Сергей Есенин:

НЯМА ВЕЧЕ ВРЪЩАНЕ НАЗАД

стихове
[превод от руски и предговор - О. Антов]



ХОТЕЛ <АНГЛЕТЕР>

Хората, нормално, изживяват крах. При поетите понякога е задължителен, а и те самите се стремят към него. При Есенин има три женитби. Първата е ранна, невръстна, така да се каже, неизбежна. Другата любов е Айседора Дънкан. Странно ви се вижда присъствието на това име, нали? И то във времето на Великия Октомври. Наистина, необичайна и лунатична изглежда историята на поетите. При това и тук има сватба. А още по-показателно е, че сватбата всъщност е фиктивна. Представете си тя, двайсет и кусур години по-възрастна, все едно му е майка или дойка, или робиня. Представете си, че нито тя говори руски, нито той – английски. Какво влечение – театрално, маскарадно, но и истинско, дълго, затегнато. Той заминава с нея из Европа, стига и в Америка. Той самият разказва за възмущението си в Америка; когато пристигат, вижда на сергията вестник с голяма снимка на Айседора и друга, негова. Грабва вестника, кара някой да му преведе статията. Статията започвала така: “Айседора Дънкан, великата танцьорка и т. н. (не цитирам точно) се завърна наскоро с руския си съпруг С. Есенин.” И за него повече ни ред. Той хвърлил вестника, влязъл в ресторанта и се запил с някакъв негър. Впрочем, този негър е едничкият хубав американски спомен – двамата се успокоявали взаимно, всеки на своя си език. И така до края на престоя. А знаете ли, и това е характерно за поетите. Езиците никога не съвпадат. Но да се върнем на женитбите. Есенин се прибира след няколко години в Русия, родната, сега Съветска, със съвсем разклатена психика, не иска да си спомня Европа, особено от последната година, с “тъмните скандали”, както свенливо пишат по разните мемоари. Поетите обичат да бягат от действителността. Есенин го прави не само като поет, но и най-буквално, видно е. И не бягат от естеството на действителността – каквато и да е тя, те са длъжни да я надбягат и заобиколят. Но да се върнем на женитбите. Накрая Есенин се жени за внучката на Толстой. Търси единение с литературата от всички гледни точки. Но се чувства в дома й като в музей – отвсякъде славата на дядото. Няколко месеца трае съжителството. И не много месеци преди смъртта. Есенин вече не може да се съсредоточи върху бита си, той подрежда и разчиства за последно битието. Във всички тези любови – крах. Краховете на поетите обикновено са предизвестени, най-паче за тях самите. И нервите на Есенин вече трудно издържат. Зачестяват бягствата му. Бяга в Кавказ, бяга у дома, в Рязан, в Константиново (родното му село). Тези бягства са скачени с поезията, паралелната история на тези бягства е в гениалните му стихове от последните години. Броди и по санаториуми, по психиатрични болници. Отива и се връща, отива и се връща. Нервите едва удържат и неистовото писане в последните две години от живота му. Но удържат – и то как удържат! А зад нервите сигурно се е криела мутрата на умората от изчерпването на изворите, от съдбовното прекопаване на белия лист. И ако не се е криела, и ако е нямало такава мутра – той я е виждал, нощем е разговарял с нея. Апропо, Есенин е изпитвал страх от съня. Естествено. По-добре е да не заспиш, е казвал, че те връхлитат такива работи, че се събуждаш бог знае какъв! И параноя го преследва. Страхува се от съд, от затвор. И действително: обидил е (пиян) някакъв чиновник и ето – чиновникът го съди; в психиатричната болница получава от първата си жена заплаха – и пак за съд, съд за издръжка. И други страхове “как рощу в сентябрь” го преследват. От дълбоко порязване в китката (?) Есенин е наранил сухожилията си. Китката е трудно подвижна. Отгоре на всичко доктор го уверява: ще изсъхне до няколко години. Кои нерви ще издържат? И друго. Феноменалната памет почва да му изневерява. (А е можел преди и проза, и чужда проза наизуст да изрецитира.) И