ЕДИН МОМЕНТ

Не е лошо човек да кисне по заведенията. Понякога се чува и вижда интересен репертоар. Влезеш, седнеш на чомпи сам на маса, а покрай теб ту стихва, ту се разгаря жаждата за сладкодумство и призивно-позивна реторика. Ако си дошъл да пиеш, смучи. Ако си дошъл от самотия, но си стеснителен по контакти, не ти остава друго, освен да наостриш уши като сетер и да потънеш в примамливата топлота на чуждите истории. Ето, като казах “сетер”, и веднага насочвам вниманието ви към чичката до кюмбето, с килнатия несвален каскет, леко брадясал, но светнал от прямота и от сервираната му със салата напитка. Чуйте го.

– То така ме гледа моето куче понякога. Навънка е студ, сняг, не е да си покажеш носа; излезеш и видиш кучето – сгушило се на черджето. Щом те забележи и се хвърли отгоре ти, и почне да те гледа, ама какво ли няма в очите му: хем доверие, хем някакъв ужас. Ако е студено, ще речеш: ужас от студа; ако е тъмно, ще речеш: ужас от мрака; ако е друго, речи, че и това е ужас… абе, знаеш ли! Пък и някак весело те гледа кученцето – има някой с него, нали, не е само! А като се позагледаш, в очите му въпроси. А като се позамислиш така и си мислиш: Абе, мама му и веявица, ами че туй са и мои въпроси! Ами и аз се питам защо е студено, защо е мрак, защо е… (Наздраве на компанията.) А баба Верка отвъд плета ме зяпа като поп на помен и маха, и чумосва – глей го тоя, с кучето си говори, жена си не поглежда, децата му… колата му… на бръснаря брат му! Нарежда си баба Верка, а животинчето ме гледа така… ангажирано… някак си… така (А камбите ти са хубави, бай Митко-о-о!), че да можех да лавна, щях да му отвърна.

Слушаш, чуваш, ама не знаеш откъде почва тоя разговор, коя е баба Верка, какъв е този чичка. И ти става любопитно. А и човекът ти става любопитен, не говори ни кого излъгал, ни колко пари взема племенникът в Щатите, ни за политика си хаби ракията. За кучето си говори… Но един съвет от мен: не е добре твърде много да гадаете, защото току-виж вашият обект заговорил отново, изтървали сте го и като се усетите, нишката пак се скъсала и пак ви зачовърква неведението…

– “Кажи, моето момиче, какво има, кажи нещо…” – какво да му говоря? Да го успокоявам? Но то, гледам го, е уж спокойно, а като го питаш – не проговаря… Добре, че го докоснах. Леко го пипнах по рамото, то се разтресе. Хванах го за двете ръце и усещам – кожата му твърда, телцето му се стегнало; бре, викам, да не е бито детето! “Удари ли те някой, а?” То гледа. (Ох, пущината.) Разгледах го така малко, нищо му няма, не е бито детето.

Говори си човекът, пие си ракията, подхвърля по нещо. Всъщност говори за съседското момиче, шест-седемгодишно, както можеш да си го представиш по разказа. Срещнал го нашият чичка на тяхната улица, стреснато някак детето, пък без “сълзи, без нищо”. Той се опитал да го заговори както винаги, да го заведе у тях… Но да послушаме “извора”, който не пропуска да се изрази по-разсъдително, да изкоментира с някой паралел (като този за кучето).

– Настръхнах и аз. Поне да плачеше, там, ръце да протяга, да хълцаше барем, да се задъхваше… Не, дишаше спокойно, скулите й бяха отпуснати, ръчичките също, само очите й ей такива! Ще кажеш, че ще поберат мен, големия човек, в тях. И то не да ме поберат, а да ме глътнат. И то не да ме глътнат, а да ме преглътнат! Настръхнах и аз! Ела, ела, миличко – викам – да те заведа у вас. Тръгна. Хванах я за ръка, пък ръката й отпусната… Вървим, а мен в акъла ми все едно: какво да приказвам, как да приказвам? Малък жест да направеше и сто процента щях да затъна в думи. Ама е глупаво да го затрупаш с думи – ще се изплаши момичето; вместо един клин, още един. (Какво, не е ли така?) И знае ли човек? Тази възраст, осем-девет години, е крехка, може нещо да се развали детето, знаеш ли? (Жените в такива случаи чукат на дърво, ама то си и има за какво…) И вървим с момиченцето и чувствам как ръчицата му бавно започва да ме стиска. По-силно и по-силно… и се разхълца. И аз избухнах! Какви ли не успокоения измислих – и думи, които само съм чувал, но не съм казвал. Страшна работа. Плаче детето, ама плаче. Взех го на ръце, ама и мен ме изби, пуснах го.

