свита под главата, левият крак и той свит на триъгълник с прилепнало стъпало между коляното и прасеца на десния – пък и знаеш ли, може това да е огледален образ и тогава триъгълникът остава за десния крак; така или иначе, Нарцис приличаше на ключ – с руса бухнала на застинала лава коса, с очи лъчезарни, впрочем сега затворени, спящи, а тъй както лежеше на зелената кръпка в кръговото движение на големия увеселителен град, а наоколо бе шум, тропот на карети, полицейски свирки, а той спеше – така, ако си се представим надвесени над него и изведнъж се възнесем на птича височина, бихме ахнали: една зелена длан, широко разтворена, подава на някого ключ, а покрай нея като в дървен калейдоскоп падат, стават и хора, и улици. Каква е тази ръка? Отваря ли нещо този ключ? Странно, странно, странно изглежда светът отгоре.

Тази история има много свидетели.

Най-меродавните от тях никога не са имали титли, не са присъствали в кадастри, не са им разписвали трудови книжки, не са им зачислявали егенета, а единствено сигнатури в библиотеките и то в по-ново време; ала попаднали веднъж от устния в писмения регистър, минали през технологиите и мастилата на всички епохи, са се вкаменили и овитринили. Ето например Хелиос. Чували сте за него, нали? Старчето, дето – простете за тона – загуби сина си Фаетон по най-актуален начин, на магистралата, а подир това съвсем се изгърби и сатанизира, почна да следи де що става и има да става по света денонощно, половината време в едното полукълбо, сетне в обратното, а там, дето му бе по-любопитно или нямаше много работа, не се махаше цели месеци. Най-скандалното му участие бе в аферата Хадес – Персефона. Помните това дело, нали? Хадес, този човек от подземието, хареса щерката на брат си, на самия Него, и съответно на Деметра – той пък улучи на сватове!; – Деметра се развилня, па посърна, па залиня подопечното й ведомство – министерството на плодородието и мечтите; объркаха се реколтите и доставките, нямаше нищо за износ, внос отникъде взорът не види… абе, втасахме я. И кой беше тоя, дето пръв насочи майката към следите на похищението, кой беше единственият свидетел? Следите ли ми мисълта? – Хелиос. Искаше ли Хелиос да каже какво е станало в Енисейската долина? Не искаше. Как ще иска – има закон за достъпа до класифицираната информация. Нейсе, Деметра го заплаши, че ще принуди енергетиците към стачка – отново чрез Него, бащата на дъщеря си, гръмовержецът винаги е държал лично да менажира енергийния сектор; ще му спрат енергията и ха иди, та печи по цял ден.

– Видях ги – въздъхна Хелиос, скривайки отново очите си зад слънчеви очила – там, в долината. Говореха… Симпатяги… Хадес покани Персефона…

– Той я отвлече!?

– Покани я да иде с него до тях…

– Изнасили я и я завлече в мазетата си?!

Qui pro quo. И работата стигна до съд. Главен свидетел беше старецът, а съдът бе председателстван лично от Него, ала de facto от жена Му, Хера. Интересни бяха обвинителят и защитницата, Хермес и Ирида: и двамата – колеги, и двамата – вестители. На Хермес не му пукаше коя страна ще защитава, ала Ирида отпра приносна реч в защита на жената, нейните права и всеобща еманципация срещу домашните насилници. Така здраво се счепкаха, че човек би се объркал, ако не бе отдавна известно, че щели да се сгодяват. Тя работата и без това бе объркана, Хелиос на всяко заседание бе променлив откъм показания, Хадес се подхилкваше и въртеше пръстени… Сега. Ако гледаме по домашному – какво да плаши Хадес? Главни съдии бяха брат му и сестра му, която от своя страна е и жена на брат си. Той, Хадес, си има свои мазета, дето мирише на мухъл и вкиснало и които не бодат ничии интереси; него, дето се вика, и за данъци не можеш да го осъдиш. Едничкото последствие за Хадес бе, че хвана непредвиден тен, бидейки в обща зала с Хелиос. Тази афера завърши с три показателни внушения. Първото бе, че Той доказа своята висша математика, решавайки казуса и процеса както следва: четири месеца (зиме) Персефона ще ходи при мъжа си из подземията, през останалото време – горе при майчицата си. Обърнете внимание – самата Персефона настояваше да слезе долу при съпруга си во век и веков. Но Той отсече: Не. И се съобрази с някакви псевдоетноложки енциклопедии, според които митът за Персефона бил свързан със сезоните и най-мъртвият от тях – зимата – бил добра алегория за подземното царство на Хадес. Нещо, което самият Хадес не разбра – при него долу сезони няма. Второто внушение бе прекоросването на Хелиос като Портата (по новому – Портала) и всеобщото признаване на неговото махленство, клюкарство, доносничество, полицейщина и според някои дори сводничество и ексхибиционизъм. В резултат всички взехме да отвръщаме глава от него. А третото внушение го оставям на социолозите Омир и Овидий и другите анализатори.

