×

Жена ми впрочем я купи от някаква разпродажба за отдела си в музея. Аз мислех, че съм я чел от библиотеката – първото издание е 2005-а. Но не бях.

Автобиографията е хубава. Желю е спокоен ум, свикнал да си подрежда мислите, тезите, идеите и биографичния си инвентар. Но най-важното качество е, че книгата е и интелектуална автобиография – той разказва за възникването на научните си идеи, за реализирането им и пр., а това вече е друга работа, не е като масовите мемоари, не е само случки и фабули и преповтаряне на всеизвестни факти (например книгите след 1989-а на Тодор Живков).

Въпреки гореказаното ще цитираме не нещо от интелектуалните размисли или политическите уточнения, а два цветни епизода от двете епохи. Много ни се щеше да цитираме и две лакърдии (всъщност простотии) с герои И. Костов и Ф. Димитров, но може би не си струва.

* Заглавията на откъсите са на АНАПЕСТ (О.А.).

- - -

Автор: Желю Желев

СЛУЧКА С НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ ПРЕЗ СОЦА

Николай Генчев беше необичаен дисидент. Той съчетаваше такова удивително противоречие в своето политическо битие, каквото човек трудно може изобщо да си представи. Той беше партиен секретар на Историческия факултет и заедно с това убеден и открит антикомунист. Не признаваше нито идеологията, нито политиката, нито морала на комунистическата партия. Дето седнеше и станеше, издевателстваше над Т. Живков и другите партийни вождове, към които изпитваше истинско презрение, а горката „История на БКП“ беше подхвърляна на такива осмивания и оплювания като „наука", че преподавателите по тази дисциплина в университета се срамуваха да я преподават на студентите и да се легитимират като академични люде.

Тези изпълнения на Генчев не ставаха само в тесен приятелски кръг или по време на запои, в които и аз съм имал честта да участвам. Той ги говореше на студентите си в часовете по история на България, както и на лекции пред по-широка публика.

На тази страна от неговата дейност аз отдавам не по-малко значение, отколкото на неговите трудове, защото по този начин той възпита поколения млади хора на свободомислие и критично отношение към режима и неговата раболепна политика спрямо Съветския съюз.

Разбира се, в отговор на тази негова критикарска дейност срещу режима в ЦК и Държавна сигурност валяха доноси, включително от негови студенти, които бяха ангажирани в службите и следователно бяха длъжни да донасят...

Обстоятелството, че въпреки това нищо не му се случваше, караше немалко хора да мислят, че той е човек на Държавна сигурност и че неговите публични издевателства над властта са си чиста проба провокаторска дейност. Те не можеха по друг начин да си обяснят такова волнодумство и публично критикарство...

Всъщност обяснението беше много просто. Първо, Н. Генчев, подобно на Радой Ралин, имаше национална и международна известност. Такъв човек да бъде съден и вкаран в затвора или да се устрой някакъв друг тип разправа над него, това щеше да предизвика огромен политически скандал, от който режимът щеше да получи много повече минуси, отколкото плюсове... Особено пък след като се имат предвид претенциите на т.нар. априлска линия на БКП в областта на културата за пълна хармония между партийното ръководство и художествено-творческата и научна интелигенция.

Второ, през 60-те и 70-те години в апарата на БКП (в Градския и в Централния комитет) на ключови позиции бяха отишли състуденти или студенти – възпитаници на Генчев. Те го тачеха и колкото и неприятни да им бяха този род негови изяви, в критични ситуации се хвърляха да го спасяват, представяйки го пред Живков и Политбюро като своеобразен политически рецидивист, който в пияно състояние пак е направил някакъв публичен скандал.

...Спомням си случая на 1 април 1983 г. Иван Коларов след представянето на неговия роман за Васил Левски в една книжарница на бул. „Дондуков“ ни покани в по-тесен кръг на гости у тях да отбележим неговата 60-годишнина. Сред поканените бяхме ние двамата с жена ми и Н. Генчев.

Даря, съпругата на Иван Коларов, беше насъбрала от родната Катуница различни червени вина и все хубави. Докато ги дегустирахме, Николай набързо върза кънките и започна да става все по-весело, но и по-късно. Към 22 ч. и нещо, макар и яко пийнал, изпратихме по живо, по здраво Генко. Ние с жена ми трябваше да заведем до дома му Н. Генчев.