друго. Той съзнателно е изострял нелепото си, “неуместно” присъствие в новия живот, в новия декор. Той е съзнавал и подкрепял противоречието си. Представете си тази гледка. На улицата в Петроград вървят двама души. Единият е военен, в сив шинел, с будьоновката на епохата. А другият е Есенин. Другият, Есенин, е с фрак – и не само с фрак, но и с цилиндър на главата. Това дали е от нерви? Летежът към смъртта – това е част от визитката на поетите. Смъртта е неизменен спътник в разговорите на Есенин, в изказвания, в нощите му (“Черният човек”). Но нервите не издържат и Есенин възмечтава в последния си месец нов живот. Скъсва с приятели и роднини, скъсва с Москва, той ще скъса и с пиенето. Но там, в Ленинград, там е неговата нова работа, новият ден, там е спасението. Там ще е мечтата. Ала и тази мечта (може би е невероятна, невъзможна?) не издържа. Там, в Ленинград, Есенин намира смъртта. Но преди това всичко е запланувано. Там ще пише проза (едничкото реално спасение за поета, обърнете внимание), там ще се скрие, там ще каже на портиера да не пуска никого. Там ще плюе върху приятелите си, които от началото на 20-те го убеждават, че творчеството му е излишно, ненужно, безумно встрани от епохата. Там той ще намери нови приятели. И намира. Новите приятели го отвеждат в ХОТЕЛ «АНГЛЕТЕР». Всъщност Есенин стига в Ленинград психически разтърсван. Предписано му е било тримесечно лечение в болница (след предишни влизания винаги се е връщал освежен, свидетелстват близки) – но на това лечение той не издържа и месец. И седмица след напускането на болницата, в края на декември, дни след последната редакция на “Черният човек” – Есенин остава завинаги в хотел “Англетер”. Но да не бързаме със смъртта, тя така и така идва. Да останем още мъничко с живия поет. Мозайка е животът. Как обича маскарада! Вклинява се в руската литература с кафтан и цървули, селско момче, поет. От село се грабва и право в Петербург – и там не къде да е, а право при Блок. И го намира, разбира се. После военните години – и той е военен, за кратко, санитарната част. После Дънкан и Европа, и меката шапка, елегантните костюми, обувките и галерията от вратовръзки. И там някъде – човекът с бастуна и цилиндъра. Но кой ти забелязва това, когато пред теб е един така общителен, така доверчив човек, младеж с бухнала руса коса и синеок, и синеок. Очите в последните години помътняват, той сам казва, че в тях започва да плува някаква синкава гадост. И хулиганството, и поетичното високомерие и надменност на скандалиста. Маяковски е както винаги грубовато лаконичен в спомените си. В Съветска Русия Маяковски го среща най-често в милиционерските хроники. Есенин не се е вклинил в новата класова поезия. Той е “не здрав работник в поезията”. Спомня си негови връхлитания с приятели, вонята на спирт, размахваната пачка с пари… Есенин е предизвикателен. След пет години и Маяковски ще предпочете да е предизвикателен – ще се самоубие. Есенин докрай остава ексцентричният поет – и по-скоро златнокосият юноша с доверчивата усмивка, на когото всичко му е позволено. И когото всички преследват. И който бива съден след скандали и побоища – странни, привично сякаш протичащи по сходен план скандали и побоища, и арести след тях, и милиционерски хроники, и сестрите съветват да се укрие в санаториум… В Грузия в стаята му влизали прилепи нощем и го стряскали – разправял го. Веднъж се заканили да го убият и той настоявал негов приятел да спи в стаята му – разправял го. И така нататък, и така нататък – всичко извън поезията е съсредоточено в харизмата на поетите. Но идеше реч за хотел “Англетер”. И така, какво убива Есенин? Поезията му и отдадеността? Краховете и нервите? La Belle Époque? Или сам се убива? Последното денонощие на поета е символично и гротескно. Един си спомня как е щял да гръмне бойлерът, разминало се на косъм. Друг получава в дар трагичното