Разбира се, тежко ми е да ви кажа, но това плещене, този водевилен и фейлетонен слог нямат нищо общо с трагичната история, която съм подел – общото е само вечният свидетел, Портата, Портала, а именно – Хелиос. Именно по неговите мемоари възстановяваме епизода със зачеването на Нарцис. Всичко започнало много просто, всичко – както казва един по-късен социолог – започва така:

През равнината тече река.

Около реката години наред се сменяха всякакви природни забележителности и биосферни красоти. Имаше прекрасен горски пояс, пресичан живописно от реката. Окапа. Нароиха се масиви от осика и ниски, сплетени храсталаци – много народ се избеси на тия осики, та ги изсякоха, а храсталаците се заблатиха. Блатата бяха пресушени от вековете и се ширнаха зелени искрящи поля, реката закриволичи съвсем несигурна, чар на релефа придаваха стада от тополи и петна от джанки, разхвърляни на зарове из равнината. И накрая дойдоха циреите, заразпукваха аморфни обиталища и бърлоги на свистящи, скърцащи и бучащи змейове, от трупа на земята изникнаха кухи кули и замрежиха въздуха с лепкав дим; черва се разпълзяха и завързаха огромните циреи с ниско небе и бетонни стени и краищата на тези черва бълваха храната си в реката. Реката се покри с красиви мазни разноцветни петна, вече не бълбукаха подмолите и нищо не шумеше под мостовете. Реката се казваше Кефис. А как бе неземно навремето да прелетиш над Кефис! Зелено, розово, люляково – а в средата се вие като лоза една златна нишка; прехвърчаш, а слънчевите отблясъци те лазят, зайчета танцуват по челото ти – реката си играе да те заслепява, а ти се криеш с длан и се усмихваш неловко. Понякога облаци покриваха долината и из нея хукваха зли течения, блъскаха се до премала; Кефис потъмняваше, скриваше зениците си в дълбините и клепачите му посивяваха на огледала. Злите течения се спускаха от планината, върлуваха, но никога не стигаха морето, защото там ги пресрещаше мощна въздушна стена на недоверие и дълбока заплаха. Планинарчетата се стряскаха, стрелваха се покрай стената и си го изкарваха на крайбрежието. А каква разлика, когато небето е чисто, само един Хелиос виси на него и в долината е топло и уютно! Тогава именно хукваха ония ми ти нимфи – от поточета, езера, вади, локви, ручеи и водоскоци, нимфи с всякакъв морал и чистоплътност – хукваха на разходка из долината, да подишат прахоляка на цивилизацията, да позяпат по магазините и, разбира се, да нащипят техния всеобщ братовчед Кефис.

В тия години Той бе издал указ в защита на трона. Тирезий, прочутият политолог, бе обнародвал проучване, според което Той щял да бъде свален на избори от дете, родено от братовчеди. Не търсете нещо многопластово в това предсказание. Много клиники вече водеха ожесточена кампания против инцеста, а след като казусът Едип създаде цял медицински комплекс и няколко университетски поликлиники, самият Той взе да се чеше по главата относно умножението на медицинските лица и накъде върви тоя болен свят. И натовари охранителните органи с функцията на пазачи на геночистотата. Хелиос, както винаги, като най-висшенаходящ се бе поканен да сътрудничи, той – както винаги – отказа и в крайна сметка бе вербуван с шантаж. Та за какво разказвам всичко това? Да, заради сводка № 553 пр. у. кр. (преди управленската криза) от агент Луна. Агентът, който имаше в делото си такива шедьоври като например: „В следобеда на… чух двама младежи по имена Парис и Еней да се съветват относно проблемата на женитбите… От този разговор много черва ще изтекат.” или „На… е открадната някаква чаша. За тази чаша, чувам, се събира кръгла маса. Струва ми се, че тази нова форма ще доведе до глобализация на всички полиси…”; та агентът Луна в сводка 553 докладва: „Сведение относително последната директива и операция Брат Чед. В долината Кефис произлезе противозаконие. Него ден братовчедът Борей прати твърде много купеста облачна маса („Да се провери това деяние! Може би и Борей е част от кликата на космополитите!” – бе записал като резолюция в полетата на сводката лично Той.), трябваше ми близо час да се преборя за късче чисто небе, да надникна… и какво да видя: в долината настанало групово съвокупление между морските течения и горските създания от женски произход. Докато успея да проверя роднинските връзки на съвокупяващите се, белата станала. Кефис, този негодник и дългогодишен космополит, заклещил в един вир Лириопа – това прекрасно и чисто създание, негова братовчедка според регистъра, чийто баща добре познавам – вечна му песен, служили сме заедно… и която поради невинността си влязла да се къпе в не който трябва вир. Няколко месеца следих сюжета и вече е сигурно, че Лириопа е непразна. За да се изправи случилото се, осмелявам се да предложа две разрешения. Първото е бюрократично, а именно – да се пипне в регистъра, да се уйдурдисат родословията. Второто е традиционно. Да се отнемат авторските права на Кефис, а от неблагоразумната нимфа да се отнеме бъдещото рождество или в краен случай да й се отнеме роденият плод…” Агент Луна беше и все още е Хелиос.

