×

Турнетата в Съветския съюз бяха много интересни, тежки и забавни.

Пееше се в грамадни зали, през ден се летеше на безкрайни разстояния и, както пее Едит Пиаф, се фабрикуваха сломени .

Странна държава. Хората бяха добре облечени, а в магазините не се продаваше нищо. Ама съвсем нищо - един черен сапун, изложена една солена риба, само една, и някаква миризлива водка в лимонадени шишета, на която пишеше „Екстра“. Но по неведоми пътища хората си намираха всичко. Вървиш по улиците и виждаш огромна километрична опашка. Ако вървиш срещу опашката, наредилите се те питат какво продават. Горките - не знаят какво ще си купят, но чакат с часове.

По едно време бяха внесли пасти за зъби „Колгейт“, „Колинос“, „Сигнал“ - планини от паста за зъби и нищо друго.

Заминахме за фестивала в Сочи. Борето Карадимчев, Бисер Киров и аз. Преди пътуването участвахме в телевизионно предаване. Радой Ралин попита: „Трите Б.К. кой ви посочи за Сочи?“. Придружаваш е ни музикалният критик Александър Абаджиев. Още на репетицията диригентът Юрий Силантиев и оркестърът ми ръкопляскаха, станали на крака. Пях „Сняг“ на Борето Карадимчев, една италианска песен на Ива Дзаники и „Тече река Волга“ с много интересен аранжимент на Вили Казасян. Бях седемнайсетгодишна и спечелих първа награда. Интервизия излъчваше за всички социалистически страни, само България не се интересуваше и не предаваше. След фестивала се върнахме в Москва и там организираха нещо като коктейл за изпълнителите. Изведнъж настъпи необяснимо оживление и се появи самият Юрий Гагарин. От вратата попита къде е момичето с първата награда, прегърна ме, каза, че е дошъл специално да се запознае с мен и ми поиска автограф. Лелеее... Донесоха две грамадни чаши, пълни с водка и Гагарин изпи своята на екс.

След фестивала ме поканиха на гастрол с московския мюзикхол, който гостуваше 45 дни в Алма Ата.

Сприятелих се с момичетата от балета, които бяха много сладки и красиви. Наташа Маркова, която съвсем наскоро се беше оженила за българин и по-късно се снима в няколко български игрални филма, Нина и Тамара. Тамара ми дойде на гости в София за две седмици. Прекарахме чудесно и когато след две-три години бях в Москва, се отбих да я видя. Във витрината на бюфета между кристалните сервизи имаше малка стъклена бутилка ,,Кока-кола“. Тамара ми каза, че си е донесла от България този скъп сувенир.

След първото ми тримесечно турне с Емил, ходих още няколко пъти сама с мои оркестри.

В СССР музикантите полудяваха, ставаше им нещо. Първо - младите рускини са много красиви и обичаха български музиканти, и второ - водката. Ах, тази водка! Тя ги влудяваше. Криеха се от мен, но безуспешно.

Във всеки хотел живеех в едни безсмислени апартаменти, наричани „люкс“. В някои от тях имаше роял, няколко различни сервиза за 12 души, барабар със супниците, картини с елени и планини, милиони чаши и радиоточка, която всяка сутрин в шест часа ни будеше със зловеща сила със „Союз нерушимый“. Нямаше копче за намаляване и музикантите се научиха – щом пристигнехме в хотел, тихо прерязваха жиците. Втурвахме се към телефоните да се опитаме да говорим с България. Обикновено нелюбезната телефонистка казваше, че ще те свърже след три дни в 21 часа. Къде щяхме да бъдем по това време, само Бог знаеше.

Веднъж бяхме в Кисловодск на Бъдни вечер. Исках да посрещнем по християнски Рождество Христо­ во -помолих в ресторанта да сварят боб, на един пазар купих кръгъл хляб, намерих борови клонки, сушени ябълки и свещи. Имахме почивен ден - поканих музикантите и техниците в моя „люкс“ да празнуваме, с молба да не пият, че е грехота.