Ето, лека-полека твоите гадателства почват да се сбъдват или поне да се покоригират. Детето се оказва осем-деветгодишно, драмата си е драма. Някой от компанията, разбрал-недоразбрал, слушал-недослушал, се заинтригува и вземе да подпитва, и ти напрягаш слух, защото “това са и твойте въпроси”. Разбираш, че майката на момичето, тоест съседката на чичката, имала двама братя, които живеели в същия тараф, но във фамилната им къща, а тя била с мъжа си на квартира. (Сигурно не са се понесли.) Детето често ходело при баба си и чичовците, дядото – починал отдавна. Съответно чичката познавал добре и двамата братя, в един квартал са расли; съответно и “старата” (бабата на детето) се познавала добре със “старите” (родителите на чичката) и така нататък, и така нататък… Този участък от разговора обаче ти става безинтересен и почваш да се чудиш дали да си ходиш, накъде да загърмиш. Спираш да слушаш. Човекът само че не спира и като казва:

– “От балкона” – започва здраво да хълца милото, ама какво от балкона? “Избягах”, вика. А мен в акъла веднага: пожар да няма у братята. И го спирам: Кажи, пиленце, какво е станало, пиленце? Да няма пожар, моето момиче? То само хълца и повтаря: “Вуйчо… другият вуйчо… те…” (Бай Митко-о, я налей още една, че ми се услади.) Ама не мога да разбера това с вуйчовците… Един момент.

– става и отива при бай Митко с празната чаша. Нещо е имало между двамата братя, племенничката се е изплашила и избягала през балкона. Това е историята с момиченцето. Ако решиш да поостанеш, ще научиш и още. Връща се нашият човек, компанията го чака оклюмала и безмълвна. А на него му се приказва. Като имитира “бабичката”, даже със смях го прекъсват.

– Хубаво, ама на другия ден идва бабичката, тя обича да обикаля квартала и да се оплаква. Ние ядем, аз съм при старите, че мойта пак не сготвила, а децата довършили боба. Ние си ядем, а тя от упор я подкарва, знаете я бабичката каква е… “Божке-е, божке ле милинки, ще ме уморят тия двама сина-а. Каквото правят, да правят, не ме интересува, ама защо аз тегля-ъ-ъ. Викат ми, сякаш не съм им майка-а. В гроба ще ме вкарат те-е (Вие се смеете, ама бабичката беше доста изтормозена.), по-скоро дано в гроба да ме вкарат, да се отърва, господи милинки, да рахатясам!” И реве ама – и скимти. И не мирясва: “Как не станаха като хората добри, умни, отстъпчиви, ами са на един акъл и прочие, и на един инат и тем подобни!” На чичо ти Петър (ми вика на мене) се метнали и двамата, вика, бог да го прости. (Прав си, да отлеем, не беше лош човек…) Карали се братята, разправя, много, един срещу друг, като псета, казва. Никой никому нищо не признава, вика. И то си е тъй. Знаете ги. Обаче тя, старата, обича повече малкия и често плюе големия си син, а заради снаха си още повече (Какво, бай Митко? Да, бе, малкият е ерген, големият е женен, но без деца, а сестра им е с онова момиченце, отдето тръгна приказката… А?… Ами далече си, затуй и не чуваш.) – толкова й е пипетката на нея, ама хайде.

