×

Автор: Юрий Никулин

Завинаги влезе в моя живот 14 януари 1944 година - великото настъпление, в резултат на което нашата армия проби блокадата и отхвърли фашистите от Ленинград. Имаше голяма артилерийска подготовка. Минус 20 градуса студ, ала снегът се топеше и беше целият черен, в сажди. Много дървета стърчаха със сцепени стволове. Когато артилерийската подготовка се прекрати, пехотата тръгна в настъпление.

Нашата батарея се откопа и тръгнахме от Пулков. Движехме се, наоколо грачеха врани, навсякъде лежаха убити хитлеристи. А вечерта пътят се задръсти.

Нощ. Тъмница. Потокът от безчислено количество хора и военна техника спря. Ни крачка напред. Слава богу, времето беше лошо и немците не можеха да използват авиацията. Ако започнеха да ни бомбардират, щяха да ни разпердушинят. Нашият командир Хинин веднага схвана опасността от тази "тапа": ако утре се оправи времето, а задръстването не се разпръсне, ще се наложи нашата батарея да прикрива пътя. И даде команда да се отделим от шосето.

Преместихме се встрани на около 40 метра. Батареята почна да се окопава. Ние, група разузнавачи, се спряхме при блиндажа, на входа на който лежеше убит риж фашист. Около него се търкаляха фотографии и писма. Разглеждахме фотографиите, четяхме прилежните надписи по тях: с дати, кога и какво е било.

Ето сватбата на убития. Ето тук се остригва. Изпращат го на фронта. На източния фронт е, стои до танка. И ето сега лежи пред нас, мъртъв. Към него не изпитвахме нито омраза, нито злоба.

Не бяхме спали няколко дена - бяхме страшно уморени, подгизнали. От затоплянето всичко стана киша. Наоколо само кал. Сиво. Противно. Влязохме в пустия немски блендаж, запалихме газеничето и извадихме сухата дажба: салам, сухари, захар.

Взехме да ядем. И изведнъж виждаме как по напречната греда спокойно върви мишка. Някой й изкрещя. Мишката не му обърна никакво внимание, прекоси си гредата и скочи при нас на масата. Мъничка мишчица. Тя се вдигна на задните си крака и, както правят кучетата, започна да си проси храна. Аз й подадох парченце американски салам. Тя го взе с предните лапички и почна да го яде. Ние гледахме като омагьосани.

Очевидно да проси храна и да не се плаши от хората я бяха приучили живелите в блиндажа немци. Петухов замахна с автомата към неканения гост. Аз го хванах за ръката и казах:

- Вася, недей.

- Че тя мишката е немска - възмути се Петухов.

- Ами, не - казах аз. - Това е наша мишка, ленинградска. Че да не би от Германия да са я домъкнали? Ти й погледни физиономията само...

Всички се разсмяха. Мишката остана жива.

Когато след войната разказах случката на тате, той страшно се трогна и реши, че съм извършил най-най-героична постъпка.