×

През 2015 г. тя получи нобел за литература. Аз и друг път съм писал за руските и съветските нобелисти (в романа "Юноша", 2007, и като отделна статия) - колко и как са омешани политически от журито. Това впрочем е характеристика на нобеловите награди по литература: те са западнячески и геополитически, и незадължително художественолитературни.

Светлана апропо е родена в Украйна, израсла в Беларус. Относно чисто фикционалните (художествените) й съчинения не знам, надявам се, че има, но тя е от документалистите писатели - една от най-известните й книги се отнася за участието на съветските жени (украински, белоруски, руски и т.н.) във Втората световна война. Подобно на Гранин и Адамович, които събират свидетелства за своята покъртителна "Блокадна книга" (също подбрани и подредени от мен откъси съм пуснал тук, в Анапест, под името "Десет парчета от една мозайка" преди поне пет години вече), така и Светлана в края на 70-те и през 80-те обикаля и интервюира жени, участвали във войната на най-различни позиции фронтови: снайперистки, медсестри, шофьори, сапьори и какво ли не.

Св. Алексиевич е писала и по темата за Чернобил, а сега, мисля, че едва ли е на страната на зелените човечета в родната й Украйна. Всъщност нобеловият комитет си знае работата, споменах по-горе.

Книгата потърсих именно заради наградата, четох я на руски и тук превеждам някои откъси. Самото заглавие бих превел като "Войната не е за жени" - така в него има три неща: първо, близко е до българската фразеология; второ, личи си иронията (вътре се разказва само за женския фронтови живот и героизъм, и травматика); трето, е двуфункционално заглавието - накрая можеш да сложиш една реторична въпросителна въздишка.

- - -

1 [Разказва Мария Ивановна]

В стаята е топло, но Мария Ивановна се завива в тежкия си вълнен шал - тресе я. И продължава:

- Нашата разведка бе заловила немски офицер и той беше много удивен как под негово командване са избити толкова войници и всички улучени само в главата. Обикновен стрелец, казва, не може да има толкова попадения в главата. "Покажете ми - помолил - този стрелец, който толкова войници ми уби. Получих такова голямо попълнение, а всеки ден по десет човека падаха." А полковият командир казва: "За съжаление вече не мога да го покажа, снайперът бе девойка, но тя загина." Това беше Саша Шляхова. Тя загина в снайперистки двубой. И какво я подвело: един червен шал. Тя страшно го обичаше този шал. А червеният шал на снега така се вижда, това е демаскировка!...

Ние, снайперистките, ходехме по двойки; една да седиш от тъмно до тъмно е тежко, очите сълзят, ръцете се вцепеняват и тялото от напрежение се вдървява. Зимата е особено трудно. Снегът под теб се топи. Леко да загатне, че ще разсъмва, ние тръгвахме и се връщахме от фронтовата линия със спускането на мрака. По дванайсет, че и повече часове сме лежали в снега или на върха на някое дърво, на покрива на сайвант или в разрушена къща и там се маскирахме, за да не ни види врагът нас, позицията ни, откъде дебнем. И се стараехме колкото може по-близко до тях да сме: на позиция от седем-осемстотин, че и петстотин от немските траншеи. Чудя се откъде тая смелост у нас? Не дай боже жената войник да бъде... Ще ви разкажа един случай.

Настъпвахме, при това доста бързо. Снабдяването изоставаше: свършиха боеприпасите, продуктите с кухнята - удари ги снаряд. Трето денонощие седим на сухари, езикът в устата ти се изпоодрал така, че не можеш да го обърнеш. Моята партньорка я убиха, сега с нова ходя на предната линия. И изведнъж виждаме: на неутралната зона жребче. Красиво едно, опашката една пухкава... Спокойно пристъпва, сякаш нищо няма, никаква война. И чуваме, немците го забелязаха, зашумяха. А нашите войници си подхвърлят:

- Ще избяга. А чорбичка би било отлична...