И тука неочаквано чичката започва да препредава най-старателно монолога на старата, даже се въодушевява, макар околовръст на масата интересът леко да запада. За да избегнем излишната загуба в жива сила, ще препрепредаваме и ние историята, като ще се включваме пряко по трасето, за да чуем по-тънките моменти от изявата на чичката в ролята на “старата”. Та, значи, големият и като малък си бил чешит. Все от децата странял, потаен, скрит, не можеш да го разбереш. Децата играят вън, той вкъщи се затворил – навън като няма жива душа, напирал да излиза, да обикаля. А след висшето и като учител “ептен студен стана. Свикна там да говори все на деца и като се види с нас, не прави разлика. Надут все и с един фасон, един тон!” Малкият пък не му мълчал, не можел да трае, очите му изскачали от яд, като го видел такъв надут, и закачиш ли го, ха те е “нахокал и наругал”. И все се карали, злобно, неотстъпчиво, по братски.

– “Чумичката да ги тръшне!, взе да кълне тя по едно време. Да ги изяде дано, да ги разхлаби!” И слушайте сега какво разправя: “Ама не, не! Малкият не е виновен, онзи, онзи, даскалът все едни ги говори! (Афектирана беше жената и гледай как говори за сина си.) Какво му прави брат му? Нищичко! Нито пари му е взел, нито в работата му се бърка, нито в семейството. Не се бил оженил… Е, че малък е още, няма двайсет и осем, има време. И то ще му дойде на главата. Тоя, големият, като се ожени млад-млад и какво? Прокопса. Оная го обсебила, каквото каже, закон божи за цялата къща, за нея няма мъжови роднини, а всеки ден ги вижда! А с мене как се държи, бо-о-оже милинки-и-и, сякаш съм й дворно куче, дето всеки го рита и псува. Ах, майчице, майчице, майчице, да не ме роди, майчице ле!” Опасна е старата! Хленчи, кара я на оплаквачка. Ама… (О-о, знам, бай Митко, снахата е и тя даскалица, ама аз от нея лошо не съм чул, какво й е на женицата? Ти не вярвай много-много на…) Аз обаче я успокоявам, че се беше разстроила бабичката, нищо, че е малко така… самодейка… Викам: ти не мисли, така е и така ще бъде, не е един човекът на света, та да живее сам и на спокойствие… А тя вика: “Знам, ама не е виновен малкият. Той винаги споделя с мен, извинява ми се, той си е такъв бил винаги – добродушен, мил, не като брат си. Оня котенце не е погалил, куче не е заиграл, гони ги, съска, а другият от малък все котки прибира, кучета храни… и те го слушат! Да видиш като ги викне, идват, чак се прескундват! А от брат му – бягат!…” Мен обаче ме гложди отвътре, все ми е на езика да я питам оня ден за внучката й, що така се беше изплашило детето…

И той я питал. Отговорът: още по-голям рев дръпнала бабичката. Дъщеря й й разказала и била заявила, че повече няма да я пусне при чичовците, че те нямало да мирясат и даже предложила на майка си да отиде да живее при тях, да ги остави да се изтрепят и др.

– (Бре, да остави жената собствената си къща, дето цял живот е…, да напусне и да избяга. И то прогонена от кого?) Питам я пак за момиченцето, а тя: “Че малко ли се карат? Ами като се бяха скарали за котката? Ей, невинното животинче, какво толкова му пречеше на големия? И то не на него, а на жена му! На балкона й прескачала, прането й мърсяла и късала. Какво толкова е скъсала? Един чаршаф леко беше раздрала по края и толкоз. Че-е ка-ато ре-евна синът ми на брат си…! (“Синът ми на брат си”, забележете.) Да го разкараш това, не знам си какво! Бомба е паднала, така крещеше! И брат му като почна… Млъкнете бе, сине, млъкнете, хората ви слушат, ето, комшиите наскачаха по оградата, цялата улица ви слуша, не ме срамете така, засрамете се… А те – панаирджии! Тя защо се махна сестра им? Нямаше къде да живеят, а в къщата единият етаж е празен, ама тя – не, та не. И с дете са. Ще замина, вика, ще се махна от тука, от тия говеда, вика. И си заминаха, отидоха на квартира, едва свързват двата края, у нас място бол, а тя – на квартира…”

