СВОБОДНО СЪЧИНЕНИЕ ОКОЛО БЪЛГАРСКИЯ ПРАВОПИС

За да се изкаже човек, трябва да има трибуна. Но каква трибуна трябва да има редовият любител на българския език, литератор, учител, филолог, коректор, езиковед и пр., за да може да се изкаже по отношение на проблема, да речем, за пълния определителен член и неговото изказване да има ефект върху кодификационната дейност на езиковедския БАН, който веднъж на двайсет лета публикува академичен правописен речник, в чийто предговор се излагат промените в правописа на родния ни книжовен език?

Редовият потребител на езика може да се изказва на каквито ще трибуни, надали ще бъде чут. Може би човек трябва да е министър - или да е Омарчевски? - та да бъде чут и по чутото да се заработи наяве.

Като нямаме трибуна, ние пък имаме блогазета: Дума на варненските хуманитари. И в нея ще се изкажем пред света по тоя лингвистичен казус за определителния член - а и по някои други.

Обърнете внимание! Статията в края ще бъде посъкратена, модифицирана и препечатана наново - но препечатана според правописните принципи и правила, които ще бъдат застъпени в нея.

1

Кои са мазолите в настоящия български правопис? Ако трябва да ги класираме по трудност и честота в сгрешената употреба, то основните проблеми са:

• пълният определителен член при съществителните и съгласуваните прилагателни и числителни имена от мъжки род в единствено число, бидейки подлог или подложно сказуемно определение (именната част от съставно именно сказуемо)

• бройната форма на съществителните имена от мъжки род

• съгласуване на формите за учтивост

• винителните форми за някои местоимения

• окончанието "ме" в първо лице множествено число за глаголите от първо и второ спрежение

Да кажем две думи за последните четири.

МИНУС! Винителните форми на въпросителното, относителното, отрицателното, неопределеното, обобщителното местоимение лека-полека стават отживелица - и дори тежест - подобно на остатъците от дателните форми. В практиката (тоест в езика на улицата, университетите, медиите и книжнината) отдавна се предпочита "няма никой вкъщи" нежели "няма никого у дома". Така че спокойно може да се прескочи дори етапът на дублетиране (ръкополагането за двояка употреба), а направо да се обявят за книжовни именителните форми и винителните да се оставят за забава на някои специализирани стилистични употреби. Е, за да има какво да пишат в граматиките специалистите, предлагаме им да напишат следното изключение:

Правило! Задължителна е употребата на винителната форма кого, когото, никого, някого, всекиго в ролята на пряко допълнение непосредствено след именителна форма - за избягване на повторението. Пример: кой кого, някой някого и т.н.

ПЛЮС! Тези пусти думи от мъжки род създават повечето проблеми, както е и с бройната им форма на „а“. Отгласът от индоевропейските и праславянски основи е жив все още - именно в случаи като този. Как да кажем: Пет стола или Пет столове? Хм, усещаме колебание? Добре, а ако заменим числителното пет с две? Два стола - или Два столове? Тук примерът върви в полза на първото? Причината (непрофесионално обобщено) е, че бройното окончание „а“ за съществителните от мъжки род иде от... съществувалото в старобългарски език двойствено число. Което е закърняло, отпаднало. Парадоксалното е, че окончанието „а“ си е живо и действено и до днес и конкурира много сериозно оформилото се като най-обхватно обичайно окончание за множествено число „и“. И тук настъпва колебанието под формата на изключение, създало граматично правило.

Колко министри - Колко министъра - Колцина министри?

Три воденичари - Три воденичаря - Трима воденичари?

Кое от тези тройки словосъчетания е вярното според академичния правопис? Верните са съответно: колцина министри и трима воденичари. Обяснението е: При съществителни имена за лица бройната форма „а“ се заменя с обичайната „и“ след числителни имена и местоименията колко, няколко, толкова, НО заедно с бройната форма на числителните: два - двама, три - трима, пет - петима, дванадесетима, стотина, колцина. И пак НО - но заради архаичността на форми като колцина се допуска замяната им с колко (подобно на горния министерски пример, в който само второто словосъчетание отпада като грешно). От тези НО-та подскачат в съня си не само българските ученици, но и лингвисти. Добре се види какви лабиринти по линията правило-изключения върти всяка една кодификация, всяка една граматика.

Има и друго чувствително място това езиково състояние на бройните форми. Едносричните съществителни имена като вол, ров, стол, които все още реализират множествеността си по стар тертип, с наследени от старобългарските основи окончания. Ровове, волове, столове. При тях бихме могли да търсим правописно разрешение и по принципа за икономичност. Колко вола или Колко волове, пита Боне Крайненеца? Петима синове или Пет сина е раждала българската майка юнашка? Осем дни или Осем дена денува из пътищата незнайни Яворов? Бихме се наели да посочим правоверните варианти в примерите, но няма да го направим [понеже ще навлезем в поредните лабиринти]. По наше мнение в езика още не са се преборили достатъчно двете форми, още е неясен изходът от тази борба. Поради това ние бихме предпочели да се запази това правило, колкото и да е смущаващо за колцина несигурни в граматиката си редактори.

