А. Политковская

×

ВЪВЕЖДАЩА БЕЛЕЖКА ОТ ПРЕВОДАЧА

Четох книгата на Анна "Путинская Россия". На нашия пазар е под заглавие "Русия на Путин". Аз бих предложил по-екстравагантното заглавие: "Пусия"

Но ще го преведа като "Русия Путинска" - за да прокарам любимита си връзка с Есенин и неговите "Рус Съветска", "Рус безпризорна" и пр.

Предупреждавам, че историята е покъртваща и който скоро е загубил близък или вечно е загубил близък, по-добре да не чете.

Откъсът е разделен в три части от мен, преводът от руски също е мой. Реших, за да не ми придирят разни издателства и авторски права и правила, да си преведа сам историята, разказана от Анна Политковская. И не сбърках. Понеже преводът на книгата е от английски език и в сравнение с руския оригинал (свален от мен от рунета) липсват или са се затрили в работата на преводача от руски на английски оригиналният темпоритъм, както и пасажи, които не са много важни откъм фактология, но са неимоверно интересни и важни откъм психографията на пострадалите герои и психографията на разказа, а оттам влияят на въздействието и посланията върху нас, читателя. А те важат в огромна степен и за таланта на Анна за боравене със словото и поразяващата му сила. [О. Антов]

Краят на октомври 2002. В Москва терористи чеченци завземат театър, пълен с публика. Мюзикълът, който се играе на сцената, е "Норд-Ост".

- - -

Анна Политковская

Из "Русия Путинска"

Превод: Огнян Антов

[Съкращението на последните абзаци и разделянето на главата на части са на преводача]

ПЕТИЯТ

1

Момчето от Москва Ярослав Фадеев е номер 1 в официалния списък на загиналите при щурма. Както е известно, държавната версия на терористичния акт е такава: тези четирима от заложниците, които са загинали от огнестрелна рана, са застреляни от терористите и единствено от терористите, а щурмоваците от спецназа на ФСБ, родната служба на Путин, не грешат и затова никого от заложниците не са убили.

Но от фактите не можеш да се скриеш: в главата на Ярослав има куршум, въпреки че той не влиза в официалния списък на "четиримата, застреляни от терористите", Ярослав е петият с куршум. Графата "причина за смъртта" в официалната справка за случилото се, издадено на неговата майка Ирина за погребението, е празна. Просто бяло петно.

...На 18 ноември 2002 година Ярослав, десетокласник от едно московско училище, щеше да навърши шестнадесет години. Очакваше се голям семеен празник и подаръци - като у всички. Само че - стоейки над гроба на завинаги останалото петнадесетгодишно момче - неговият дядо, московски лекар, казва:

- И какво, така и не се обръснахме с тебе заедно веднъж поне?...

...Те отишли на мюзикъл четирима: двете сестри, Ирина Владимировна Фадеева и Виктория Владимировна Кругликова, със своите деца: Ярослав и Анастасия. Ира - майката на Ярослав, Вика - на 19-годишната Настя. Ира, Вика и Настя оцелели, а Ярослав, едничкият син на Ира, едничък племенник на Вика и едничък Настин братовчед, загива. При така и неизяснени - юридически - обстоятелства.

След щурма и газовата атака Ира, Вика и Настя попадат в болница - изнесли ги в безсъзнание, а пък Ярослав се изгубил. Изобщо. Не присъствал в нито един списък. Каквато и да е конкретна официална информация отсъствала напълно, "горещата линия", телефонът, обявен от правителството по телевизията и радиото, не работел, роднините на заложниците се щурат по Москва. Заедно с всички тичали и приятелите на това семейство, разделили си Москва на сектори според моргите и болниците...

Най-накрая в "хладилника" на улица "Холзунов" откриват труп номер 5714, външно приличащ на Ярослав. Но да потвърдят, че това е точно той, не успели - въпреки че в джоба на якето му бил пъхнат паспорт на името на Ирина Владимировна Фадеева, неговата майка, на страницата "деца" пишело съвсем не това, което безусловно доказва, че тялото е на този, когото дирят: "Фадеев, Ярослав Олегович, 18. 11. 1988". А годината на раждане на истинския Ярослав е 1986-а...