Ребусът се нарежда. Семейната схема, конфликтната диаграма почва да изпъква пред очите ти и всичко ти прозвучава познато и близко. И тази майчина симпатия в полза на едно от децата й, и това бабешко майчинство при син – стар ерген, и тази непоносимост… От твоята маса светът на съседната ти изглежда свой. Но докато отпиваш, за миг излизаш от условността на подслушваната история, сещаш се кой си, че нищо общо нямаш с това, което чуваш… с една дума, изведнъж изпадаш в противоположното състояние: на отчужденост. И чудейки се и опитвайки се да разчоплиш този психологически срив чрез автоинтервю, несъзнателно търсиш отново гласа на чичката, а той не пропуска да те изненада и веднага да те увлече. Тоя чичка има голям артистичен талант!, казваш си, като чуваш как възстановява партията на още един от засегнатите лица. Този път на сцената е големият брат, учителят, който чичката от съседната маса е срещнал някъде и някога си (подробностите си ги изтървал в миговете на самосъзнание). И вече една мисъл се завира нейде из гънките ти, че това не е просто кръчмарски разговор, не просто история – че това е роман!

– “Разбрах – гледа ме той право в очите,– че си чул за някои работи, майка ми е идвала у вас да се оплаква… Няма по-глупаво нещо от инстинкта. Не говоря за инстинкта за самосъхранение, който е apriori концептуален и недосегаем. Физическият човешки живот е най-висшето благо, понеже без него нямаше да има самосъзнание (тоест съзнание за живота сам-по-себе си). Аз се абстрахирам от този вид инстинкт, а имам предвид по-популярното и употребимо значение на понятието инстинкт. Имам предвид инстинктът като липса на мисъл, на размисляне, като нещо, което правиш несъзнателно, без да влагаш в него разум. Така и майка ми. Тръгнала да тропа по вратите и да реве на хорските уши. И после аз съм бил панаирджия – това й е любимата дума! Ах, братко, най-тежко е, когато се получава това, което в литературата се нарича, перифразирам, несъответствие в кода на съобщението, qui pro quo. Това, като похват, е широко използвано в комедията, например. Когато един от героите говори за нещо, а другият диалогизира пълноценно с него – що се отнася до образуването на схемата “въпрос-отговор”, и непълноценно – с оглед на предмета на общуването, защото вторият пък визира друго нещо. (А? Как се оправям с науката, а? И ние сме учили, преди да влезем тук, бай Митко-о!…) Сиреч двамата говорят привидно на обща тема, но говорят за различни обекти и въпреки че са един до друг, те са все едно успоредни прави, които никога не могат да се допрат, тоест да се разберат. Така и у дома. Брат ми никога няма да разбере моите думи и не само моите думи, но и моите мисли, просто защото не мисли и всичко, което прави, го прави инстинктивно. Въобще целият той е един инстинкт. Какво по-инстинктивно от това да лежиш по цял ден, какво по-инстинктивно от мързела? Добре, той е бил винаги любимецът на мама. Хубаво, мен от това не ме боли, това е нормално. Та ние дори към тялото си не се отнасяме по еднакъв начин – например ръцете повече пазим от краката, главата – повече от ръцете, единият пръст на ръката ни е по-любим от другите четири… Само че ме боли от резултата от това по-специално отношение към него и възпитанието му. Защото то е единствената причина да лежи по цял ден като хрантутеник, а всъщност да е нехранимайко. Боже господи, не е ли парадокс това, че дори да е гладен, от мързел няма да стане и да яде! Това не мога да го разбера. И как няма да остане ерген след подобен начин на живот? Че той и ерген ще си умре. Не съм го виждал с момиче… Какво говоря? Не съм го чувал да разговаря с момиче по телефона, откакто беше абитуриент! Но как да го чуя и видя, след като не излиза от къщи? Хубаво, хайде, да кажем, че това не ми е работа, макар да ми е брат. И си е така, де. Обаче не мога да си мълча, когато си отвори устата. Изнервя ме самото му мълчание, а камо ли като започне да ми приказва глупости и да изгражда такива елементарни съждения, каквито даже и учениците ми не си позволяват! Аз може би преувеличавам, но фактите са си факти. Той, откакто е завършил училище, не е увеличил умствения си багаж дори и с грам! И как ще го увеличи, след като навън не излиза, не ходи сред хората като нормален човек. Той няма възможност да увеличи личния си житейски опит! Един прост пример. Искал да избута зимата, за да не ходи вкъщи навлечен и да не слага допълнително печки, за да не умрат от студ канарчетата му! Стаята му цяла нощ свети, защото е завъдил пет-шест аквариума с рибки – бизнес щял да върти, а от разгонената му котка няма да ти кажа как вони къщата! Мамицата й котка, някой ден ще ми прищрака, ще откача и ще я удавя в най-големия му аквариум! Всяка вечер жена ми носи от балкона изпокъсано пране – ту чорап, ту гащи, ту фанелка, а наскоро разкъса и единствения чаршаф на големия матрак и сега трябва да ходя да купувам нов. И после ще ми крещи, че не бил като мене тъп даскал, защото предпочитал да се занимава с животинчета, а не като мене да се разправя с олигофренчета, защото той, обърни внимание (Обърнете внимание.), обичал повече природата! Сякаш нашите деца, с които “се разправям”, са павета или светофари!… И тогава аз се съгласих с него, че се разправям с олигофренчета, но само тогава, когато ми попадне някой като него, чийто ученически живот не се различава много от неговия навремето!”