Към 23 ч. успяхме да го убедим да си тръгнем. Нашето опасение беше, че той ще се качи на колата силно пиян и може да катастрофира. Затова му предложихме да вземем едно такси и заедно да се приберем. Точно на спирката на трамвая пред Халите му предложихме да отидем от западната страна на ЦУМ и оттам да вземем такси, тъй като там беше най-близката таксиметрова стоянка.

Генчев категорично отказа и се опита да се отскубне от нас двамата с жена ми. Тогава ние го подхванахме по-яко подръка и отново започнахме да го убеждаваме, че е крайно опасно в такова състояние да се хваща за волана. И тук „пияницата“ започна да вика с пълен глас: „Насилие! Насилие! Помощ! Насилие!"

Хората, които чакаха на трамвайната спирка, и случайните минувачи веднага се струпаха около нас и започнаха да ни крещят: „Оставете човека бе! Какво ви е направил човекът? Какво сте го помъкнали? Не ви ли е срам?!"

Ние, които изобщо не очаквахме такова изпълнение от страна на Генчев и още по-малко пък подобна реакция на публиката, останахме като в небрано лозе. Генчев, разбира се, се изскубна и тръгна по трамвайната линия към университета, ние – към ЦУМ за такси. Друго не можехме да направим, ако не искахме тълпата да ни линчува...

На другия ден обаче рано сутринта към 6 часа звъни вкъщи съпругата на Стефан Дойнов – Мария, и пита жена ми: „Вие къде скитате по нощите и защо сте оставили Николай Генчев пиян на улицата?"

Оттук ние разбираме как по-нататък са се развили събитията. Генчев се връща на трамвайната спирка, взема трамвай №4 за университета, където е паркирана колата му. Но с влизането в полупразния трамвай вижда Павел Александров, тогава доцент по психология в университета, и се провиква:

– О, Павка, ти къде ходиш? Защо не се обаждаш? Защо не ми каза, че Тодор Живков е умрял, та заедно да се радваме?

Тук трамваят замръзва... Всички пътници са забили поглед в краката си и не смеят да се обърнат.

Отзад стоят трима милиционери, които в полунощ или отиват на смяна, или се връщат от работа. Но те вече са станали свидетели на случилото се и трябва да реагират. Междувременно трамваят наближава спирката пред Младежкия театър, милиционерите се споглеждат и се хвърлят към предната врата, за да арестуват отявления враг. Но тук съпругата на Павел Александров, която по това време е майор от Държавна сигурност, вади картата си и казва на милиционерите да се дръпнат. Тя ще се разправя с този „пияница“. И го свалят долу на спирката.

Нататък „чрезвичайното произшествие" се докладва нагоре по различни линии – на милицията, ДС, партийния апарат и отново приятелите на Генчев, които за пореден път са хвърлени в ужас, трябва да го спасяват.

Тук вече подробности не знам, но си спомням, че това беше най-тежкият инцидент, който дълго време се влачи и по повод на който са обсъждани различни варианти на политически и административни наказания за провинилия се.

Изглежда, приятелите и симпатизантите на Генчев (сред които Г. Атанасов, Илчо Димитров, Константин Косев и др.) за пореден път са успели да убедят върховете, че това е най-обикновена пиянска история и че много по-голяма вреда за Партията и лично за др. Живков ще има, ако тръгнат да го наказват, защото все пак ще трябва да кажат на обществото за какво всъщност го преследват. А кажат ли истината, общественото мнение ще застане на страната на Генчев... Така за пореден път Генчев беше спасен.

По повод на този и други подобни случаи много пъти съм си мислил, че Н. Генчев действително имаше една щастлива звезда, която го спасяваше от най-невероятни положения... В дадения случай, ако не е била там съпругата на Павел Александров, офицерът от ДС Тинка Митева, Генчев със сигурност щеше да бъде арестуван и потрошен от бой в съответното районно управление на МВР. По онова време за подобни политически изказвания най-напред биеха, после установяваха самоличността на пребития...