- Когато бяхме ТАМ - ще обясни по-късно Ира, - аз действително сложих в джоба на панталона му своя паспорт. За всеки случай. Защото той не носеше със себе си никакви документи. Аз разсъждавах така: той е много висок на ръст, изглежда поне на осемнадесет; боях се, че ако чеченците решат да пуснат децата и малолетните, Ярослав няма да попадне в групата заради ръста си... И тогава, в залата, тихо, навеждайки се под столовете, аз сама вписах в паспорта си данните на Ярослав, намалявайки годината му на раждане с още две години...

...Сергей, приятелят на Ирина, дошъл на 27 октомври при нея в болницата и всичко разказал - за намерения труп номер 5714, за паспорта в панталона, за сходството с Ярослав. Ира веднага разбрала и побягнала от болницата - директно през оградата, както си е, независимо от студа.

Работата е там, че оживелите заложници, прехвърлени след щурма по болниците, също се оказаха заложници. По заповед на службите им е забранено самостоятелно и по собствено решение да се прибират у дома, нямат право да звънят и да общуват с роднини. Сергей проникнал в болницата, мушкайки рушвет на всеки, който му се изпречил на пътя: медицински сестри, пазачи, санитари, милиционери; нашата тотална корупция отваря и барикадираните врати.

И Ира избягала... От болницата - право в моргата. Там ѝ показали снимка на компютъра - познала Ярослав. Помолила да докарат тялото, внимателно го опипала - и намерила две дупки от куршум в главата. Входяща и изходяща. И двете били запушени с восък. Но коя майка, даже опипом, няма да отличи восъка от тялото на собствения си син?... Сергей, стоящ до нея, бил много удивен от това, че тя изглежда съвършено спокойна, не ридаела, не се хвърляла в истерия - разсъждавала силно и без емоция.

- Наистина аз бях много благодарна, че накрая го намерих - разказва Ирина. - Аз, докато лежах в болницата, всичко премислих и всички варианти прекарах през ума си. И своето поведение също - ако е загинал. В моргата, като разбрах, че това е Ярослав и значи моят живот е приключил, просто вършех това, което бях решила по-рано. Спокойно помолих всички да излязат от залата. Казах, че искам да остана сама със сина си. Нарочно го бях намислила. Защото пред смъртта аз нещо му бях обещала... Когато седяхме ТАМ, той ми каза в последните часове, през нощта, няколко часа преди газа: "Мамо, аз навярно няма да издържа, нямам сили вече... Мамо, ако нещо стане, как ще изглежда ТО?" А аз му отвърнах: "Не бой се от нищо. Ние дотук бяхме винаги заедно - и там ще бъдем заедно..." А той: "Мамо, а там как ще те позная?" А аз: "Ами аз през цялото време те държа за ръка, така и ще попаднем там, заедно, ръка за ръка. Няма да се изгубим. Ти само не отпускай ръка, дръж ме здраво..." И какво накрая се получи? Че съм го излъгала! А ние никога в живота си не сме се разделяли. Никога. Аз затова и бях така спокойна: и тук, живи, бяхме заедно, и там, мъртви, ще бъдем двамата... И когато останах сама с него в моргата, аз му казах: "Ето, не се притеснявай, намерих те и сега идвам при тебе." Никога не е било в живота да се разделяме или аз да го излъжа... Винаги и навсякъде заедно. Затова бях така спокойна тогава... Излязох през странична врата, за да не видя приятелите, които ме чакаха, и помолих служителите да ме пуснат през задния вход. Като излязох на улицата, махнах на някаква кола, стигнах до близкия мост на Москва-река и скочих във водата. И... Даже не потънах. Беше ледоход и аз попаднах между ледените късове. Не мога да плувам, но ледът ме държи. Разбирам, че не тъна, и си мисля: "Е, поне краката да се схванат" - но и това не стана. Хора някакви, за зъл късмет, ме извадиха... Питат: "Откъде си? Какво правиш във водата?" А аз им говоря: "От моргата съм. Но не ме връщайте никъде." Дадох телефон и пристигна Сергей... Аз, разбира се, се държа с всички сили, но съм мъртва. Не знам как е той там без мен.