- С автомата от такова разстояние нямаш шанс...

И като ни видяха:

- Снайпери! Те могат!... Давайте, момичета...

Какво да правим? Аз изобщо и не се замислих. Прицелих се и стрелях. На жребчето краката летят, пада на една страна. И тъничко-тъничко цвили - вятърът носи... И тогава чак се замислих: защо го направих? Такъв красавец, а го убих... за чорбата... Зад гърба ми чувам, че някой хлипа. Гледам: хлипа новичката.

- Какво? - питам.

- За жребчето ми е жал - очите й пълни със сълзи.

- Ах, фина натура! А ние три дена гладуваме. Жал ти е, щото никого още не си погребала, не знаеш какво е на ден да минеш трийсет километра с пълно снаряжение, и гладен. Първо фашистите да изгоним, сетне ще преживяваме...

Поглеждам войниците: преди минути само ме подкачаха, подвикваха, молеха ме. А сега никой не ме поглежда, сякаш ме няма, всеки се навел и човърка нещо. И сега какво да правя аз? Да седна и да рева. Излиза, че аз съм живодерка някаква, сякаш на мен да гръмна някого нищо не ми струва. А аз от малка всичко живо обичам. Вкъщи, вече ходех на училище, кравата ни заболя и я заклаха. Два дена плаках. Мама се уплаши да не ми стане нещо, толкова плаках. А тук - бам! - и свалих беззащитното животинче.

Вечерта ни носят да ядем. Готвачът вика: "Браво на снайперистката... Днес имаме месце в котлето..."

Сипаха ни в котелките. А моите снайперистки седят, не докосват яденето. Като видях това, избухнах в сълзи и се забих в землянката... Момичетата - след мен и взеха да ме утешават в един глас. И бързо взеха котелките и почнаха да ядат... Ето какво беше...

Нощем, разбира се, вървяха разговори. И за какво можем да говорим? За дома естествено, всяка за своята майка разказва, бащата или братята, които воюват... И какво ще бъде, като свърши войната. И как ще се оженим, и ще ни обичат ли мъжете ни. Капитанът ни се смее и се шегува:

- Ех, момичета! Всички сте ми добри, но след войната ще се боят мъжете за вас да се оженят! Ръката точна, не трепва, чиния да му метнеш на съпруга, ще го утрепеш!

Мъжа си аз на фронта срещнах, в един полк служихме. Два пъти ранен, контузия. Цялата война изкара от начало до край и цял живот военен е бил. Няма нужда да му обясняват, че боледувам от нерви. Ако взема да му говоря на висок тон, той или не забелязва, или ще премълчи. И вече трийсет и пет години караме с него така, като две души.

Като се върнах, всичко отначало трябваше да почвам. Да се уча с обувки да ходя - на фронта три години с ботуши. Привикнали бяхме с ремъците, стегнати едни такива - сега усещаш, че дрехата ти виси като чувал, неудобно ти е, неловко ти е. Поли въобще не признавахме, все в панталони; на фронта вечер ги поопереш и под себе си ги изпънеш, лягаш, смятай ги за изгладени. Вярно, не съвсем сухи. Излизаш на студа, покрият се с ледена кора. А сега ходиш с граждански дрехи, с обувки на ток, срещнеш офицер и неволно ръката ти а-ха да се вдигне, чест да отдава. Например навик: на фронта дажба хляб, държавна дажба. Сега отиваш в хлебарницата, вземаш хляб, колкото ти трябва, и забравяш да платиш. Продавачката - тя естествено те познава, знае за фронта - и се стеснява да те спре, че не си го платила, а ти вече си излязла навън и си отиваш. И сетне ти става така наудобно, на другия ден ходиш, извиняваш се дълго, вземаш нещо дребно и плащаш и вчерашния борч. Продавачките не ни се обиждаха, те знаеха...