На това място повествователят спира, хвърля запотен каскета, взема празната чаша и като казва “Един момент”, отива при митичния бай Митко. Но и твоята чаша е празна. Предните две са те отпуснали, успокоили. Направили са от чутата мозайка цяло пано, но някои части са затъмнени и искаш да ги осветлиш. Неизяснимо защо те влече да тръгнеш след чичката, да стигнеш до тезгяха и да поръчаш още едно. Някои от нас отдавна са си тръгнали, но други остават. Ако и ти си от тях, то тогава ставаш почти несъзнателно, облягаш се на бара до облегналия се твой чичка и когато той задължително се обръща, за да види кой си, му се усмихваш. Твоят човек в първия момент се извръща с безизразен и плувнал поглед, но бързо “включва” и ти връща усмивката с огромно удоволствие. И понеже не само божиите пътища, но и пътищата на заведенията са неведоми, получава се така, че на връщане не стигаш до твоята самотна маса, а сядаш на масата на чичото, отвръщаш на казаното “наздраве” и най-естествено той се обръща първо към теб с любезното и приятно за ухото “Наздраве, братчед!”. И ти си вече там, част от пейзажа. Ами сега? Защо си там? Как ще го обясниш? И в тебе се заборват две души: твоята и тази на компанията. Но душата на компанията този следобед, олицетворената душа на компанията, твоят чичка, знае защо си там.