2

...Осъзнавайки се на 26-и, след щурма, вече в болницата, Ира вижда, че лежи под одеялото абсолютно гола. Останалите заложнички наоколо са в дрехите си, а тя - не, само иконка закрепена в ръката й. Като била способна да говори, взела да моли медицинските сестри да й върнат нещичко от дрехите, но те обяснили: всичко, с което е докарана от "Норд-Ост", по заповед на сътрудниците от службите е унищожено, тъй както си е било окървавено.

Но защо?... И чия е тази кръв? И отде се е взела, след като официално там е имало само газ? А Ира е припаднала, стискайки в обятията сина си?... Значи този, на когото принадлежи кръвта, е бил разстрелян така, че кръвта не би могло да не плисне отгоре й... Значи това е кръвта на Ярослав!

- Последната нощ от началото бе неспокойна - спомня си Ира. - Терористите нервничеха. Сетне "Моцарт" (така го наричахме) - Мовсар Бараев, водачът им - обяви, че до 11 сутринта ще стоим спокойно, появила се надежда. Чеченците почнаха да раздават сокове. Подхвърляха ни ги. Не разрешаваха да се изправяме, а ако някой имаше нужда, трябваше да вдигне ръка. И тогава ти хвърляха сок или вода. Когато започна щурмът и забелязахме, че терористите затичаха по сцената, казах на сестра ми: "Прикрий Настя със сакото" - а аз здравно прегърнах Ярослав. Аз като цяло не разбрах, че е пуснат газ, само видях безпокойството на терористите. Ярослав бе по-висок от мен и затова изглеждаше, че сякаш той ме е прикрил... После загубих съзнанине. А в моргата видях: входящата дупка е именно откъм външната за мен страна. Излиза, той ме е прикрил. Куршумът е минал през него и не е попаднал в мен. Той ме е спасил... Въпреки че аз само това и правих в 57-те часа заложничество - мечтаех да го спася.

Ала чий е куршумът?... На терористите? Или на "своите"?... Провеждала ли се е балистична експертиза? Какви са резултатите й?... И вземани ли са проби от дрехите за биохимичен анализ, за да се установи чия е?

На никого в семейството не са му известни отговорите на тези въпроси. Материалите по делото са строго засекретени. Даже за майките. В моргата, в регистъра, макар да е било вписано, че причина за смъртта е "огнестрелна рана" - но записът е направен с молив. Сетне и регистрационната книга засекретяват и сега никой не знае дали са изтрили написаното с молив или са го оставили... "Изтрили са го, естествено" - е уверено семейството.

- Отначало мислех, че е една от чеченките. Докато седяхме ТАМ - разказва Ира, - тя бе през цялото време редом с нас. Виждаше как аз - стане ли суматоха, има ли опасност, шум, викове - хващам сина си и здраво го държа. Сама съм си виновна, че привлякох вниманието й и тя ни следеше. Постоянно ни следеше, така ми се струваше. Веднъж застана близо и каза, гледайки настоятелно Ярослав: "А моят остана там." Тоест в Чечня. Нищо лошо не последва, но на мен все ми се струваше, че отвсякъде ни следи. Така че може тя да е стреляла в Ярослав?... Аз и сега не мога да спя: виждам очите й пред себе си - тясната ивица лице.

...По-късно приятели ще обяснят на Ира: не, входящата дупка от куршум в тила на Ярослав, ако се съди по размерите й, не е от пистолет. А чеченките имали само пистолети.

И въпросът си остава: все пак чий у куршумът? Кой го е изстрелял?

- Излиза, че е "наш" - говори Ира. - Ние бяхме на много лоши места... От гледна точка на заложниците бяхме точно до вратите. Лош шанс... Който влезе, право на нашия 11 ред попада. Когато в залата се втурнаха терористите, на практика първо видяха нас. И когато "нашите" се появиха, бяхме пак първи на пътя им.

Впрочем Ира може да анализира какво и как е било колкото си ще. Нейната гледна точка и догадки не интересуват властите. Държавната постановка е четири "огнестрелни" и нито един повече. Ярослав е петият, значи е извън официалната линия. Затова в свидетелството за смъртта на Ярослав е тази страхлива пустота в графата "причина за смъртта". Собствено, Ярослав даже официално не е приет за потърпевш по углавно дело номер 229133 - такъв е номерът на т.нар. "дело Норд-Ост", разследвано в Московската градска прокуратура. Като че ли не е имало такъв заложник...

- Убива ме това, че Ярослав живя, а властите сега дават вид, че такъв човек хич не е съществувал... - смята Ира.