Започна се кротко - с молитва и весели приказки. По едно време някой, зад гърба ми, донесъл шише водка, после още, още и още... Откачиха. Руският водач от Госсконцерт Дима, който беше млад и симпатичен, измъкна отнякъде една бутилка коняк „Наполеон". Това беше краят - амок! Започнаха да чупят всичко - сервизи, телевизор, кресла, радиоточката, тоалетната чиния, кристалния полилей. Ужас! Такова нещо не бях виждала. Разревах се и се барикадирах в спалнята, да не дойдат да чупят и там. Как горничните (жените, дежурни по етаж, които знаеха какво става във всяка стая и продаваха тайно водка) не са чули, не знам. На сутринта, благодарение на Дима, едва се спасихме от Сибир. Не знам как омая служителите на хотела. Разбира се, платих за безчинството. Музикантите гледаха като простреляни животни. Не им говорих три дни.

Много ме е страх от самолети, а в Съветския съюз летяхме всеки втори ден. Веднъж на 1 януари трябваше да летим от Краснодар до Ворошиловград, което беше относително кратко разстояние. Три пъти ни качваха в самолета, излитахме и след петнайсет минути ни връщаха обратно. Останахме три дни на летището. Бяхме уморени, мръсни и с обриви от пейките на които лежахме. Не можех повече. Попитах кой идва с мен и хукнах. Тръгнаха брат ми, Сашо Гривната, с когото отдавна бяхме само приятели, и Капъша - един много сладък и смешен барабанист. Намерихме някакво такси - стара „Волга“ с шофьор грузинец. Уговорихме цената и тръгнахме без паспорти и без да се обадим на руския водач. Луди глави! Можеха да ни намерят след месеци с прерязани гърла. На всичкото отгоре в мойто куфарче имаше доста рубли и Капъшчето гo стискаше здраво между краката си.

Аз - отпред до грузинеца, а тримата - отзад. На пътя нямаше нито една светлинка или знак и имаше около десет сантиметра лед. През няколко километра грузинецът спираше, излизаше от колата, показваше ни колко е заледено и вдигаше цената. По едно време спря в някакво затънтено място пред една тъмна къща, поговори тихо с някого и потеглихме. Умряхме от страх, че ще ни отвлекат, ограбят и убият и започнахме да разказваме измислени истории как някой отвлякъл някакви, хванали го и веднага го разстреляли. Той пък ни разказваше как едни нападнали шофьор на такси и веднага ги обесили. Разбрахме, че и него го е страх от нас. След шест-седем часа пристигнахме. Колегите ни бяха кацнали преди часове и вече бяха отворили водките. Руският водач бе в истерия и полужив. И този път - и на него, и на нас - Сибир ни се размина.

Слава богу, концертите ни минаваха страхотно. Залите бяха пълни, а публиката - най-прекрасната на света. Готвеха се за концерт като за голямо събитие. Жените ходеха на фризьор, обличаха най-хубавите си дрехи, в студа си носеха в плик лачени обувки и оста­ вяха ботинките си на гардероба. Имаше задължително антракт и в бюфета продаваха сандвичи с хайвер и шампанско - истински празник! Тази празничност се прехвърляше от залата на сцената и концертите се превръщаха в преживявания.

Последното ни турне беше кошмарно. Идвахме от Скандинавия, където със Стефан отгладувахме една апаратура за пеене, а бяхме взели и голяма-сума пари назаем, за да я платим.

Първият ни концерт беше на стадион ,,Лужники“.

Още на обяд отидохме на репетиция и с нетърпение чакахме да включим новата апаратура. Разнесе се божествен звук и изведнъж ... тряс! И край. Изгоря непоправимо, завинаги - от леда на пода, от грешно включване или един Бог знае защо. Но тогава разбрах какво значи да ти потънат гемиите. Стефан побеля за една нощ, а аз изкупих всичкия валидол от аптеките.