Не знам дали „пипнаха” в регистъра или висшите чиновници ги домързя да направят тази рутинна фалшификация, ала Лириопа роди чедо от мъжки „произход” и няколко лета скитa се бездомна из клисурите, с растящия младенец под мишница, гонена отвсякъде и всякъде неприета, а Кефис бе отказал бащинство. Съдбата намери „разрешение” на казуса едва след онази година време, когато настъпи знаменитият управленски катаклизъм (УК). Две думи за него.

Не знам дали знаете, но когато Той навлезе в критичната петдесетгодишна възраст и бе му честван юбилей, на сутринта всички се събудиха вечерта. Не, няма граматична грешка. Хелиос изгря на запад и смаян се носеше на изток, за да залезе. Ето защо. През нощта на юбилея Той, стресиран от прииждащата старост, взел решение да си замрази възрастта. Съветниците предлагали да си избере произволна възраст, в която да бъде увековечен, но Той отсякъл:

– Младост не жаля и не желая. Тя е нетърпимо очакваща. Зрялост не ща. Тя е болезнено жадна. Старостта не е порок. Но е вечно хленчеща. Нека остана в края на златната възраст, когато златото е потъмняло, спомените са по-сладки от сладострастието, а темпераментът иде от храносмилането и магнитните бури.

Тоест Той решил да си остане вечен чревоугодник – на петдесет години. Добре, ама както бил с юбилейно потъмняла от амброзията глава, нахълтал в залата с пултовете и шалтерите, премрежил очи в упътването на потребителя, дълго и осторожно го фокусирал и накрая дръпнал ръчката. И белята станала. Противоположностите в подопечния свят сменили местата си. Излишно е да ви описвам нашироко и надълбоко всички произтекли следствия, как левите станаха десни, майчинските станаха пенсии, дърветата тръгнаха надолу и всичко бе като в огледало. Един съвет: за да го видите дори и днес, идете до някоя локва и погледнете в нея. Небето е земя, нали, и всичко е обърнато наопаки, включително вашето отражение? Но да ви се завива от това свят? Е те такова нещо станало. Не стига това, ами и инженерите Му не били предвидили такава вероятност, та и те се видяха в чудо и крояха-прекрояваха безуспешно софтуера на командния пулт в продължение на цяла година. Започналите катаклизми – мъжете да раждат, бидейки жени, философите да управляват, бидейки тъпаци, и прочее – доведоха в самите Негови среди до стартиране на процедура по импийчмънт, а сред човешкото простонаселение настъпи хаос на доверието – хората взеха да се кланят на де що се случи, почвайки от небесните тела, през флората и фауната, та чак на места и все по-разрастващо се като тенденция се разви човекобожието. Периодът бе паметен, например, за вездесъщия Хелиос, Портата, който от агент Луна се превърна в дисидента Слънце. Много дефекти породи този инженерен гаф, разбърка необратимо света, създаде женската еманципация (така щото ексмъжете неистово жаждаха да си възвърнат правата), ала нас ни касае конкретно един елемент от кризата. Установяването на тъй наречения "Платонов режим" на управление в човешките общности. Режимът на името на славния политолог доведе до изгонването от градовете на всички поети и затварянето им в Клисурата на верификациите. Точно в тази клисура осъмна една вечер майката Лириопа, фрустрирана от световната каша, с разкатана невинна същност, смазана от всичко, на което се бе нагледал синът й в първите му шест години от живота, незнаеща какво да му отвръща на кошмарното любопитство, стискайки до болка ръчицата му и обливайки със сълзи чудното му личице. Тя влезе тихо [в клисурата], кротко приседна [на един камък] и впери поглед в мрака [на разсъмването]. Скоро я приближи някакъв човек, който се представи като "Данте, социолог" и й предложи да разведе нея и сина й из кътчетата на клисурата. Някакъв свещен ужас обзе Лириопа, когато се развиделя и на звездното осветление тя прочете на входната табела: "Проза всяка тука оставете." Данте проследи погледа й, засмя се, отиде и изтри надписа, извади въглен и написа следното: "Платон ми е скъп, но поезията ми е по-скъпа."

– Малкият може ли да чете? – кимна той към детето.

– Не – отвърна смело малкият.

– А... вие самата?

– Не – отвърна пак детето.

– А ти знаеш ли какво е това – да се чете?

– Не – отвърна все така решително русокоското със сините лъчезарни очи.

– Останете при нас, ще научим детето на четмо и писмо. Ще научим и вас...

– Не – оброни глава Лириопа и с някакъв неодушевен глас отрони последните си думи: – Не мога да помръдна от този камък.

И пред одухотворените очи на мъжа и детето тя се превърна във фигура от камък, която по-сетне цялата клисура възпя като "Ожидащата". Така детето се озова в Клисурата на верификациите. А междувременно инженерите се справиха с техническото предизвикателство, светът потече в коритото си, "Платоновият режим" бе свален и отречен от поколенията, по високите етажи се заредиха прежните пирове, вече с ритъма на годишнини от преодоляването на УК (управленския катаклизъм) – само в Клисурата поетите така и не разбраха какво се бе стекло на света, нито ги вълнуваше накъде върви той. Пък и наистина! Как да забележат, че в продължение на година е залязвало сутрин, след като толкова пъти са го описвали във верификациите си? И откъде да разберат накъде върви светът, след като от непрестанното повтаряне на тоя въпрос във всякакви стъпки и рими в метриката не оставаше място за отговор? Изпреварвайки фабулата, да допълня, че лека-полека истинските социолози напуснаха Клисурата, а ги заместваха през следващите десетилетия псевдосоциолози, докато накрая табелата с изтривания надпис бе заменена с фабрична, поетите се задомиха и станаха занаятчийски еснаф, а "Ожидащата", преведена на "Чакащата", стана атракция за културен туризъм.