И още повече: веднага, след като Ира споделила своите догадки, съмнения и въпроси с няколко журналисти, била извикана в прокуратурата, разследваща "Норд-Ост". Следователят бил зъл и скочил отгоре й:

- Вие защо скандалничите? Вие какво - не знаете ли, че той НЕ БИ МОГЪЛ да е с куршум...?

Хубаво достресирал нещастната майка и без това намираща се в тежко морално състояние.

- Или вие пишете сега заявление, че нищо не сте разправяли на журналистите и те всичко са си измислили, и тогава ние ги съдим за клевета към специалните служби - или ще разринем гроба на вашия син без ваше разрешение и ще направим ексхумация!

Ира на подлия шантаж не се поддала, заявление не написала. Изпратили я след четиричасова "обработка" в прокуратурата и се упътила право на гробищата. Да пази. Късният ноември е, в Москва това си е истинска зима. Ира пролежала на гроба, охранявайки го, няколко часа - току-виж заповядали мародерите от прокуратурата и разтревожили покоя на Ярослав... И отново я спасили от смъртта приятелите, затърсили я из града, като не се прибрала вечерта - проверили, може би, покрай другите вероятности, е на гроба... ...Ира вярва: най-главното сега е Ярослав да ги чуе и да разбере как семейството го цени и макар животът му да не се е получил и да го е застигнала такава страшна смърт, той е длъжен да знае, че семейството му разбира до каква степен той се държа мъжествено в последните си часове, какъв възрастен човек се оказа, независимо от непълните си шестнадесет години. А беше момче скромно и обичащо домашното спокойствие, учеше в музикално училище, а немалко негови връстници се мотаят с бира из улиците и тренират псувачество... И много страдал от това - искал да е "як", по разбирането на юношите, разбира се, тоест решителен, смел, издръжлив.. Имал една важна тетрадка - дневник, от тези, които в тази възраст водим почти всички ние, и там той отговарял на някои важни за него въпроси. Ира чела тетрадката след "Норд-Ост". Например това: Какви черти от характера харесвате в себе си, а какви - не? Ярослав пише: "Мразя, че съм такъв страхлив, стеснителен и нерешителен.". А виж, пред смъртта всичко се изменило. "А какво би искал в себе си да възпиташ?" - е следващият въпрос. Отговорът на Ярослав: "Искам да бъда як". Имал в училище приятели, но все от тези, които в училище не смятат за яки и не се харесват на девойките. У дома той можел да бъде - при това с хумор - смел, решителен. А като попадне на улицата и започват проблемите. - Но виждате ли как се прояви... В най-добрата си страна - говори Ира. Всичко е вътре в човека. Човек често просто не знае как ще реагира и му трябва поле, за да прояви силите си, да ги демонстрира. Но вътре в себе си той знае... И Ярослав е знаел... Ира сега го разбира, но много й пречи недоизказаността - че приживе тя, макар и майка, не успя да му каже колко му се възхищава... 3 - Мен например ме смятат за силен човек - разказва Вика, лелята на Ярослав, също заложница. - Но ТАМ загубих ума и дума. Ние, три жени, бяхме редом с него, най-младия от нас, но именно той нас поддържаше като съвсем възрастен, а не ние него, детето. На моята дъщеря нервите не понесоха, беше сломена и викаше: "Мамо, искам да живея, мамо, не искам да умирам..." А той бе спокоен и мъжествен, успокояваше Настя, подкрепяше ни, мъчеше се да поеме тежестта - както е редно при мъжете... Имаше такъв случай: една от чеченките видя, че ние туряме децата между нас, мъчим се да ги запазим... В случай на щурм, ако щурмът започне, мислехме с Ира, със себе си ще ги скрием. Чеченката застана между нас, сложила ръката с гранатата на Настиното бедро. Аз казвам: "Може би, ще се отдръпнете?", а тя гледа Настя и произнася следното: "Не бой се, щом стоя близо, няма да ви боли, на мига ще умрете, а тези, дето са по-далеч, те ще се мъчат..." Чеченката си отиде, а Настя ми говори: "Мамо, нека остане с нас, помоли я, тя каза, че няма да ни боли". Беше сломена. Аз все пак си давам сметка, че щом чеченката стои до нас, шанс за спасение никакъв, а без нея - все някакъв има. Но ако е нужно пак да прекараме всичко - още толкова в страх да преседим, но да останем всички живи - бихме повторили. В тази обстановка Ярослав запази спокойствие и разум. Това мен ме удивляваше - ние го приемахме за мъника в семейството, детето... Имаше още един случай: терористите ни плашеха, че ако не дойде никой на преговори, ще започнат да разстрелват и в първата редица ще са работещите в милицията и военнослужещите. Естествено много изхвърляха на пода военните си книжки, а терористите ги вдигаха и от сцената извикваха фамилиите. И ето чува се: "Виктория Владимировна, родена през 1960 година..." Това съм аз. На мен само фамилията ми е различна - те извикаха друга фамилия. Ситуацията беше много лоша, никой не отговаря, терористите почват да търсят по редове, намериха ме. Ира казва: "Ще тръгнем заедно"; терористите държаха служителите на правоохранителните органи да излизат с тях, всички мислехме, че на разстрел. На Ира рекох, че някой от нас трябва да оживее - цялото семейство е тук... После терористите откриха тази Виктория Владимировна, която търсеха, но докато още нищо не се знаеше, Ярослав седна до мен, взе ми ръката: "Лельо Вика, не се бойте, ако има нещо, аз ще тръгна с вас - и простете за всичко, простете..." А аз му отвръщам: "Бе ти какво... Всичко ще бъде наред." Той ме прегърна и казва: "Лельо Вика, не го мислете, до край ще остана с вас." Държеше се като голям мъж. Даже се чудя откъде такъв дух показа. А ние го приемахме още за дете...

