Автор: Симеон Радев

Вечерта на Цветница ние бяхме седнали на трапеза. Помня като сега, че пред нас бе сложена голяма тава с охридска пъстърва и ориз. Брат ми Владимир, тогава ученик в Битоля, бе си дошъл във ваканция. Тъкмо почнахме да ядем, когато кучето залая в двора и на външните врата се почука силно. След малко се зачука така силно, че смут ни обзе и залъците ни останаха в устата. Баща ми тръгна да отвори и се завърна с един турски офицер и няколко души, за които не мога да си спомня какви бяха. Веднага след това се почна обиск в къщата. Претърсени бяха всички стаи, извадено бе всичко от всички сандъци и хвърлено на купища на пода. Когато обискът се свърши, турците събраха каквито книги и книжа намериха, образуваха един голям вързоп и си отидоха. Останали сами, баща ми попита брата ми Владимира: „Синко, имаше ли нещо противно в твоите книжа?“ „Имаше, татко“ — отговори той с виновен тон и почти разплакан. „Какво е то“ — пита пак баща ми. „Една песнопойка.“ В нея той бил преписал стихотворения от Добри Чинтулов, от Ботев, от Каравелов, от Вазов — достатъчно в очите на турците, за да пратят някого в Диарбекир. Баща ми не му направи никакъв укор, но по лицето му личеше колко дълбока бе загрижеността му. На пладне той не се върна вкъщи и поиска да му пратим обед в дюкяна. Целия ден той прекара там. Вечерта, щом се завърна, почука пак някой на вратата; влезе един стражар, който каза, че викат баща ми в конака. Аз не си давах много сметка тогава, но майка ми после ми казваше, че това викане й се видяло зловещо. Тя помислила, че от конака съпругът й ще бъде пратен направо в Битоля, а оттам кой знае къде. Не се мина обаче и час, и баща ми се завърна весел.

Тук трябва да дам една обяснителна бележка.

Човекът, който бе пратен да издири дали има някакви опасни приготовления в Ресен, бе Хюсеин бей, после Хюсеин паша, родом от нашия град. Баща ми водил някой път майка му от Ресен до Цариград и тя говорила на сина си с голяма признателност за грижите, които той проявил по пътя за нея. Щом баща ми стигнал в конака, въвели го веднага при Хюсеин бей. „Чорбаджи — казал му той, — днес, като минах по чаршията, видях, че стоеше на дюкяна много кахърен. Да не би при обиска да са взели между книжата някои ценни за тебе документи, някаква тапия или някой запис? Ето всички книжа са в съседната стая. Влез там, прегледай какво са ти взели и ако има нешо, взето по погрешка, отнеси го. Няма нужда да минаваш оттук. Там има и друга врата.“ Развълнуван, както можем да си помислим, баща ми влязъл в стаята, намерил опасната тетрадка и си излязъл. После той често е разказвал тоя епизод като доказателство за това голямо качество на турците — признателността.

[1954]