Тъпият вятър не стига, че ме събуди, ами ми и удари такова листо през лицето, че едвам смогнах да се задържа в цепката на кората, иначе щях да падна долу при свинете или в калта и нищо не можеше да ме спаси от сдъвкване или задушаване, а аз и без друго мразя вятъра, ама след дъжд ми е най-противен – като залюлее листата и запокити всичката вода по тях върху ми, ставам мокра като онази кокошка долу! А сливата обича дъжда, защото той й освежавал лицето и й придавал блясък на бисер – на бисер, представете си – тя, тъмносинята слива, приличала била на бисер, господи, ако това е така, да не ми викат гъсеница, а кълвач! О, тя обича и вятъра – разрошвал листенцата над нея и така й служел като, един вид, фризьор – пуста суета, сливова! А онзи будала на крушата е лапнал по нея – пожълтял, поруменил бузи, зяпа я със зеленчуков поглед, само че той с това шкембе, дето е пуснал, е заприличал не на обикновена круша, а на истински круш! О, и той обича вятъра, защото като духне малко и тя, сливата, го доближава – нали знаете как е пътното движение тук: клоните на сливата се люлеят към крушата, крушата се люлее към ореха, а орехът… е, орехът още не е включен в инфраструктурата на овощната градина и какъвто и вятър да люлее, той все е потърпевш, ама никой не му е виновен – пък и той ще има предимството да израсте най-висок и да гледа отгоре сеира… на инфраструктурата! Той и сега е най-висок и има един зелен клон, на който – как ли се случи – се роди един плод, и този точно орехов плод е най-големият нехранимайко в целия тараф – аз, като стара гъсеница, мога да го твърдя с чисто сърце, защото много орехи съм видяла на това дърво, ама чак пък такъв! Тоя непрокопсаник, представете си, една вечер решил да направи мръсно на влюбените – на сливата и круш, де – та изчакал да духне най-непредсказуемият вятър и с добитата инерция така засилил клона си към сливата със злорадото си зелено лице, че ако не била изпищяла тя и ако круш не се бил изпречил със собственото си тяло на злодея, сега сливата щеше да е изгнила долу в калта или при свинете щеше да тупне и те нямаше да я изчакат да изгние, обаче на круш му почерня и гангреняса удареното, ама той го носи с особена гордост и не дава даже червей да го пипне, и все се извръща и го показва на сливата – сиреч, нали, виж, заради тебе, нали! Аз тогава бях на екскурзия до кестените по-надолу по улицата и не видях тази сцена, но като ми я разказаха, ептен си развалих мнението за орехите, понеже са наистина страшно долнопробни същества – гледаш ги едни зелени, едни приветливи отвън, а пък вътре какво – черупка, твърда отвратителна черупка, сякаш кой знае какво крият в нея, а то даже и за ядене не става! Нейсе… тъпият вятър май утихна и я да взема да ида до сливата, да я видя в какво настроение е тази вечер…
    Ама една луна се е белнала тази вечер! Стои горе като бял орех и сигур мисли някому злото! А на лунна светлина при нас се вършат най-хубавите работи. Една година семейство круши роди дете по тъмно и то като взе, че се изметна нанякъде – ни акушер го видя, ни чудо! Бре наляво, бре надясно – никъде го няма крушчето! А сега, де! Пък една тъмница – кълвач да чукне, няма да го чуеш! И изведнъж като светна оная мити луна, че като видяха новороденото чак от другата страна на клона, че като вдигнаха един гуляй – червей да се пръсне от ядене! Тогава за пръв път опитах крушово листо… Хубаво нещо е луната… Само да не мязаше толкова на орех!
    А, ето я и сливата.
    – Здрасти, ма…
    – Здрасти, Гъсо. Къде си се завлякла пак с това грапаво сако?