ПЛЮС-МИНУС! И глаголът съдържа някои трески за дялане. Прословутото мекане. Що е мекане? - Изговаряне на окончанията в първо лице множествено число на глаголите от първо и второ спрежение с окончание „ме“: плюеме, пиеме, вървиме, правиме. Третото - най-ново в исторически план - спрежение има в единствено число окончание „м“, съвпадащо с множественото число на старите спрежения: шавам - шаваме. От там по аналогия мекането се разпростира и върху неправомерните спрежения. Апропо, това е процес, минал емфазата си, така че спокойно може да се предприеме официално дублетна употреба, та да има време в бъдеще да се посвикне с него от носителите на повечето български говори, а и да влезе в конфликт със стремежа към икономия, та да разберем кой кого.

Прави сте, ако сте се запитали одеве:

- Откъде пък този реши, че процесът е минал емфазата си? Какви са му източниците?

Източници нямам. Но аз и не се каня да влизам в БАН, за да разчитам на източници. Ще ви кажа само нещо, което рядко ще срещнете. Включително и из университетските банки и сокаци. Освен мекане има и микане. Неизвестно защо в лингвистиката ни се е появило непрофесионалното мнение, че мекането е характерно за западните говори, оттам е тръгнало и фактът, че София е столица, способства за бъдещото му кодифициране. Аз пък, живеещият във Варна, мога да ви кажа, че тук нерядко ще срещнете форми като плюйми, пийми, вървими, прайми. Като позабършете думите от диалектната редукция, какво се получава? Същото. Изравняване на окончанията за множествено число от първите спрежения към последното.

МИНУС! Учтивостта си е учтивост, но писмената й форма в неутрален документ (както впрочем и устната форма) си е чиста канцеларщина и военщина; безвкусно и безсмислено оперирано изключение, превърнато в правило и тормозещо естествения езиков път. Има ли езикова логика в страдателния залог, в който участва миналото страдателно причастие (-н, -т), както и при прилагателното име в съставното именно сказуемо, те да се съгласуват с единственото число и съответния род на адресата, независимо от учтивото множествено число на обръщението „вие“ - а в аналогичната ситуация при миналите, свършени и несвършени, деятелни причастия (които участват в четири глаголни времена – двете неопределени и предварителни, тоест перфектите и плусквам перфектите) тази съгласуваност да се отрича и да се поставя множественото число?

От една страна граматичното и логично: Престъпнико, вие сте убит! - Господин бизнесмен, вие сте порязан от данъчните! - Госпожице, колко сте талантлива! - а от друга страна засега граматичното, ала нелогично: Госпожице, къде сте се скрили? (А тя, госпожицата, в случая е една.) - Престъпнико, вие сте рязали уши! (Пък подсъдимият е един.) - Господине, вие сте се насвяткали! (В този пример стюардеса отклонява пиян пътник от полет.)

Обяснението „ще се подразбира от контекста“ е слабо. Защо трябва от контекста, като може от текста? Защо в израза Харчили сте много пари да се чудим банковият чиновник към жена ми ли се обръща или към мен в официалното си писмо – или към двамата, но с адресат на едно име? Вие сте харчил или Вие сте харчила = съгласуване на граматичния род = яснота по въпроса кой що е вършил в семейния скандал.

Уважителното вие-обръщение е част от битовия ни етикет, неизменна част и от нашата народопсихология, ала употребата му извън строгия канцеларски канон е ненужно. Ние не сме против употребата, например, на повдигнато Вие, дори намираме за възможно следното

Правило! В документи и особени случаи се позволява поставяне на повдигнато Вие, като задължително голямата буква води до повдигане на еловите причастия в множествено число. Пр. Господин премиер-министър, Вие сте отговорили сполучливо на пресконференцията...

Да не забравяме, че поставянето на главна буква на незадължителна позиция е само един от начините, с които в нашия правопис, пунктуация и калиграфия се подчертава дума или фраза – другите начини са с кавички, ограждащи препинателни знаци, апострофи, изписване в разредки, изписване в удебелен стил, в курсив или подчертан, открояването с друг шрифт или цвят на шрифта или фона... Доволно много начини с факултативен характер. И без това изписването с главни букви и/или кавички при имена на хора, държави, местности, фирми, марки, хижи, отбори, хранителни продукти, всякакви продукти и пр. е достатъчно сложна част от параграфите в практическата ни граматика.

глава [следваща]

1 от 6. De rerum naturis [7]
декември 2009 © Огнян Антов & Anapest.Org & Хуманитари.Нет