Но да се върнем на десетте години, които прекара в автентичната Клисура на верификациите детето на Лириопа и Кефис. Детето се казваше Нарцис.

Тирезий, прочутият политолог, беше единственият в по-ново време, който твърдеше, че Юда не се е обесил, и по-скоро, обесил се е, но не дотам. Знаете всички репортажите за невинно попадналия в ръцете на прокуратурата учител Исус, предаден от политическия му опонент Кайафа и тенденциозните публикации на медиите, дирижирани от същата тази управляваща парламентарна група – няма да преразказвам, само ще очертая няколко наново осветлени детайла от цялата крамола. Та Тирезий твърдеше, че Юда бил единственият грамотен финансово кадър в числото на учениците, имал завършен курс по счетоводство и дори настоявал да запише международни финанси. Естествено, партийната каса му била поверена; естествено, това бодяло в очите някои хора. Известен е случаят с разтурения пазар в столичния храм, чиито такси тротоарно право отивали в касите на Кайафа. Не е вземал, казваше Тирезий, Юда трийсет сребърника от Кайафа, а е обменял някакви индийски рупии, чиято равностойност била тридесет сребърника. Какво е виновен Юда, че на територията на Йерусалим Пилат бил предал монопола върху чейндж-бюрата на синедриона? Да ходи на битака да върти спекула ли? Юда, като начетен човек, е имал пристъпи на шизофрения и когато Исус рекъл, че един от тях ще го предаде, щото в него се е вселил дяволът, Юда се стреснал и нарекъл второто си „аз” дявол. Известно е, че Исус, като всеки политически лидер, е страдал от параноя и често им повтарял, че някой ще го предаде. Когато станала патакламата в Гетсиманската градина, Юда бил проследен щателно от службите и тъкмо в мига, в който той се навеждал към бузата на Исус, за да го извести за успешната валутна операция, точно в този миг баретите изскочили от прикритията, а Петър извадил ножа от ножницата.

– Прибери, Петре, ножа в ножницата – рекъл Исус – и гнева в душата си.

– Исусе, това е засада, бягай да бягаме!

– Това е недоразумение, Петре, не засада.

– Исусе, ако не тръгнеш веднага, не те познавам повече! Аз ще ви прикривам.

– Не.

– Ако не тръгнеш, не те познавам, чуваш ли? – крещял нервно Петър, а учителят клател глава отрицателно. – Исусе – последно извикал Петър, – не те познавам повече, ако не…

– Ето – спрял го с жест Исус. – Аз казах ли ти, че още преди разсвет три пъти ще се отречеш от мене?...

И така нататък, историята ви е до немай-къде позната. Та Тирезий твърдеше, че късно вечерта Юда бил забелязан да си говори сам и да се обвинява.

– Сега ще те убия! – заканвал се.

– Не можеш! – смеел се мефистофелски в отговор. – Аз съм се вселил в тебе!

– Ще те убия – скърцал със зъби, сваляйки пояса си и правейки клуп.

– Убиеш ли мен, ще убиеш и себе си, душице, не разбираш ли?

– Ще те убия! – фанатично гледал Юда и преметнал въжето през клона на осиката.

„И тогава, завършваше Тирезий тази своя пулицърова статия, Юда надянал примката и се заклатил в конвулсии. Замръзнал за минута. И изведнъж почнал да се мята в още по-страшни конвулсии, поясът се изхлузил и той паднал на земята. Поотъркал врата си, изчакал да мине учестеният дъх и се огледал. „Къде си?”, прошепнал. „Къде си!”, извикал. Тишина. И тогава Юда казал на всеослушание в околното мъртвило (бил извън чертите на града):

– Аз предадох бога. (Понеже не спазил правилата за конспирация и довел при Исус „опашка” – б. моя, Тирезий) А сега ще предам и дявола.”

Знаменитото заключение на тази статия гласеше, че ако сега някой срещне Юда, нека му предаде: ако ще върши благородната си задача по издирването и неутрализирането на дявола, да я върши наистина, а не да предава само обикновени съпартийци, та до ден днешен. И тук навярно отново ще ме запитате това пък за какво го разправям. Затова, че исках да ви запозная с Тирезий и неговата историческа роля, така щото ако агенцията на Тирезий се е захванала или е замесена в някой сюжет, то този сюжет е във висша степен сюжет – един вид, е културологичен. Кога и как Нарцис попадна в летописите на Тирезиевата агенция по прорицанията ще видим след обещаните потпури от детство-юношеството на младежа в Клисурата на верификациите.