 – Аз обаче и него скивам, и по-малкия брат. Той нали е таксиджия. Абе, гледам го на пиацата до пазара, наредени един ешелон коли. Той някъде след средата, сиреч… чакай ме, чакай, аз ще дойда… искам да кажа, че в близкия ден редът му няма да дойде. Чете вестник, пуши, влиза, излиза. Оглежда се. Рекох си: сега му се говори на човека – отивай! Как си, що си, работата, това-онова и накрая – директно за племенничката му, това, дето ви казах в началото. А той, както си беше изнервен: “А-а, ще ми такова той, ще ми скача! На мене! К’во като е по-голям!? Мина времето, когато можеше да ме бие, сега вече аз… такова. Кой е той, бе? Тъп даскал… Някой ден ще ме ядоса още повече и този път няма само да се побутнем, ами ще се и поотупаме! Ще му скоча на тъпата скапана даскалска физиономия! (Виж – двама братя, а как интересно говорят и двамата!) Философ голям, много му знае балалайката, ама… Те к’во си мислят с майка ми? Че да бачкаш значи да излизаш сутрин по тъмно и да се връщаш по тъмно, да си пребит като… смок? А пък колко пари взимаш, пари ли са изобщо – няма значение… Нямало значение, нали било държавна работа, не било като частните фирмички… Абе, адам-акъллии, сега времето е далавера, ако си тарикат, ще вземаш много, ако не – блъскай се в училище и се разправяй с олигофрените! Аз си стоя вкъщи, ама мисля. Не зяпам телевизора и не се паля от вестниците и други простотии… Ей, големи баламурници има, майка им да… Оня тъпанар, комшията ми отсреща, като видя, че рибки съм завъдил – и той да не остане назад. Накупи си десетина аквариума, половината от тях крадени, и идва при мен, озърта се. Хайде, вика, дай някоя и друга рибка, вика, пък аз ще ти ги върна. Хайде де! Ще му давам аз! Да отиде да си купи, като е тарикат голям… (Е, и ти, бай Митко – “голяма съм махленка”. Вярно, сеирджия съм, ама не за клюката го разказвам, а за… таковата… за… ъ-ъ… А! Браво, братчед! За изкуството го правя, бай Митко! Разбийш ма?) Врънка ме, врънка ме два, три дена и накрая ми писна и му дадох десетина гупита, моите двете бяха родили… Хубаво, дадох му, обаче идва след седмица и ми се хвали! Брои ми рибите и ми се плюнчи насреща, че има повече от мен. Даже, щото аз нямам охлюви, вика да ми дадял някой и друг охлюв, да не съм капо! Абе, охлюв загубен, аз ти отворих очите за далаверата, ти ще ми се таковаш… Нищо не му казах, обаче, лекето му с леке, да вземе да отиде при моя човек в зоомагазина, дето щеше да ми купи десет-двайсет парчета за начало, и да вземе да го омагьоса! Отивам вчера с малко хелери и сомчета в магазина и оня ми вика, че сега нямал нужда, имал си, не искал. А преди няколко дена бяхме говорили и уредили работата! Чудих се каква е причината, докато оня не ми подхвърли дали съм си проверявал аквариумите, чул, че били заразени! И мен веднага ми светна! Оня педераст комшийски, той го е излъгал! Аз му отворих очите, майка му комшийска, а той, за да ми направи брадва, да не взема аз четири-пет кинта, а той! А-ах!…

Трябва сега с вас да уточним нещо. Впрочем, нека бъде в скоби.

(…)

Така. Продължаваме.

– А на брат ми аз ще му разкажа играта! Рано или късно… Жена му не е лоша, идва при мен често, рибките ми гледа, а и котката обича… Е, сега не ме поглежда, щото котката скоро й беше раздрала няколко чорапа – ха-ха! – ама ние ще се сподобим с нея, тя е супер парче… Абе супер парче, супер парче, ама ялова, я, вече колко години са женени, а деца нямат. Сестра ми десет години от тях е по-малка, а вече две деца има… Ама хак му е на брат ми, щото е баламурник. Аз телевизори не чета, ама виждам к’во става наоколо. Ето, колко съученици ми се ожениха, ама как? Първо правят дете, да видят дали не е ялова женската – и после се женят. Така се прави днес, а един колега ми разправя, че щото било криза, хората ги било страх да правят деца. Щото са много яловите жени, затуй и деца не се правят, да ти кажа аз…”

Разбира се, няма как: трябва да идеш до тоалета. Ще поизпуснеш малко фабулата. Пикаеш и виждаш как струята в писоара вдига пaра (ако е зима) и смесва в един поток твоите новоизградени симпатии и антипатии. Ти вече не помниш кой си, но помниш кой брат какви рибки има в главата и, без да щеш, сравняваш себе си. Мислиш и за чичката, но това после, чак когато облягаш лакти на масата, а единият ти лакът се хързулва и цопва хълбока… Иска ти се да отнемеш историята от устата на разказвача, да подкараш един коментар и покрай оплюването на героите да се разправиш и с твоите герои от твоята биография и твоето ежедневие. А през това време чичото разказва някаква романтика! Чия е? какво е това? – възклицаваш (а всъщност хълцаш), докато потъваш в нейния градус.