През повечето време заложникът Ярослав мълчал и външно бил спокоен.

- А сърцето му тупаше бързо-бързо! - спомня си Ира. - Наоколо ходеше лекар, сред заложниците имаше лекари и им разрешаваха да ни помагат - поисках нещо за сърцебиене. Дадоха му хапче и скоро всичко се нормализира. Преди щурма му сложих хапче глицин под езика, намерих в чантата. След това много мислих дали от това хапче не се е задавил и задушил.

- Ира, ти му даде глицин три часа преди щурма... - меко отхвърля възможността Вика.

А Сергей въздиша:

- Абе ТАМ те не са имали чувство за време...

Вика подхваща:

- Страшно беше, много страшно. Даваха ни да слушаме по радиото какво се говори за нас... Така научихме, че президентът мълчи, а Жириновски заяви, че няма какво да си губят времето в Думата с този терористичен акт; няма нужда от обсъждания, защото всичко било измама и в сградата има не експлозив, а захар... А терористите клатеха глави: "Ето какво говорят за вас... Е, сега ще ви покажем каква тук захар имаме..." Страшно беше. Като мина първото денонощие, ни се струваше и се надявахме, че и седмица можем така да преседим, само да останем живи - властите нещо са измислили и без атака. Трудно ни беше, тежко се пази спокойствие... Но Ярослав държеше, държеше се като истински мъж.

...Животът на Ирина сега напълно се е променил. Не работи, уволнила се е по свое желание - не може всеки ден да ходи там, където е Ярослав. Защото и на работа вижда само Ярослав. Там колективът е прекрасен, всеки знае много за всеки, заедно са отбелязвали всеки взет изпит на Ярослав, всяка шестица...

- Там знаят, че същинският ми живот е Ярослав. Животът ми беше така запълнен с него, та ако са си ме представяли някак, винаги е било през него - плаче Ира. - И сама себе си така възприемах. Само с него.

Сега не може да ходи и по Москва - всички кътчета тук са обхождани заедно със сина и накъдето и да се завъртиш, все ти напомня за него.

- Вървя по Арбат и по-добре да пропадна вдън земя... Тук стоях с Ярослав, тук ходихме на кино, седяхме там в кафенето... Боя се от къщи да излизам... Страх ме е да попадна там, където сме били - а ние бяхме с него навсякъде. По-точно, няма място в Москва, където да съм била сама. Често се разхождахме просто така: вземам го с колата след работа, пускаме си музика и караме из града. Често ходихме в едно магазинче, нещо вкусно да си купим... Когато му се навършиха шестнадесет години - без него вече - ходих до това магазинче, за да знае, че продължавам да му купувам това, което обича... Ето билети. За нощния влак до Питер. Петък през нощта, 25 срещу 26 октомври, точно когато той загина, щяхме да ходим в Питер на тенис турнир. Двамата. Аз отдавна исках да пътуваме някъде с влак, защото през цялото време имах чувство, че с него малко разговаряме. А във влака, където сме само двамата, ще се изговорим... Не стана.