2 [Разказва Валентина Павловна]

- От войната се върнах саката. Осколка ме рани в гърба. Малка рана, но ме метна дълбоко в пряспата. А от няколко дни не бях сушила валенките - дали дърва нямаше или пък все не стигаше до мен ред да суша, печката бе малка, а около нея сума ти народ... И докато ме намерят в пряспата, премръзнаха ми краката. Мен снегът ме бе затрупал, но аз дишах и се бе образувала въздушна тръба. Намериха ме кучетата. Разринаха снега, шапката ми на санитарите я предадоха. Там имах смъртен паспорт, всеки имаше такъв паспорт: роднините кои са, на кого да съобщят в случай на смърт. Изровиха ме, вдигнаха ме с плаща, имаше толкова кръв. И никой не обърна внимание на краката ми.

Шест месеца лежах в болницата. Искаха да ампутират единия крак, над колената, имаше гангрена. И аз паднах духом, не исках да живея саката. Защо да живея? Кому съм нужна? Майка нямах вече, баща нямах вече. Бреме в живота. На никого не съм нужна - дърво някакво. Ще се задуша!... И от санитарката искам не малка, а голяма кърпа. А в болницата всички ме дразнеха: "А тука бабичка лежи, стара бабичка лежи." Понеже когато началникът на болницата ме видя първия път, ме пита:

- На колко си години?

А аз веднага:

- На деветнайсет... На деветнайсет скоро ще бъда.

А той се смее:

- Охо! Стара, стара. Това вече са години...

И санитарката леля Маша така ме дразнеше. Казва:

- Аз ще ти дам кърпа, готвят те за операция все пак. Но ще те наблюдавам. Нещо не ми харесва, момиче, погледът ти. Да не си намислила нещо лошо?

Аз мълча... Но и вярно, гледам, за операция ме готвят. Аз тогава и не знаех що е операция, а сега тялото ми е като географска карта - но все пак се досещах. Скрих кърпата под възглавницата и чакам кога няма да има никой, кога ще заспят. Креватите бяха желязни и си правя сметка: ще вържа кърпата за кревата и ще се задуша. Ала леля Маша не се отдели цялата нощ. Опази ме тя мен, недораслата. До сутринта не мръдна.

Завеждащият отделението лекар, млад лейтенант, върви подир началника на болницата и моли:

- Дайте да пробвам. Дайте да пробвам...

- Какво да пробваш? Единият й пръст вече е черен. А е само на деветнайсет. Заради нас ще умре.

Оказва се, че моят завеждаш бил против операция, предлагал друг способ, нов по това време. Със специална игла да вкарват под кожата кислород. Кислородът подхранвал... Е, аз не знам точно какво и как, не съм медик...

И той, този млад лейтенант, накрая уговори началника. Отказаха се да ми режат крака. Започнаха лечение по новия способ. И след два месеца аз вече ходех. На патерици, разбира се, краката като парцалени в началото, няма опора. Не ги чувствах, само ги виждах. А после се научих да ходя и без патерици. Казваха ми всички: втори път се роди ти. След болницата ми се полагаше отпуск. Какъв ти отдих? Къде? При кого? Отидох си в своята част, при моето си оръжие. Там постъпих и в партията. На деветнайсет...

Победата посрещнах в Източна Прусия. Вече от два дена бе затишие, никой не стреля, а посред нощ изведнъж сигнал за въздушна тревога. Всички скачаме. И изведнъж радостни викове:

- Победа! Капитулация!

Всеки взе да стреля, който каквото има: автомат, пистолет... С оръдията даже гърмяха... Един трие сълзи, друг подскача:

- Жив съм! Жив съм!

Командирът после ни се кара:

- Ей, демобилизация няма да има, докато не си платите снарядите! Какво правите, бе? Колко снаряда запокитихте?

Ние смятахме, че никой повече няма да поиска война, че всички снаряди трябва да бъдат унищожени. И повече никой за война да не заговори...

