Викентий В. Вересаев

×

Автор: Викентий Вересаев

Ала тези, на които особено им се налага да търпят това, че сме принудени да изучаваме медицина върху хората, са лекуващите се в клиника жени. Тежко е да си спомням, понеже се налага да се червя; но аз казах, че ще описвам всичко.

Клиника по пропедевтика. На подиума при професора, съпровождана от двама куриращи студенти, се качи млада жена с плеврит. Като прочете анамнезата, студентът се приближи към болната и докосвайки покриващия рамената ѝ шал, ѝ подсказа с жест, че трябва да се съблече. Аз се изчервих целият: това бе първият случай, когато ни водеха млада пациентка. Болната свали шала, блузата и смъкна ризата до пояса; лицето ѝ бе спокойно и с гордо изражение. Почнаха да я почукват, преслушват. Аз седях все така почервенял, като се стараех да не я гледам; а ми се струваше, че всички погледи на другарите са устремени към мен; когато вдигах очи, пред мен бе все така гордото, студено, прекрасно лице над бледата гръд - сякаш не нейното, а нечие друго тяло опипваха тези чужди мъжки ръце. Лекцията свърши. Като се изправих, аз срещнах погледа на студента до мен, когото почти не познавах, и някак изведнъж ние разпознахме в очите си едно и също чувство, враждебно се спогледахме и бързо отклонихме очи встрани.

Имало ли е у мен някакво сладострастно чувство през тези минути, когато болната се събличаше пред нас? Да, но съвсем малко: основното, което ни владееше, беше страх от това чувство. Ала сетне вкъщи споменът за случилото се добиваше тънък сладостен оттенък и аз с тайно удоволствие си мислех, че занапред предстоят още много подобни случаи.

И, разбира се, имаше много. Особено си припомням една болна, Анна Грачова, поразително красива девойка на осемнайсет. Имаше порок на сърцето с много характерен предсистоличен шум; професорът ни препоръчваше по-често да я преслушваме. Като я доближиш, тя послушно и спокойно сваляше блузата и седеше съблечена до кръста, докато ние в редица я преслушвахме. Аз се стараех да гледам на нея с очите на лекар, но нямаше как да не видя, че имаше прекрасни рамене и гърди, не можех да не виждам как моите другари сякаш прекалено се интересуваха от предсистоличния шум - и мен ме беше срам от всичко това. И точно заради това, че усещах мръсотията на нашите погледи, ми беше особено болно за това момиче - каква ли сила я кара да се съблича пред нас? Как ли ще запомни всичко това? И аз се мъчех да прочета на нейното красиво, почти детско още лице цялата история на пребиваването ѝ в нашата клиника - как се е възмутила, когато за първи път е била принудена да застане пред нас гола, и как е трябвало да се примири с това, тъй като у дома са липсвали средства за лечение, и как постепенно е свиквала.

На преглед при нашия професор - специалист по сифилис - дойде млада жена с направление от лекар, който молеше професора да определи дали нейният обрив не е със сифилистичен поризход.

– Къде е обривът? - попита професорът болната.

– На ръката.

– О, значи не е нещо сериозно. Стари циреи. Още къде?

– На гърдите - запъвайки се, отвърна болната. - Ама там е съвсем същото на вид.

– Покажете!

– Но то е същото, няма защо да се показва - възрази жената, почервенявайки.

– Да, но все пак ни го покажете; ние сме мно-ого любопитни! - с насмешлива усмивка произнесе професорът.

След дълга съпротива болната в крайна сметка съблече блузата.

– Е, и това е нищо сериозно - каза професорът. - Другаде няма ли? В такъв случай уведомете вашия лекар, че няма нищо сериозно.

Междувременно асистентът, повдигайки блузата, разглеждаше гърба ѝ.

– Сергей Иванович, ето още! - смотолеви той.

Професорът надникна.

– А-а, това е вече друга работа! - каза. - Съблечете се съвсем, идете зад паравана... Следващата!

Болната бавно се скри зад паравана. Професорът прегледа още няколко болни.

– Какво става с нашата болна? Съблече ли се? - попита по едно време.

Асистентът се упъти към паравана. Жената стоеше облечена и плачеше. Той все пак я накара да се съблече до риза. Туриха болната на кушетката и като местеха краката ѝ, почнаха оглед - оглеждаха мръсно, гнусно.

– Обличайте се - рече накрая професорът. - Трудно е все още, господа, да се каже нещо определено - се обърна той към нас, измил ръце и бършейки ги с кърпата. - Ето какво, мила: елате при нас след седмица.

Болната вече се бе облякла и стоеше, дишайки тежко и гледайки неподвижно пода с широко отворени очи.

- Не, повече няма да дойда! - отговори с треперещ глас и като се завъртя, бързо излезе.

- Защо тя така?... - с недоумение попита професорът, като ни хвърли един поглед.

В същия ден, вечерта, при мен дойде една позната състудентка по медицина. Разказах ѝ описания случай.

- Да, тежко е - призна тя. - Но в края на краищата какво да се прави? Няма иначе как да се учим, налага се да се примирим с това.

- Съвсем вярно. Но отговорете ми ето на това: ако на вас ви предстои нещо подобно, просто си представете, ще го направите ли?

Тя помълча.

- Няма... За нищо на света! - виновно се усмихна тя и тръпка премина през раменете ѝ. - По-добре да умра.

А всъщност тя дълбоко уважаваше науката.