- А защо казвате, че не сте се наговорили достатъчно?

- Не знам. Странно усещане: макар че много говорехме, все пак го усещах така. Аз исках да говорим и говорим. Всяка ваканция прекарвахме навън, заедно. В последно време понякога ми се струваше, че му тежи моята любов, той естествено не ми го е казвал, но с баба си, моята майка, е споделял. Вече съм му дотежавала. Ходя днес из Москва и виждам рекламния билборд: "Мамо, колко те обичам". И тази реклама право в очите ме бие... Много се старая да живея, защото имам родители и те го преживяват изключително тежко - те отглеждаха Ярослав. Но аз не мога да живея... Държа се с всички сили, но съм мъртва.

Всички около нея се мъчат да ѝ помогнат, да я подкрепят, не ѝ липсва вниманието на близките, но въпреки всичко е много тежко. Даже свещеникът, при когото отишла да си излее душата, като чул цялата история, не издържал, отказал да продължат разговора:

- Прости, но ми е много тежко.

- - -

ОТВЕЖДАЩА БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА

Напомням, че главата "Петият" има още няколко параграфа до края и финал-послание според както Анна го е решила, но аз реших да сложа точката именно тук. В разказа има няколко особено покъртващи момента, този със свещеника е последният. Аз, разбира се, ревах, като четох главата в книгата. После ревах като я превеждах от интернет.

...Ако сте психолози или поне сте заинтересувани от психографията, може би ще ви направи впечатление обсебеността на момчето от майката - прекалена, извънредна. Но как тя се оправдава от съдбата. Всеки би заключил:

- Сякаш е предчувствала, милата... Не е искала да се раздели с него приживе.

Впрочем самата Ирина Владимировна сигурно го вярва. При трагедия всеки човек се суеверизира. А руснаците са по принцип езотерични.

Но забележете! Това го разбираме, защото разказът ни води натам, независимо от журналистическата си канава, източници и методика.

Начинът, по който Анна Политковская е подредила драматичните и обществените възли на тази история, е поразителен и за световната литература и драматургия. Когато през 2006 я утрепаха в асансьора на блока й, убиха и един изключителен майстор на словесната икебана.

Държавността в Русия открай време си е планетен пример за антихуманност - индивидуалният човешки живот няма голямо значение. Това по най-естествен начин се съчетава с изключително чувство и отношение към изкуството, например (надявам се да не ви звучи странно), и изразните му средства.

Странното е, че навремето съветистите пожалиха Солженицин, Сахаров и др., а техните приемници, путинистите, чегъртат наред: Политковская, Литвиненко и пр. И Гари Каспаров - световната слава - може да бастисат, ако прекалява или прескочи границата на допустимостта.

След падането на СССР аз не съм срещал по-смел, решителен, талантливо разказващ и убеждаващ, заложил главата си човек от Анна Политковская. Поне тук от България не съм видял. Да оставим настрана нейната болна тема - войната с чеченците. И всичките репортажи и истории, показващи повърнята под повърхността на официалния медиен живот - ergo живота по путински. Но кой ще си позволи директно да казва и пропагандира защо не харесва и не желае Путин: заради манталитет, ограниченост, идеологически произход и т.т.н. - в прав текст и то по време на дългия му несвършващ зенит? Във всеки случай мъж трудно се решава.

На нея й помогна и интернет, не разчиташе само на чужбината за очерците, репортажите и книгите си. Но идва момент, в който и във, и извън Русия ако продължаваш по този начин, ...[не се чете].

Анна Политовская е украинка по произход, родена в Ню Йорк в семейство на дипломати - съветски украинци. Моминската й фамилия е Мазела.

По Европа вече има улици на името на Анна - в Рим, например.

Представете си, че украинците [когато не са проруски настроени], предвид отколешното противоборство с вечния настойник, Русия, кръстят някоя улица, площад или библиотека с името "Анна Мазела"? Какъв подтекст, а? Всъщност си е геополитически шамар.