- - -

СЛУЧКА С ОБЪРКАН МИТИНГ СЛЕД СОЦА

В Шумен се опитаха да провалят митинга на СДС, като хвърляха яйца срещу трибуната. Даже едно от яйцата се разби в микрофоните, по които в този момент говорех аз, и се разплиска по шлифера и сакото ми. Но това, че аз спокойно продължих речта си, като само вметнах, че използването на такива „аргументи" в предизборната борба говори само за безсилието на нашите политически противници и че ако някой има нужда от насилие, това са точно комунистите, макар и маскирани като националисти.

На митинга в Търговище хвърляха срещу трибуната сачмени лагери, едри колкото вълчи сачми. Слава Богу, че никой не беше улучен по лицето или по очите. Митингът, разбира се, продължи и си завърши нормално.

Онова обаче, което тук за пръв път видяхме, беше моделът, използван от провинциалната номенклатура на БСП, за да саботира митингите на СДС. Местните лидери бяха нахранили добре ромите и ги бяха довели почти под строй на левия фланг на митинга. Ромските дами, прилично почерпени, през цялото време шумно скандираха „Бе-Се-Пе“ и в ритъм артистично поклащаха задните си части.

Този модел срещнахме впоследствие в Омуртаг, Върбица, Шуменско, а и на други места, където ромите имаха реално присъствие.

Във Върбица те още не бяха научили новото име на Социалистическата партия и го бъркаха със старото. В резултат се получаваше нещо твърде комично. Вместо „Бе-Се-Пе“, те скандираха „Бе-Ка-Се“...

Непознаването или поне недоброто познаване на провинцията ни е поставяло и в доста комични ситуации.

Веднъж бяхме объркали наш митинг с митинг на националистите в Разград. Беше заключителната фаза на предизборната кампания. От цялата страна звъняха и настояваха да им изпратим оратори за последните митинги. Налагаше се в един и същ ден да присъстваме на няколко митинга. Членовете на координационния съвет бяха капнали от умора.

Този ден трябваше да говоря на три митинга в Североизточна България. Най-напред трябваше бързо да се изнесем от София, в 14 часа да присъстваме на митинга в Омуртаг, в 16 часа – на митинга в Търговище, и в 18 часа – в Разград. Нашите координатори за региона предвождаха колоната отпред с раз-вято синьо знаме. И всичко вървеше много добре, докато не стигнахме в Разград. Когато пристигнахме на централния площад, видяхме, че хората от митинга започват да се разотиват. Бързо заобиколихме площада и се качихме на трибуната. Какво беше нашето учудване, когато видяхме, че няма нито едно синьо знаме и целият митинг ни гледа онемял, без скандирания, без нито един възглас. Само една майка, която още по-малко е могла да разбере какво става, прати детенцето си да ми донесе една роза.

Оглеждам се на трибуната и виждам Димитър Арнаудов и физиономиите на още един-двама лидери на ОКЗНИ.

В този момент разбирам, че сме объркали митинга. Отидох на микрофона, казах, че е станала фатална грешка. Сбъркали сме митинга. Ние сме дошли за митинга на СДС, а сме попаднали на друг митинг. Извиних се на присъстващите и им пожелах успех на изборите.

Нашите регионални координатори (двама миньори от Западна България), които ни бяха довели на този митинг, изглежда, още не бяха проумели каква каша са забъркали и продължаваха широко да развяват синьото знаме на трибуната.

Това вбеси крайните националисти, които очевидно бяха помислили, че искаме да им превземем митинга, и те се спуснаха да се бият. Добре, че веднага се намеси полицията. Без нея можехме да отнесем немалко бой. Но и при намесата на полицията от трибуната до колите нашата група получи солидна доза ритници. На моя тогавашен шофьор Васил Креснички, както и на туркинята Нежине някои части от тялото бяха буквално насинени. Даже, когато се качихме по колите и заключихме вратите, тълпата така се беше развилняла, че огъна ламарините на микробуса и счупи две от стъклата на прозорците, а машината беше много здрава и мощна. Това беше специален микробус „Фолксваген", подарен на СДС от Баварската полиция.

След това премеждие, макар и закъснели, ние отидохме на нашия митинг, който се провеждаше на стадиона на другия край на града, и всичко си мина по реда.