Незабравима остана онази утринна привечер в съзнанието на шестгодишния Нарцис. Чичко Данте го хвана за ръка и го поведе нагоре-надолу по чукаците на Клисурата, като едни колиби наричаше Гръцка махала, други – Провансалски хиподрум, трети – Тритe сонета. Духаше някакъв странен вятър и се явяваха сякаш изпод словата на чичкото различни човешки групички.

– Тези на скалата какви са? – сочеше височината над града малчуганът.

– Тези са спрели да видят града, към който пътуват.

Цял живот. Всички те. И в себе си всеки сам.

Цял живот се надяваха, давиха, правиха, струваха,

за да дойдат дотук. И са тук – но са там.

На площада нямаше нищо освен едно дърво. Поседнаха на сянка и внезапно детето подскочи и в уплах се хвърли на врата на водача си. Данте се усмихна, погали му главицата и успокоявайки го, му рече:

– Тази птица е такава като никоя досега.

Живее там горе в пазвата на дървото.

И щом седне тук някой, тя със невероятен глас

го пита дали се е срещал някога с живота си.

Защото, разправя тя, животът е като небето – бос

и само облаците дето да ходи му пречат,

и само едно слънце и куп звезди на кълбо,

и така нататък, а аз, казва, съм обречена.

Криле имам, казва, а не мога да летя.

Пера имам, казва, но тежа на въздуха.

И сякаш годините (за да й отмъстят, че ги е минала)

пилеят ума й през пръсти.

Затова пита всеки (а „защо – вика – не знам”)

дали е летял, дали е бил там през живота си?

Щото тя била в небето и паднала от там,

и отдавна живее като змия на дървото.

Пред едни грозни, почернели гигантски руини Данте специално се спря:

– Когато построихме града – построихме огромно небе.

Пожелахме за себе си облаци – да ни очистват.

И когато вдигнахме на това скеле звезден бент,

някой вдигна глава и слънце измисли.

И тогава то пекна. Нашто скеле заля със лъчи.

Нашто скеле изпълни с горещо дихание.

И тогава пак някой по скелето се качи,

изкачи се, извика – и загуби съзнание.

Изгоря нашто скеле, изгасна целият бент.

Погребалният хор всичко сля във мъглявости.

И дъждът заваля от огромното наше небе –

и града, и небето, и хора – всичко удави.

– А защо всички чичковци имат петно на главите си? – Чичковците ги подминаваха, без да ги забележат, и се стопяваха, сякаш незабелязани.

– Един лист изтървахме и се лепна на слънцето –

опетни го и пламна, но не изгоря,

а се пръсна на хиляди хиляди буквени късчета

и беляза по челото целия град.

И така си понесохме всеки своя си белег –

всички ние завързани с общо петно.

И така вечно живите заедно с вечно умрелите

се оказахме слети и вечно едно.

Когато стигнаха до една пещера, благият глас на чичко Данте издрезгавя, напълни се с каменно ехо; очите му изскочиха, космите по бузите и главата щръкнаха като бодли, а лицето се набръчка. Пещерата бе още по-странна. Живи хора нямаше, но някъде встрани по забоите бе накладен силен огън и около този огън скачаха и беснееха човешки фигури. Двамата нововлезли виждаха единствено техните гротескни сенки да пъплят навсякъде и да вдигат неописуема глъчка. Тогава Данте пусна момчето, изкачи един голям кръгъл камък – нарочно поставен – и вдигна ръце. Глъчката стихна като не била и сенките се изпружиха като небеснели. И тогава Данте с покъртителен глас започна в транс да крещи:

– Този Платон ни прати да търсим въпроса си, страшния,

с който отговорът му щял да ни се даде.

И зарязахме всичко, и тръгнахме голи, сами и уплашени,

не попитахме даже от уплах: да търсим къде?

Онзи толкова страшен въпрос, когато го срещнахме,

бяхме смлени от път и го зяпнахме с празни очи.

Бяхме черни, прашасали, сгърчени, ниски и смешни,

а въпросът бе в бяло. Безупречно чист.

Сгорещените дробове дишаха тежко и мудно,

по устите нацепени лепнеше смрадният дъх.

А въпросът стоеше пред нас поразен и учуден

и се свлече на своя голям пасажерски сандък.

«Господа, господа!», се опита само да каже,

но се пръсна небето и светна онази луна.

И сам мракът, сам мракът такива неща взе да ражда,

че да имаше глас или смелост, би ревнал от нас.

Девет години по-късно Данте вече не беше жив, детето вече беше юноша, а Клисурата взеха да наричат Дворец на бъдещето. Бяха надошли т. нар. най-млади, старите квартали бяха западнали, а Нарцис се бе впуснал смело във водовъртежа на верификациите. Тъжна беше раздялата с любимия Данте, тъжна за юношата, но щастлива за стария поет, който с присъщата си екзалтация дори на смъртния миндер твърдеше, че видите ли, смъртта идва и той най-сетне е намерил на жизненото си поприще средата. И понеже Нарцис бе навикнал някой да го напътства в живота, намери се и нов учител, отново зрял човек, бивш поет, настоящ критик, когото за удобство ще нарека Тристрам. Освен с любовта към поезията Тристрам завладяваше с доброто си перо, премерената реч и особено с енигматичната си блажена усмивка, когато му задаваха литературен въпрос.