двустрофие – раздяла: “До свиданья, друг мой, до свиданья. Милый мой, ты у меня в груди…” То е написано с кръв. През нощта свършило мастилото и Есенин рязал от китката си. Приятелят понечва да го прочете, но Есенин го спира: “После ще го прочетеш, не сега.” Кога “после” – чуди се (впоследствие, в спомени) приятелят. Да, поетът не забравя жеста, позата непосредствено преди смъртта. Трагичното двустрофие е новият неръкотворен паметник – Есенин е естественият продължител на други велики в жанра: Пушкиновото “Я вас любил”, Лермонтовото “Белеет парус одинокий”. (Жанр, нямащ славата на сонета, например, но къде-къде по-паметен.) На другия ден приятелят ще разбере кое е това “после”. Идва вестта, че Есенин се е обесил в хотел “Англетер”. Всичко е ясно, всичко е толкоз просто и логично. Поетът си тръгва и поетът знае, че понякога ще идва във съня ни. Обесил се е с шнур от американския си куфар. И тук неочаквано ще направим следното. Да зададем въпроса: Защо не се е самоубил Есенин? Слава богу, след падането на комунизма диспозицията на събитията има и такъв вариант. Първо, хотел “Англетер” е бил чекистки хотел. Обслужвал новите дадености. Тези “приятели – поети”, насочили и завели Есенин, са били агенти на новото време. Внезапното идване на човека с цилиндъра в постленинския Ленинград е било добре дошло. Не за литературата. Самоубил се с куфарен шнур? Освен тези “поети – приятели”, които са го свалили от бесилото, друг не може да потвърди това – няма как. Но има и свидетелства на струпалите се след смъртта познати, които споменават за белези по лицето и тялото. Дори и снимка има. Мъртвият Есенин с неузнаваемо лице, със синини, кръвонасядания. Бихме казали – следи от бой, боричкане. И ръката, едната ръка на Есенин е в неестествено положение. Счупена? Бихме казали – навярно. И още, и още странни факти и въпроси. Очевидци твърдят, че Есенин е имал пистолет, показвал го е предния ден. Къде е пистолетът? Пистолетът е изчезнал. И ако не го е употребил за защита, защо… не го е използвал срещу себе си? Защо не се е застрелял, а ще се беси с… куфар? Сякаш се беси с бели конци… Толкова пластове е натрупало времето, че всичко е излишно – и догадки, и коментари, започващи с “ако”. (Ако не беше се самоубил, щяха да го … по-късно… Ако не е била успешна инсценировката на НКВД (или ГПУ, или всичките там съкращения) и Есенин щеше да е в редиците на…) И дори ако имахме възможност да се върнем в онази епоха и да огледаме нещата отблизо, със сигурност щяхме да се загубим в нея. За епохите, знаете, или всичко, или добро. Фаталното в историята за хотел “Англетер” е, че според някои източници, вярно, под сурдинка, се смята, че освен пистолета от куфара на Есенин изчезват и ръкописи. (А това е вече запазена марка.) А дали и колко от тях са били непознати и си остават неизвестни и нелепо казано “загубени” и до днес – това е въпрос, който ни боли сърцето да зададем. Простете. А между другото, споменахме ли, че към 27-28 декември 1925-та – датата на Есениновата смърт – хотел “Англетер” се е именувал “Интернационал”?

• Хотел <Англетер> [предговор]
• Писмо до мама
• Завръщане у дома
• Писмо до една жена
• Писмо от мама
• Отговор
• Писмо до дядо
• Буря
• Писмо за сестрата
• Черният човек

• Хотел <Англетер> [предговор]
• Писмо до мама
• Завръщане у дома
• Писмо до една жена
• Писмо от мама
• Отговор
• Писмо до дядо
• Буря
• Писмо за сестрата
• Черният човек

• Хотел <Англетер> [предговор]
• Писмо до мама
• Завръщане у дома
• Писмо до една жена
• Писмо от мама
• Отговор
• Писмо до дядо
• Буря
• Писмо за сестрата
• Черният човек

• Хотел <Англетер> [предговор]
• Писмо до мама
• Завръщане у дома
• Писмо до една жена
• Писмо от мама
• Отговор
• Писмо до дядо
• Буря
• Писмо за сестрата
• Черният човек

Още стихове в Anapest.Org:

• АНТРАКТ
  
• НЕГО ГО НЯМА ОТ НЯКОЛКО ЧАСА
• В БЛАТОТО НА ЖАБЧО
  За децата