– … а тя е една усмихната, с едни правилни зъби, с едни очи! Не помня как мина времето… Като стигнахме, понечи да плати, но аз й задържах ръката – докоснах я! – усмихнах се и отказах да й взема мангизите… След няколко дена пак я виждам да върви по тротоара, пак й махнах и я качих. Тя се поколеба, но се качи, а през целия път не отрони дума! Само като отказах пак да ми плати, ме погледна и попита: “Защо?” Викам й… (Абе, къде се скри бай Митко?) Викам й: “Хубава сте!” После тръгнах да се връщам и на следващото кръстовище се блъснах. Сигурно си чул как се натресох в светофара – не по моя вина…

Ти си отчаян. Къде остана романът, какви са тия любови, не може ли, фуста му лелина, да се разкаже една драма, без да се изпада в тази вечна сърдечна шаблонизация! Ами ако чичото разказва за себе си? Ако центърът на вниманието се е почувствал излишен в разказа си и е пожелал да е интересен той, а не братята, котките и такситата? Всичко свършва за тебе. Мигът на свършека те смазва. И тогава глътваш наекс чашата, за да станеш; и тогава разбираш, че тази таксиджийска проза е разказал една вечер малкият брат на големия, онзи му рекъл “става нещо от тебе, но да вземеш да си намериш свястна и хубава работа” и ги “зарецитирал” отново, а малкият кипнал отгоре му “да си гледа работата”, щото си било негова работа дали ще си хване работа или ще се хване “за оная си работа”… В този момент, странно, усещаш как погледът ти обема цялата история, как дреболиите в отношенията напасват живота на онази братска къща с жива майка и изгонена сестра, усещаш дрязгите им и простъргванията накуп, сякаш са в юмрука ти, и застиваш така, със стиснат юмрук и с едничък импулс в съзнанието: да помогнеш, да обясниш, да помириш. А чичото е виснал на тезгяха, чака покрилия се някъде бай Митко и сегиз-тогиз се извръща към масата, кимва с ръка, докато търси с плувнал поглед своята маса, и повтаря: “Идвам… Сега… Един момент…”

И моментите стават два, понеже и ти си на тезгяха, и ти гледаш с предан поглед неизвестно защо загубилия настроение и смръщен нос на бай Митко, който налива с отмерена кръчмарска небрежност чашите… Връщате се, а осветлението в заведението е придобило магичната краска на залязващото слънце, макар че слънцето е вече по-близо до изгрев, отколкото от… ако изобщо те интересува часовникът, който се мъчиш да фокусираш,    махайки с ръка пред… Впрочем всичко е много просто. На масата сте само двамата. Разпокъсала се е компанията, разпокъсали са се бандеролите, разпокъсала се е безвъзвратно и историята…

– … И отивам при сестра им, братчед! Вчера, бе, вчера отивам… или миналата седмица… Момиченцето хем да видя – а то, милото, то ми отваря, зачервило бузи… Добре е детето, викам си, ама майка му като ме видя – влез, вика, та влез! “Не, бе, аз само…” Влез бе, човек, вика, влез, та влез… И директно питам. Ама без да чакам! Директно!

“Не трябва директно, братчед!”, викаш ти и слюнката ти залепва на скулата на чичото, сякаш за да доубеди. Нищо подобно.

– Не! Аз съм такъв… директно… Кажи ми, казвам, така и така, това и това, какво се случи тогава, когато аз… нали… доведох това… момиченцето… Какво там, братята ти… нали… нещо са… “А-а-а! – вика тя. – Какво може да се случи освен простотии! Освен глупости какво може да се случи – вика тя… Сбили се ония двамата – вика – това само не беше им се случвало, откакто паспорти са взели!” Така каза – откакто паспорти…

“Демек много отдавна”, кимаш ти мъдро с вежди.

– Демек много отдавна… “Сашка Петрова, преди да иде до Турция, нали мъжът и й брат му се бяха сбили и те от много ум. Акъл много имат в главата, затова.”