Чудих се с какъв епизод да илюстрирам Двореца на бъдещето и реших това да е паметният за всички учебници Дуел на претендентите, събитие, означило началото на края на бившата Клисура на верификациите. Година след него Нарцис я напусна, а верификациите стигнаха до своя естествен прозаичен разпад. Този знаменит дуел всъщност не беше и дуел, а цяла битка на враждуващи всяка с всяка поетични фракции. Всяка със свой манифест и поетика; една – с плесници върху обществения вкус, друга – с бягство в непознатото и прочие; учили сте ги тези работи. Дуелът се състоя в бившата Пещера на сенките, сега Зала фестивална. Афишите за събитието бяха разлепени из всички кьошета на града и едва ли имаше някой, който да не бе дошъл. На председателската маса бяха се наредили вождовете на разните направления, а салонът бе претъпкан с техни клакьори и трети лица. Тристрам и Нарцис седяха накрая, близо до изхода и свежия въздух. Регламентът бе следният: приготвени бяха три плика с три теми. Темите бяха заимствани от окъсан стар конспект, по който някога и някъде са кандидатствали простосмъртници за колеж по театрални изкуства – темите бяха потили бъдещи театрални постановчици. С избора бе натоварен комитет от т. нар. най-стари, които и без това имаха карез на всички млади – конспиративността на подготовката бе гарантирана по този своеобразен начин. И ето, трите плика лежаха на масата, според уговорките изборът трябваше да бъде направен от последното проходило градско дете. Малкото човече бе донесено на ръце от гордата майка, то запълзя по масата, награби пликовете и почна да ги къса с хъс, та едва му отнеха и спасиха първия от тях. Детето писна, бе изнесено от смутената майка, а темата издекламираха най-тържествено:

– Ютия.

Докато всички се споглеждаха, прочетоха и неизбраните два плика: Конски череп и Празна стая.

– Тé ти, темо, рема! – изрече с присъщата си ирония Тристрам култовия си каламбур. – Винаги има изненади, когато се използват редки и ценни.

„Редки и ценни” беше фонд на специален режим в градската библиотека, съхраняваше предимно книжнина от света отвъд. А иначе темата ни най-малко не смути щабовете на разните войски. Трийсетминутният пясъчен часовник бе обърнат и трескавото съвещаване стартира; публиката забръмча, организираха се и залози. Поетичните резултати от този многобой са широко разпространени из христоматиите и многократно допечатвани, та ще ми позволите да пренеса разказа на второ ниво и по-точно на заден план. На задния план Тристрам коментираше всяко изпълнение в ухото на своя ученик:

– Z-истите са в тежка ситуация. Тяхната поетика разчита на мъглявостта, недоизказаността, забулването – а темата е конкретен предмет. В лексикалните им парадигми ютията с нейната битово-технологична конотативност липсва и още по-лошо – преднамерено изключена е. Ах, как съжаляват за празната стая – щяха да я мобилират с контури вместо предмети и да затулят прозорците й с пердета, а лампите – с абажури… И чуваш, нали? Както и очаквах. Те нямат друг изход, освен да изберат негативния подход – техниката на негативното изброяване. Предметът е сред тези, които липсват. Липсата е значеща. Семиотика с превързани очи… Я да видим сега какво са измислили Y-етяните?

Всяко изпълнение бе изпращано с бурни овации и освирквания (стенограмите се пазят), всеки декламатор слизаше от кръглия подиум (камъка на Данте) победител и победен от неизвестността на следващите изпълнения.

– М-да… На Y-етяните темата им е малко накриво. В тенденциите на екзотичността, пунктир на тяхната манифестирана поетика, тази ютия им идва като нежелана бременност. Как да я интегрират? Немислима е за географските им предпочитания, немислима е и за мултирелигиозните им реминисценции. Обаче са хитри. Виж какъв културографски прийом избраха. Ютията като чуждото в нашето, ютията, донесена ни от Прометей. Парче от мозайката на другостта. Цъ-цъ. И все пак неубедително. Ах, чудеса биха натворили с конския череп!... Ами X-иутите с техния култ към въображението и въображаемото? Какво ще правят с ютиения профил и анфас?

И Тристрам всички обсъди, и на всички им скрои метатекст. А Нарцис слушаше напрегнато състезанието, стискаше палци за едно, радваше се на сполуките и се тюхкаше на несполуките, махаше с ръка за друго – но не преставаше да се вслушва в търкалящите се в ухото му Тристрамови анализи и каламбури. На сцената – както впрочем винаги е ставало – участниците останаха неудовлетворени от поезията и се заразправяха в чиста проза и се заредиха скандал след скандал и опити за ръкопашни боеве в подножието на олтара. Свръхочакваното мегасъбитие прерасна в хаос, мешаница на публика и претенденти и в тази главоблъсканица Нарцис напираше към трибуната, когато видя оттам да слиза едрата фигура на флагмана на една от школите.

– А – учуди се онзи, – ти защо не беше при своите?

