По телевизията чух един виц:

Две къртици излезли на повърхността.

- Мамо - рекла едната, - какво е това, което ме гали с топлината си?

- Слънцето, моето дете - отвърнала мило майката.

- А това, което целува със свежестта си моята муцунка?

- Вятърът, моето дете.

- А какво е това, което донася даром до слуха ми своята веселост?

- Птичките, моето дете.

- А, мамо, само с вятъра и слънцето, и птичките ли се различава този горен свят от нашия?

- Не, моето момиче. Топлината на слънцето ражда живот на земята, от почвата израстват прекрасни цветя и дървета (чиито корени ти познаваш), те се източват към синьото небе, а вятърът се обвива около тях, събира в шепи плодовете им и ги разнася по цялата земя; от това земята добива неописуема пъстрота, сетивата на целия свят се разпукват в букет от осезания, а птичките, гласовете на птичките са химни на тържество и благодат. Това е раят, дете, раят е тука!

Двете къртици постояли, постояли в мълчание. Старата къртица навела глава и от това цялото й тяло сякаш се прегърбило. Тя казала:

- Хайде, моето момиче, време е да се прибираме долу - в нашите лабиринти и подземия… Влизай първо ти.

- Но защо, мамо - запротестирало с изтръпнал глас къртичето, - щом тука е раят, защо да се прибираме там… долу?

- Защото това долу ни е родина.

Отгоре на всичко къртиците са слепи.