“Каква Сашка Попова, бе, братчед?”, блещиш се ти. Решаваш тактически да го насочиш към вашата тема, виждаш, че чичката е вече извън релсите и ти, като по-свеж, и като по-млад… А пък то, моля ви се, събеседникът просто цитирал думите на сестрата, която пък му цитирала думите на някаква нейна позната!…

– Не, бе, братчед, това е някоя си нейна Сашка… такова… А жената вика: “А! Че много ме интересува! Да се изтрепят, ако искат, както щат… Тя и Сашка Петкова така викаше – да се бият, да се трепят, мен хич не ме интересува!”

И пак, и отново доуточнявате коя е тая Сашка Панова и какво прави пък тя в разказа. Чичакът е търпелив с твоята младост и ти повтаря едно и също поне десет пъти. Но всичко така се е разпръснало и полепнало по прозорците на вашето съзнание, че дори и бай Митко не ви помага, когато не издържа и с две думи отсича, че ставало въпрос за еди-коя си счетоводителка, която обаче не се казвала Сашка Павлова, а Сашка Илионорова… При равносметката излиза, че сестрата никога нямало да прости на братята, че са стреснали дъщеря й. Ни-ко-га! Чуйте.

– “… да стряскат те детето ми, да го травмират! О, няма да им го… Знам аз какво се е случило! Като бях малка и на мен ми се е случвало. Майка и татко се скарат – те все се караха и все жестоко. Аз не издържах, плашех се – от виковете ли, от грозните им гласове ли? Аз бях в другата стая, но треперех и ревях, а сетне слизах долу, отварях балконската врата, прескачах балкона… По същия път, по който дъщеря ми сега е избягала!… Колко бягах тогава, мале-е… Много бягах, много. Не можех и дъх… Мислила ли съм, че някой ден и дъщеря ми ще направи същото!?” И тук тя, братчед, взе, че се поразсмя! Да, бе!… “А като поотраснах – вика – не се плашех, а караниците бяха същите.”

“Има си възраст за всяко нещо, братчед”, отсъждаш ти дълбокомислено.

– И тя това казва! Колко сме затъпели, казва, колко сме… претръпнали… А сега щерка й е и видяла, като си налитат, а не е само слушала! Разбираш ли, братчед! Ами нейната дъщеря? На дъщерята дъщерята?… “Аз – вика тя – затова избягах от там! Да-а! Затова сега съм тук, ей нˆ, на квартира! Ако ме интересуваха, щях ли да-ъ… Аз гледам отстрани. Отстрани най-добре се виждат нещата, най-точно. Това е да си наблюдател! Ето, например, мелодрамата с котката и прането. Като по вестниците: колкото източници, толкова и разлика в информациите! Какво било, колко гащи и чаршафи, и така ната… А аз като гледам отстрани – и ми става ясно. Не са важни пранетата и котката – важна е ситуацията! Котката пречи и дразни големия ми брат, той не обича нещо да не е както трябва, а и животни не обича. Малкият пък мрази да му се бъркат в нещата и да ги пипат. Той навярно се е извинил на снаха си от името на… котката, която пък – снахата, не котката – не е изтраяла на приказките на майка ми и се е вдигнала патардия! Котката е чист повод. Повод за война. Тях ги е яд един на друг, а не на… прането… тоест на котката…” Добре де, казвам й, това е поводът! А причината? Причината коя е, каква е?

“Причината – намесваш се – е нормална. Всеки си е чешит, всеки си е различен по своему. Или има двама еднакви, а?” “Няма, няма” – вика “братчеда”…

– … ама пак не разбрах каква е причината, викам й! Не разбрах, бе! Да, бе! Ясно сега… нали… котката такова… Ама причината?… То момиченцето толкова беше… Така трепереше, ама чак пък толкоз… такова… от едно пране… То прането отдавна! Те сега за друго… Ама за какво?… Сбили се – мъже са! Аз не се бия, ама и аз… като ми се случи… и хайде, бам по китарата!… А-а-а-ами че как…! Котки там и… Сашка… ъ… Как беше бе, бай Митко?… А, да… Илар… Иларионова… И чашата празна… Цъ, цъ, цъ, цъ…