– Предпочетох миманса – отвърна Нарцис със звънкия си глас и русият перчем изпърха на челото му. Сините му очи гледаха въодушевено. Той посочи човешката кайма. – Ето че сме едно! И никаква разлика няма!

Поетът избута пречещите, прегърна Нарцис и двамата с мъка си запроправяха път към изхода:

– Не, ние наистина се различаваме – трябваше онзи да крещи, за да го чува Нарцис. – Вие обичате мълнията в небето, а аз – в електрическата ютия.

Междувременно нищо ново под Хелиос не се случваше, особено в средите на нашия управляващ елит – продължаваха тежките номенклатурни трапези и народни сухоежбини. Понякога кабинетът Му спускаше декрети-сюрпризи, които хвърляха поданиците в паника. Такъв бе онзи декрет, който принуди Кефис да се надигне от вековното си русло и дори да го изостави за едно лято, за да осъществи срещата си с Тирезий. Това стана така. На Него му бе хрумнало да си преброи децата. Задачата излезе непосилна – то не бяха богини, полубогини и обикновени простосмъртни, коя ли не бе лягала в ложето Му? А тези, които Той бе съблазнил травестиран, по разните експедиции или просто заради разнасящата се периодично слава на нечия съкрушаваща хубост? И според извечното правило, че когато шефът работи, всички трябва да се скъсват от подражание, роди се и декретът с малко дългото наименование „За преброяване на децата, независимо от произхода на майката и естеството на връзката”. Така щастливци се оказаха тези с най-малко деца. А за доайени като Кефис декретът бе ужасен ангажимент и, уви, неподвластен на паметта. И настъпи финансово лято за всякакви политолози, шарлатани или не, нароиха се детективски бюра, а реномираните агенции като тази на Тирезий бяха затрупани с поръчки за месеци напред. За да не си разваля рахатлъка на преклонни години, Кефис впрегна всичките си води в издирването на наследниците и попълването на анкетите, но въпреки цялото си пролетно пълноводие все пак останаха някои въпросителни. А сроковете наближаваха неумолимо. Така един ден Кефис въздъхна из дъно и се разпореди за връзка с най-осведоменото статистическо бюро. Отговориха му, че това е агенция „Тирезий” и че по никакъв начин неин представител не би могъл да го посети. Целият личен състав во главе с президента бил затънал до шия в някакъв тежък родословен казус на Балканския полуостров и само там можели да го приемат.

– На кой полуостров? – задави се старецът.

– На Балканския.

– Че то има ли такъв? И много сложен казус, а? Пак добре, че не е цел остров.

Нямаше как, трябваше да се стяга керванът с водоноските. Летуването на Кефис и настъпилата суша присъства и до днес в аналите като период с огромна смъртност. А кой, мислите, е посочен за виновен? Макар екипът Му да се славеше с липсата на прогностично звено, това трагично последствие се определя в учебниците около декрета като грешка не на Неговия висш разум, а на местно ниво.

Радостно бе за Кефис, че Балканският полуостров го посрещна гостоприемно с многото си реки, предизвикани бяха само някои локални наводнения. Тирезий определено разрешаваше твърде заплетен казус, защото се разбра, че всеки ден ходел на кални бани, за да лекува нервите си. Идеята дотолкова допадна на стареца, също с разклатени от декрета нерви, че той си избра други бани (каза, че от кал и тиня му било дошло до гуша), по-чисти, и в крайна сметка за малко да забрави повода, заради който бе пристигнал. Някъде в края на лятото срещата му с Тирезий бе уточнена и съгласувана – за място бе нарочена хижа в подножието на най-старата планина, с някакви пръскала, по нечия туроператорска препоръка.

– Приятно ми е. Чувал съм за вас – подаде ръка Тирезий. Седяха покрай гигантски паднал бор. Кефис го гледаше изпод белите си вежди, намеквайки с мълчанието си, че ако не бе тази каша при Него там, такова чудо като река да качва планина не би имало.

– Ти ли си птицепрорицателят Тирезий?

– Това ми е дипломната специализация. Оттогава взех много степени и съм разширил обхвата на дейността си. С какво мога да ви бъда полезен? – Тирезий говореше меко, галещо.

– Да не си шарлатанин бе, мекере?

– Няма такова нещо. Позволете! – и той съвсем пъргаво отмести стареца метър встрани и отново застана на уважителна дистанция. – Позволете! – и посочи на почти избухващия Кефис прясното птиче … , което бе цопнало там, където допреди миг трябваше да бъде голото загоряло старческо теме.

– Кха-кха – изкашля се авторитетно Кефис. – Явно не си. Да седнем. Слушай сега, брат…

– За Нарцис, нали?

– Кой Нарцис? – в очите на стареца нищо не проблесна.

– Синът ви Нарцис. Синът ви. Нарцис.

Чак сега нещо се мерна в погледа на Кефис и той се тупна по крака.

– Верно. Бех забравил за диването. Как се казваше майката?

– Лириопа.

– А, да. Бедната. Кха-кха. А баните тук са добри, преди кашлях повече. Кха-кха. Да, да. Бедната. Бехме рода с нея. Да. Беше по времето на забраната на връзките с бъртовчеди. Да. Кха. А с баща й израснахме заедно, ама той… кха-кха, той, кха – бре кой организира в тоя усойник срещата! – кха, долу хич и не кашлях… да, с баща й израснахме заедно, ама той избра друг път, кха, не към морето, кха-кха-кха.