Във всеки град търсехме апаратури и пеехме с някакви руски „подзвучки“. Чуваше се като на гарата - ужас.

Пристигнахме в Одеса и на администрацията на хотела, докато ни даваха ключовете, за две секунди ни откраднаха куфарче с десет чисто нови микрофона „Шур“. Това беше върхът! Повикахме милиция и един строг Дзерджински ни каза, че сме инсценирали кражбата и сме продали микрофоните, защото в СССР не се краде. Исках веднага да прекратим турнето, но от Госсконцерт не разрешиха и ходенето ни по мъките продължи. Пеехме с микрофони за магнетофон или с някакви огромни микрофони от времето на Остаn Бендер. Публиката не усещаше проблемите със звука и продължаваше да ръкопляска.

Последният град в турнето беше Кишинев - и край. Ура!... Този ден умря Брежнев. Трябваше по най-бързия начин да се върнем в Москва, да натоварим инструментите и да изчезнем преди летищата да бъдат затворени за пристигането на чуждестранните делегации за погребението. На Стефан му дойде гениалната идея да се обади в Госсконцерт и тъй като Кишинев е по-близо до България, да можем да се върнем с влак. След тричасово заседание разрешиха и ние свръхскоростно се натоварихме.

Техните влакове бяха абсурдни. На 1 октомври прозорците се заковаваха с огромни пирони и чак през април се разковаваха. Жега, задух, ужас. Само в единия край на коридора един прозорец се отваряше около три сантиметра.

Настанихме се в едно купе - Стефан, брат ми, нашият приятел Ларето, който от години живее в Минеаполис, и аз. Кротко си седяхме, играехме белот, пушехме и си гасяхме цигарите в бутилки от единственото безалкохолно питие „Буратино“.

Във вагоните имаше нещо като шафнери, обикновено жени - много важни, груби и нахални. Искаха да им подаряваш червила, парфюми, чорапи. Общо взето пътниците обслужваха тях, а не обратното, както е нормално. Такава гадина имаше и в нашия вагон. Приличаше на умряла невестулка. Не че съм виждала умря­ ла невестулка, ама така си я представях. Два-три пъти мина през купето ни, крещейки: „У нас не курят!“. В коридора също не се пушеше. Две денонощия без цигара не се издържаше. Пушехме. По едно време от задуха ли, от друсането ли, но ме заболя главата и реших да отида в коридора до едвам открехващия се прозорец. Тогава гадината направо ми заповяда веднага да затворя, че й духа. Кротко обясних, че ме боли главата и имам нужда от малко въздух. Изведнъж тя ме удари със страхотна сила, с лакът в ребрата. Изпищях от болка, хванах й ръцете и й казах, че е луда.

След десет минути влакът спря внезапно. Дойде милиция, взеха ни паспортите, закопчаха ни ръцете на гърба, влакът тръгна, преведоха ни през всички вагони, докато стигнем до един невероятен вагон. На него пишеше „Началник“. Цял вагон без купета. Килими, кресла, бюфет със сервизи и бюро, зад което седи началникът - със златни зъби, много ордени и значки по него, а на стената - портрети на Ленин и Брежнев, и червени знамена. Погледна ни строго и каза, че сме обидили съветска гражданка, респективно - Съветския съюз. Опитахме се да обясним какво се е случило, но той беше категоричен, че сме виновни и ще ни съди съветски съд. Гадината злорадо хихикаше отстрани. Изкарахме си акъла, защото в онези години това си беше страшно обвинение.

Пристигнахме на гара Русе. Нашите паспортни служители и митничари ни се зарадваха и запяха „Безнадежден случай“. Разказахме им какво ни се е случило. Те казаха „Спокойно“ и след десет минути ни донесоха паспортите. Конякът „Плиска“ вършеше много работа. Благодаря на нашите момчета, че ни спасиха. За трети път Сибир ни се размина. Както пееше Альоша Дмитриевич: „Сибир, Сибир мама“...