А как ми се прииска у дома! Нищо, че там ни тате, ни мама ме чакаха. Но поклон доземи на моята мащеха... Като майка ме посрещна. Аз сетне и "мама" я наричах. Тя ме чакаше, с нетърпение ме чакаше. При това от болницата й бяха рано-рано писали, че ще ми ампутират крак, че ще ме докарат такава, безнога... Да бъде подготвена. Казали й, че първо малко при нея ще поживея, а сетне ще си ме приберат при тях... Но тя просто искаше да се върна у дома жива. И ме чакаше.

Ние на осемнайсет-двайсет години тръгнахме на фронта, върнахме се двайсет-двайсет и пет годишни. Отначало голяма радост, а после ужасно: а какво ще правим в цивилния живот? Приятелките институти през това време завършиха, а ние? Неприспособени, без специалности. Всичко, което знаем, е войната, всичко, което умеем - война. Искахме бързо да се откъснем от всичко военно. От шинела бърже уших палтенце, копчетата презаших. На пазара продадох гумените ботуши, купих си обувчици. Като си навличах за първи път рокля, помня, заливах се в сълзи и ридаех. Сама себе си в огледалото не познах - ние четири години все в панталони сме ходили. И на кого мога да призная, че съм ранена, с контузия? Опитай да кажеш, а после никой няма да те вземе на работа. Да не говорим, че с тези болни крака бях и толкова нервна...

Мълчали сме като риби. На никого не казвахме, че сме фронтовачки. Помежду си се държахме, пишехме си редовно. То чак по-късно почнаха да ни честват, да ни канят на срещи, а тогава ние просто мълчахме. Даже ордените си не носехме. Мъжете ги носеха, те са победителите, героите, женихите, воювали са, а на нас гледаха съвсем иначе.

На фронта мъжете се отнасяха с нас изумително, пазеха ни, не съм срещала в мирния живот такова отношение. Отстъпваме, лягаме да отдъхнем - земята гола, а те сами легнат с гимнастьорката, а шинелите си ни дават:

- Момичетата... Момичетата трябва да предпазим...

Намерят отнякъде парче бинт, вата - подават го:

- Вземи, на теб може да ти потрябва.

Последният сухар ще срежат надве. Освен добро, освен топлина, друго не виждахме от тях. И така ни беше обидно, когато след войната трябваше да крием войнишките си книжки.

Ние с мъжа ми, като се демобилизирахме и дойдохме в Минск, нямахме ни един чаршаф даже, нищичко. Той беше на фронта комнадир на батальон. Намерихме една карта, хубава беше, лепена върху плат. Отлепихме я с вода. Ето таз основа от американ ни беше чаршаф - първият ни семеен чаршаф. Сетне, като се роди дъщерята, на пеленки я нарязахме... тая карта... Като сега помня: политическа карта на света. Мъж ми веднъж иде:

- Ела, майко, видях изхвърлен стар диван...

И ние през нощта ходихме за тоя диван - нощем, че никой да не ни види. Как се радвахме на този диван!

3 [Разказва Олга Яковлевна]

- Дълго ме разнасяше по разни места и накрая попаднах в Тамбов, заработих в болница. Там беше хубаво, аз след онзи глад в началото на войната се пооправих, понапълнях даже. И като навърших 16 години, казаха ми, че мога като всички медсестри да давам кръв. Почнах кръв да давам всеки месец. Получавах и донорски пакет: кило захар, кило грис, кило колбаси, за възстановяване на силите. Дружах с леля Нюра, тя имаше седем деца, а мъжът й вече бе загинал. Най-големият беше на седем, пращаха го за продукти и взел, че загубил купона, тъй че им давах донорската си дажба. Кръв давах направо по петстотин кубика. Веднъж докторът ми вика:

- Дай да ти напишем адреса на кръвната банка, току-виж се обадил, на когото му вливат твоята кръв.

Написахме адрес и залепихме хартийката.

И ето че след известно време, може би след два месеца, не повече, свърших дежурство и отидох да спя.