– Да се разходим, тук нещо…

– Стой. Стой, отвикнал съм от височините. Та какво казваш за Нарцис? Жив ли е? Е, умилих се. Да. Ами рода сме с него.

– Той ви е син.

– Така, така. Исках да река, че с дедо му бехме пръви бъртовчеди, кха, любими бъртовчеди…

Такава бе срещата. Старецът си изпълни и дори преизпълни анкетата.

Тирезий пренощува в хижата. Мълча до вечерта, мълча и на другия ден. Секретарката му шеташе усърдно край него, събираше документи, нареждаше папки, опаковаше, разпореждаше се – и скришом го следеше. Цяла камара гълъби се бе събрала в кафезите в очакване на ответна кореспонденция. Тирезий вечеря, разклати чашката коняк и продума в сумрака:

– Остарявам.

Секретарката преустанови всяко движение и застана изнурена пред него.

– Остарявам. Знам какво ще се случи с един младеж, знам точно формулираната фраза на пророчеството, знам точното условие. А бях сигурен, че ще го изрека пред бащата. Остарявам… Явно някой друг ще ме потърси…

– Въобще не остаряваш, шефе, а всичко е от този проклет полуостров, от тази леност на живота и отговорността тук! Всички тези бани, чествания, погачи, сол, пипер, високопоставени срещи, вестникарска слава – всичко това гази сетивата, нали го виждам по моите колеги, закърнява способностите. Това е прах, шефе! И казусът тук е такъв – вятър и мъгла! Не се коси, шефе! Не остаряваш, а калните бани се превръщат в ушна кал!…

– Може би си права, Долорес.

– Права съм, шефе, и още утре да се евакуираме!

– Евакуираме се, Долорес. Ако обичаш, поеми логистиката. Аз ще тръгна още тази нощ…

И докато вървеше надолу в лунната светлина, Тирезий си говореше горчиво.

– Остарявам… Или… нещо в съдбата на младежа не е съвсем наред… Сякаш би могла да бъде допълнително манипулирана? А?... Глупости. Не е възможно.

Той спря, проследи мътния стръмен контур на отсрещното било и въздъхна:

– Остарявам.

Тирезий въздъхна, а въздишката се спъна в коляното му и тупна край пътеката. Тъкмо да се сгуши в шумата, вятърът надникна, изрови я и я запокити с все сила нагоре и нанякъде. И начена среднощното бродене на Тирезиевата въздишка. Прескочи урвите, спусна се в долината, понесоха я вихрите – ту полепваше по покривите, ту се врязваше в тополите, ту се търкаляше из голите бърда на околностите. А летеше все на изток, стряскаше нощните бухали, криеше се от фаровете по магистралите, заобикаляше неоните на големите увеселителни градове. На една мижава гаричка хвана нощния влак за Варна.

Влакът бързаше и във Варна въздишката бе още по тъмно. Уморена, недоспала, привлечена от някакъв непознат й свеж дъх, дъх на дълбини и скрито, сплъстено напрежение, наплашена от крясъците на неизвестни й груби мръснобели птици, тя с мъка влачеше крака, подушвана и подминавана от досущ като нея оклюмали кучета. Въздишката мина край Римските терми, залута се из Гръцката махала, навлезе в някаква чудна градина, с всевъзможни дървета в изкусна подредба, по човешки разбираема. Долу пъплеха мравки, в клоните се перяха врабците. Плътна стена я възпря и тя тръгна по успоредната алея. И когато се бе отчаяла в тъжни предчувствия как няма да стигне покоя си, как й предстои вечен път по алеята, в неясна посока, притисната между котките вляво и падащата мазилка вдясно – тогава внезапен пролом в стената я всмукна и тя, с ослепени от дребен пясък очи, застана пред последната си бездна – морето. Въздишката потръпна, смаяно усети пълзящи стичащи се и оттичащи вълни, затъна в пясъка, водни растения, като превръзчици, облепиха прасците й.

И тогава то пекна. Като медна монета изскочи първо крайчецът, сетне изплува до кръста, сетне се търкулна по хоризонта, засили се, отскубна се и полетя в небето новото слънце. Въздишката се разтрепери неистово, лумналите й нерви изпокъсаха ластиците на същността й и с дълбок, вдаден в себе си, стон, слял се с писъка на чайките, въздишката се втурна напред и повече не се видя.

Тази фантазия (всъщност реминисценции, китка от стари неща, авторски палимпсест) е недовършена, биде написана заради един конкурс и неговата тема. Ала понеже [фантазията] бе отхвърлена, авторът горко се разплака и като се успокои, зарече се да не я обяснява, нито довършва – и отиде да играе табла.

ДОСТОВЕРНА ИСТОРИЯ
ОНЗИ В ЧЕРВЕНИЯ СНЯГ
БЕЛИ СЛЕДИ
ЕДИН МОМЕНТ
ПО ПОВОД ЛИПСАТА НА СНЯГ
НАРЦИС