    Тя все така вика на моята перелина – “грапаво сако”! А не се вижда каква изпъната до скъсване лачена риза носи! И с тази къса поличка на тези дебели баджаци…
    – Ти, сливо, все пълнееш, набъбваш, виж си набора – още са тънки…
    – И спаружени! Аз, Гъсо, лелче, не съм като другите сливи, аз съм от сой…
    – От сой си, ама тия, дето са от сой, сами се брулят на земята и от най-малкия полъх…
    – Моята дръжка е здрава, тя е като за мене израсла…
    Като за тебе, ама си млада ти! Млада и глупава! Те, дръжките на сливите, не се чупят, че после клони стават, ами ти се откъсваш от тях, ти-и! Точно там, дето ти е главата, точно там ще ти се пропука работата! Сменяй през ден фризурите, сме-е-еняй, пък нищо чудно без време да хвръкнеш в единствения си полет за към калта или при свинете…
    – Кажи ми, Гъсо, какво чуваш в крушови? Нещо ново-вехто?
    – Нищо. Старата все това си знае: “Не я гледай, синко, тази сливова кокона… Червива е, казвам ти…”
    – А круш?
    – Круш мълчи и сумти или мълчи и стене…
    – Стене? Да не го боли още удареното?
    – Не. Стомахът го боли. Много се е уял напоследък…
    – За да се вижда отдалеч! Като мен!
    Абе виждате се вие – от километър! Ти с този бюст, той с провисналия си тумбак… А връстниците ви още не са видели червей, дето се вика… Ох!! Пак тъпият вятър! Пак се юрна… Ще падна!!!
    – Олелеееееееееееей-и-иии…
    Какво стана, бре!? Кой писна така? Какво тупна долу?
    – Сли-и-и-ивке-е…
    Това е майка й!
    – Какво стана, мари!
    – Ох, стрино Гъсо, отиде си чадото ми, изядоха го продълговатите, какво ще правя сега, младо беше, хубаво беше…
    – Недей нарежда, кажи какво стана!
    – … отиде си, едно ми беше, гордостта ми беше…
    Сега като се нареве, сто години ще минат. Ех, знам ги тези майчини жалби! Като узреят плодовете и като почнат да падат, и като писнат ония гласове, извият се около стъблото и го стегнат като студ… И клоните реват, и листата реват, и кората реве, и стъблото реве – и толкова сълзи се леят, че с тях три нови реколти да израстат! Знам ги тези ежегодни жалби и ми е писнало да ги слушам.
    – Кажи, мари, какво стана?
    – Онзи дебел плондер я събори!
    Знаех си аз, че така ще стане. Щом има вятър, винаги стават зулуми. Сигурно круш се е възползвал от вятъра, за да целуне своята възлюблена, но не е преценил скоростта, с която тя го приближава, и вместо целувка се е получило пътнотранспортно произшествие. Или пък онзи хулиганин отгоре – ореховата мутра – е скочил от високо върху сливата, тя е изпищяла “Изнасилват ме!” и създадената суматоха е завлякла и принца, и красавицата, и звяра… Ама не чух никакъв писък… О, не! Орехът си е там! Виждам го оттук. Кой знае как си яде сега черупката от яд, че жертвите му изпокапаха! И няма кого да тормози! И сега навярно ще израсте още по-нависоко и съвсем ще стане светомразец! Нека! Че то кой ли обича орехи? Аз се чудя изобщо защо съществуват!?… И какво? Любовта завлече най-колоритната двойка и ще трябва да чакам около седмица до абитуриентските балове… Жалко, жалко… Ама така е то – който узрява рано, рано пропада…
    … А сливата и круш по всяка вероятност са паднали долу в кочината и са разбудили свинете. Паднали са в коритото, прегърнали са се, круш й шепне нещо успокоително, а тя блести на лунната светлина като бисер! Какво ли си казват свинете? “Кой ли е хвърлил бисера си при нас?” или нещо подобно. А може би вече са им видели сметката и сега круш шепне успокоително – размазан – в един стомах, а сливата блести – смляна – в друг. А може би са заедно… Неразделни! Дори и в смъртта си!
    Ех, младост, младост…