И изведнъж ме побутват:

- Ставай! Ставай, брат ти е дошъл да те види.

- Какъв брат? Нямам аз брат!

Общежитието беше на последния етаж, спускам се най-долу и гледам: стои лейтенант, млад, красив. Питам:

- Кой тук е търсил Омелченко?

А той:

- Аз. - И ми показва бележката, която писахме с доктора. - Ето. Аз вече съм твой брат - по кръв.

И ми донесъл две ябълки, кесийка конфети - тогава конфети нямаше откъде да купиш. Боже! Какви вкусни бяха тия конфети! Отивам при началника на болницата: така и така, брат ми е дошъл... Началникът ме освобождава. Кръвният ми брат предлага: да отидем на театър. Аз дотогава не бях и стъпвала в театър, а сега ще ходя на театър, че и с кавалер.

Той заминаваше след няколко дена, пращаха го на Воронежкия фронт. Когато дойде да се простим, аз успях само да му помахам от прозореца - не можеха да ме освободят от работа, имаше много ранени.

Дотогава от никого писма не бяха получавала, даже нямах представа що е то, да получиш писмо. И изведнъж получавам триъгълника, разпечатвам го, а там пише: "Вашият другар, командир на оръдеен взвод... загина със смъртта на храбреците..." Същият този мой брат по кръв. Той самият бе от детски дом и единственият адрес, който е имал, е бил моят. А помня как, като тръгваше, той много ме молеше да остана в тази болница, че след войната да може лесно да ме намери. И ето, месец по-късно получавам това писмо, че е загинал - и ми стана страшно.

4 [Допълват Вера Павловна и Анастасия Василиевна]

- Немците ги плашеха, че сме зверове - започва Вера Павловна, във войната младши сержант, телеграфист. - Те се давеха, режеха си вените. Цели семейства. Ние ги лекувахме...

Влизаме в една къща. Празно. Хазаите намираме на верандата - майка и дъщеря. Обесили се, понеже ги убедили, че само да дойдат руснаците, започват изнасилвания, грабежи, убийства, Сибир, лагери...

А то, представете си, нищо такова няма! А те добре знаеха на какво превърнаха Сталинград, на какво превърнаха цяла Русия - показваха им по кинохрониките. И те естествено очакваха, че всичко това сега ще се възмезди на немска земя. Страшно ги удивяваше липсата на мъст у нас.

Веднъж влизаме в къща, искахме чай да пийнем. Много домове бяха просто изоставени, те зарязваха всичко и бягаха. И ние вземаме да дирим чашки, намираме сервиз и гледаме: ами че това са наши чаши с наш рисунък, добре познатите ни житни класове... Четем: "СССР, гр. Одеса".

Така и чай не пихме.

- Всички видяха какво сториха на наша земя - допълва Анастатия Василиевна, през войната ефрейтор, прожекторист, - и много искахме да видим лицата на техните майки, жени, деца. Какви майки, жени, деца могат да имат те? Какви бяха те? Знаехме, че са хора, но искахме след този ужас да ги погледнем в очите.

И ето, настъпваме в Германия. Ние с приятелка караме велосипеди. Виждаме жена с три деца - две в количка, едно я държи за полата. Една такава измъчена женица. И, разбирате ли, като се изравнихме, тя пада на колене и ей така се кланя. Но не можем да я разберем какво говори. А тя се удря по гърдите, където е сърцето, и ни сочи дечицата. В общи линии накрая разбираме: тя ни се кланя и ни благодари, че децата й са оставени живи... Нечия жена е била. Майка.

Вие даже не можете да си представите пътищата на Победата! Крачеха поляци, французи, чехи, българи... И всички освободени затворници. Каруци, прътове с националните флагове... Всичко се омешало, всеки се връща, крачи в своята си посока. И всички ни прегръщат.

Автор (c) Светлана Алексиевич, "У войны - не женское лицо"

Превод (c) Огнян Антов, 2016, Анапест